Валерий Медведев
Сватбен марш (2)

I.

Сънувах, че съм в Третяковската галерия, пред картината на Левитан „Есенен ден“. Соколники. „Виждате есен — каза екскурзоводът. — Тих печален ден. Синьо небе. Далече, далече, в боровата гора се вие път. Около пътя виждате млади кленови дръвчета, те вече са засипали земята с жълти, златни, кафяви листа… По пътя върви млада жена с черна рокля. Интересното е — продължи да говори екскурзоводът, — че нея я е нарисувал в картината братът на Антон Павлович Чехов — Николай, който както е известно, е бил художник.“ На сън всичко беше така както казваше екскурзоводът, само че вместо млада жена в черна рокля вървеше моята Юлка и съвсем не в черна рокля, а в ярък костюм, с панталон. Помня, че хич не можех да разбера насън откъде Николай Чехов познава моята Юлка и защо тя не ми е казала, че му е позирала. „Кого е рисувал Чехов за портрета на тази жена е неизвестно“ — каза екскурзоводът. „Как да не е известно — обидих се, — това е Юлка, Юлка Ювалова, моя позната добра, моя добра позната“ — поправих се. „Какви глупости приказвате?“ — каза екскурзоводът. „Попитайте я, тя ще потвърди“ — казах, обръщайки се към картината, а на картината вече нямаше нищо, т.е. нямаше никого. Пътечката, боровата горичка — ги имаше, а Юлка я нямаше. Пътечката беше празна. „Чудно — казах аз, — но сега ще я намеря и тя всичко ще потвърди.“ След това веднага се озовах в тази левитановска гора, започнах да търся Юлка, бродех, спъвах се в пънове и корени, крещях: „Юлке!… Юл-ке…“. Търсих я дотогава, докато сам не се заблудих и не се събудих от ужас…

Един ден по-късно получих от Юла писмо от Рижкото крайбрежие. Такова тъничко пликче. Това беше второто писмо след едно голямо прекъсване. Първият плик беше дебел, с писмо от осем страници. „А-а-алинка! (С три «а».) Колкото жалко, че не си с мен…“ А във втория плик, във втория беше моето накъсано на парченца последно писмо и бележчица: „Валентине, престани да ме бомбардираш с писмата си, те ядосват моя годеник!“. Ей толкава бележчица, написана с тъй познатия почерк. Изобщо досега в живота мен никога не са ме убивали, но си мисля, че когато те убиват, е по-леко, ако го правят хора, които не познаваш… И повече през този ден нищо не помня! Може това да е психоза на нещастието? Четох в едно чуждестранно списание, че дали чаша спирт на едно момченце в някаква фабрика. Мисля, че в текстилна, а то взело ножче, слязло в мазето и нарязало топ скъп вълнен плат. Само че нищо не му направили, защото то не помнело какво е вършило, не помнело, понеже било в такова състояние, което лекарите наричат алкохолна психоза. Аз обаче нищо не бях пил. Въобще нито капка не съм глътвал досега. В тоя ден всичко се беше объркало, така се обърка, по-лошо отколкото в съня. Помня, че изскочих от вилата и побягнах в гората… Помня още, че Финист тича подир мен, докато не изостана. Финист е мой приятел, баскетболист. Мой съсед по вила. Леко му избягах, това си спомням добре. Хората бягат от смъртта, а аз избягах от него като от живота, но мислех за смъртта.

Втори път през живота си помислих за смъртта. Първият път, когато намерих на тавана на вилата телефонен указател от 1903 година (той и сега ми е на бюрото), започнах да чета имената и изведнъж си помислих, че всички тези хора са умрели, всички до един. Ето например някой си Перевезенцев, П. П. или някакъв си Слюзко Л. И., и Тураев П. В. Бях чувал някъде в киното това име… Член на Държавния съвет Тураев… Общо взето — телефонен некропол, гробница. Та тогава се опитах да си представя, че и аз също ще умра някога — много исках да си го представя, но хич не можах. Стори ми се, че никога няма да умра. А сега не можех да си представя, че ще живея… Помня, че все тичах, тичах с това писмо в ръце — мислех, че ще умра от разрив на сърцето. Не знам, може би това тичане да приглуши в съзнанието ми мисълта за смъртта, а може би обратното, може мислите за смъртта да са спрели тичането ми, да са ме блъснали в някакво дърво, да са ме хвърлили в някаква трева… И онова куче в гората след това… Откъде ли се взе това куче? Там никога не е имало никакви къщи… А кучето все седеше и ме гледаше, а аз му виках: „Нищо интересно няма да стане, куче… Върви си, куче“. А то в отговор непрекъснато си въртеше опашката. Дълго му повтарях една строфа от Пушкин: „Аз знам, че моят век е веч измерен! Аз знам, че моят век е веч измерен!“. Куче, ти разбираш ли какво значи век измерен? Измерен, куче, разбираш ли? Това значи, че човек точно знае колко минути му остават да живее. А то все въртеше опашка. Сигурно се досещаше какво става?… Може да ме успокояваше?… Кучетата нали винаги предчувстват смъртта, но то даже не виеше. Не. А защо? Може би усещаше живота? „Аз знам, че моя век е веч измерен.“ Не. Не е измерен, а безверен. Знаеш ли, куче, какво значи безверен век? Не измерен, а безверен… Това е игра на думи, куче. Аз преправих Пушкин така. Промених буквите и излиза, че… Дявол го знае какво излиза… Аз знам, че моят век е веч без-ве-рен, но за да продължи живота ми… да продължи, продължи… И в Москва отидох кой знае защо не с влака, а с камион на автостоп. Отбих се у Светлана Кузнецова и когато тя отвори вратата изкрещях високо, та стълбището проехтя и съседите се показаха: „И като Пушкин аз повтарям отново: Тъгата ми е светла! Тъгата ми е светла! Тъгата ми е Светла… на Кузнецова!…“. Тя се зарадва, изтича да се преоблече, сигурно е излязла с някой супер костюм, със супер панталон, но аз вече си бях отишъл…

