Валерий Медведев
Сватбен марш (22)

XXI.

Онова, което започна да ме измъчва по-късно, и аз не зная колко дни, седмици или месеци, беше тягостно и терзаещо. Една топка се търкаляше по пътя, просто се търкаляше, като питката от приказката, и в това се състоеше цялата простота на бълнуването ми. Терзанието идеше от това, че когато топката се търкаляше по равния път спокойно, и аз бях спокоен. Но сетне топка внезапно попадаше на някакъв неравен, като че ли междуселски път и започваше да подскача, да скача, да се блъска в камъните и същото ставаше и с мен. После — мрак. Подир него, всичко отначало. После пак мрак. И пак всичко отначало.

Сетне топката ме остави на мира. Струваше ми се, че лежа на походното легло, което кой знае как, по най-невероятен начин се крепеше върху клона на едно зелено, много високо дърво. Лежах на него и се страхувах да помръдна. Струваше ми се, че при най-малкото движение леглото ще падне от дървото и аз ще падна с него. Това беше много тягостно, защото ми се искаше да се мятам в леглото, и само от време на време нечий глух, като че ли маминият глас ме успокояваше.

После някакъв познат глас, който приличаше на гласа на учителката по литература попита звънливо: „Какво имахте за домашно?“ — и нестройните гласове на момиченца и момченца отговориха: „Откъс от «Медния конник» от Пушкин“. „В леглото свое неспокойно…“ — „Четете!“ — каза учителката. И гласовете започнаха хорово: „В леглото свое неспокойно се мяташе Нева“. На това място кой знае защо всички млъкнаха.

В настъпилата тишина гласът на учителката запита: „А как се мяташе тя?“. И същите нестройни гласове отговориха: „… Нева се мяташе като болния Левашов!“. Аз се учудих. Не на това, че Александър Сергеевич е могъл да знае името ми сто и нещо години преди моето раждане, а защото Пушкин сравнява мятащата се Нева с мен, а аз си лежах спокойно в походното легло на дървото. А на клона на дървото в някакъв болнично бял цвят, без кора и без листа, на белия клон беше кацнал славей, кой знае защо също бял-беленичък. Аз си помислих даже, че трябва да го оцветя както се полага. Но белият славей чукна с клон по дънера и се превърна в нота, точно в онази невероятна нота, на която беше станало самоубийството на славея. И дървото се превърна в моята стая във вилата, но кой знае защо също бяла-беленичка. Почувствах, че някой влетя в стаята, но кой — не виждах. „Кой е?“ — попитах. Познатият звук ми отвърна: „Аз!“. Погледнах и пак не видях никого. „Кой си ти?“ — попитах. Отвърнаха ми: „Имаш писмо!“. Изплаших се и попитах: „От кого е писмо?“. „От Юла.“ На това място отворих очи.

Писмото наистина беше от Юла, познах нейния почерк на адреса. „Какво пише?“ — „Сега ще разбереш всичко“ — звънна някъде така, че думата „разбереш“ полетя из стаята като рядка птица. „Ще разбереш! Ще разбереш! Ще разбереш!“ — шумеше въздухът. Ще разбера! Ще разбера! Ще разбера! „Най-после ще разбера“ — помислих си. „Ще разбереш! Ще разбереш! Ще разбереш!“ — отново се замята тази птица дума. Бързо скъсах плика, измъкнах от него лист хартия и го разтворих.

Виждаше се отдалеч, че писмото започва с думите: „Скъпи, А-а-а-а-линка!“ с пет „а“. Приближих писмото до очите си, и в този момент стана нещо непоправимо. Всички букви почнаха да пълзят на разни страни, обърквайки се, превръщайки Юлкините думи в нещо неразбираемо. Буквите изпълзяха от хартията, те пълзяха вече по ръцете, по чаршафите, по одеялото… Аз се облегнах на възглавницата.

„Каква щуротия“ — помислих си. Трябва да ги прочета бързо. Нищо, те (буквите) сигурно пак ще допълзят, успокоявах се, държейки в ръка плика, заслушан в тишината. Отворих очи. На плика отново се виждаха буквите на адреса, написани от Юлкината ръка. Предпазливо измъкнах от плика листа хартия с буквите и го разгънах. Тоест, не бях успял още да го направя, когато буквите отново с невероятна бързина почнаха да пълзят на различни страни.

Друг един път се свестих насън от тропане. Характерът на звука сега беше съвсем различен, приличаше на увеличен стотици пъти шум от пеперуда, която се блъска в стъклото. Отворих очи насън: някой наистина се блъскаше в стъклото на прозореца, въпреки че в стаята нямаше никого. Тропането се усилваше и внезапно стъклото се счупи — и някой излетя от стаята. Усещах ясно сласъка на разсипания от крилата въздух. Настъпи тишина, такава кротка и пълна, каквато никога досега не бях усещал в живота си. „Птица отлетя“… — кой знае защо ми мина през ума. — Птицата „Ще разбереш“… Значи няма да разбера, нищо няма да разбера, щом отлетя.

После се чу шум от гласове и нечий глас, съвсем от друг свят, приличен на гласа на мама, каза: „Как е докторе?“. А другият глас банално отвърна: „Ще живее!“.

И моят пощаджия повече не дойде и въобще нищо повече не се случи — тишина, тишина, тишина, в която веднъж отворих очи от онзи свят в този свят.

Край леглото седяха баща ми, мама и Наташа. Опитах се да им се усмихна, но изглежда нищо не излезе. Огледах се наоколо. Кой знае защо отначало стаята ми се стори непозната, макар че бях я виждал някъде. Някъде, някога… Много… Какво много — дни, седмици, векове?

— В Москва си — каза мама, разбирайки моя поглед, — в твоята стая. — Тя седна на леглото, хвана ръката ми, леко я стисна и каза само с устни: — Прости ми…

— Искам… на вилата — казах аз.

— Щом се поправиш, ще отидем на вилата.

Послушно кимнах с глава, очите ми се затвориха и пропаднах в съня като във въздушна яма. Като на самолет. И това усещане беше първото ми приятно усещане за цялото това време.