След това в Соколники край езерото седях срещу Ленинградския пазар и гледах как на брега на езерото строят кинотеатър. Беше горещо и безветрено. Строителството се отразяваше във водата. Устойчиво и непоклатимо. А след това духна вятър. И зданието, и хората, които го строяха, затрепкаха във водата и изчезнаха, всичко изчезна, както при нас с Юлка. Усетих се, че и аз като тези отражения цял съм затрептял и изчезвам. За да се убедя, че не изчезвам, даже се опипах с ръце. Чувството за изчезване ми мина, но мисълта за неустойчивостта на всичко земно остана. Може би всичко е само неустойчиво и несъществуващо отражение на съществуващ някъде си устойчив и непоколебим свят, на хора, на чувства. Какво съм аз? И кой съм аз? Отражение на човек изтрито от лицето на земята от простия полъх на злобните думи: „Валентине, престани да ме бомбардираш с твоите писма…“. Изтрито едва ли не напълно, едва ли не до смърт. А само до вчера аз бях уверен, че едни хора на тоя свят се раждат баби и дядовци, други — татковци и майки, а ние се раждаме деца, за да поотраснем малко и да бъдем винаги млади, млади… И внезапно всичко се разклати, всичко се размести. Целият свят и всичко на света се разпълзя нанякъде, разтрещя се, задвижи се, втурна се, побягна, започна да умира, започна да изчезва… Нали си мислех, че никога няма да умра, а после си мислех, че няма да живея… Почти изведнъж всичко се разлетя, всичко в живота ми, което беше здраво закотвено от някакви си невдигнати котви. Интересно как се казваше онова куче? Или отражението на онова куче? Нали и то значеше нещо в моя живот?

А в Строгановското училище — където се учат за художници — аз нарисувах нещо на някакъв преподавател и исках да ми даде бележка, че съм гений… „Мен ми трябва тази бележка да я покажа на Юла — казах аз, — тя да разбере кого е загубила.“ „Може би не вярвате, че съм гений, тогава ей сега ще ви докажа“ — казах и нарисувах магазин за художници, в които продавачът продава лаврови венци като шапки и на венците са поставени даже размерите на главите: петдесет и четвърти, петдесет и пети, петдесет и шести, петдесет и седми… това е точно размера на моята гениалност, но аз не искам да рисувам гениално! „Аз искам… аз искам… аз искам да знам какво е станало там… в Рига…“ — казах, и заревах. Преподавателят разбра, че се е случило нещо, дето не е свързано с тази бележка, която му исках. Даде ми своя телефон и ми каза, че днес заминавал за чужбина и да съм му позвънил, когато се върне, и че той не може изведнъж да разбере дали съм гений, или не съм, и ако аз, моля ви се, му докажа, че съм гений, той ще ми даде такава бележка. И все ме милваше по главата, като че му бях син… Случва се, викаше ми, човек да го чака такова голямо бъдеще, с което той просто не може да се справи. А друг го чака, чака и не може да дочака… И все ме галеше по главата като че му бях син. Посъветва ме още да не се увличам по пиенето… Ама не бях пил, не бях пил, аз изобщо досега още нито капка не съм слагал в уста! А той ми каза, че всички така казват. Знам!… Какво знам? Нищо не знам… Не, знам, знам, че е глупаво да приключиш с живота, без да знаеш какво все пак се е случило там, в края на началото на твоя живот… „Аз знам, че моят век е веч безверен, но нека продължи живота мой.“ Нека, нека Юла ми каже всичко, като ме гледа в очите… И да няма никаква подла тайна, всичко да е тъжно и ясно, както наесен в градината, когато всички дървета са голи.