Валерий Медведев
Сватбен марш (1)

Пролог

— Черният чадър прилича на прилеп с дръжка — каза Мамс.

— Вчера в Италия беше по-прохладно отколкото днес в Москва. Благодаря за освежаващото сравнение! — Бон-Иван потупа по рамото младия мъж, който седеше до него.

Мамс значи „мамин сценарист“, така го нарече веднъж Валентин Левашов. Лепна му се: „Мамс, Мамс“. Впрочем клоуна от московския цирк Иван Иванович Бондарев също никой не го наричаше Иван Иванович. И във вилата на Левашови, и в цирка, и вероятно по цял свят му викаха Бон-Иван. Този прякор си донесе преди много години от Франция, след първия гастрол, в който знаменитият руски клоун Бондарев Иван Иванович имаше зашеметяващ успех сред французите. В рецензиите те оставиха от фамилията само „Бон“, като я снадиха с руското му име Иван („Бон-Иван! Тре Бон-Иван!“ — „Добрият Иван! Много добрият Иван!“)

Мамс каза:

— Учените смятат, че причина за горещината е замърсената среда.

— Среда ли? — попита Бон-Иван. — Замърсяване… на средата, четвъртъка, петъка, съботата, неделята…

Докато край масата говореха за горещината, каквато не помнеха даже московските кореняци, Валентин Левашов, който седеше до Бон-Иван, взе от масата капака на кутията с бонбони и с подарения му флумастер бързешком нарисува на картона, сякаш беше клиширано: слънчевите лъчи, осветяващи земното кълбо, земното кълбо, набодено с димящи фабрични комини; след това обви земното кълбо с гъсти кълба дим — през тях слънчевата светлина не можеше да пробие. Надписа „Край“, в скобки „на света“, и добави, като размисли „според Левашов“. По-долу, на другата половина на картона, Валентин изрисува московска улица, дъждовна, по улицата вървят минувачи с чадъри и само един човек ходи без чадър, и то съвършено сух, дъждовните капки отскачат от главата му на всички страни, без да го докоснат. „Изобретател на разходка“ — сложи надпис Валентин и захвърли капака на масата.

Съвсем доскоро Валентин обичаше тези следобедни седенки у тях вкъщи — така Бон-Иван наричаше вилата им. „Да идем да обядваме вкъщи, у Левашови!“, както обичаше и самата вилна зона със звучното име Пушкино. Обичаше и прикътаните из горичката вили, близкия влак, релсите, сияещи с блясъка на вечното движение на живота, и онази линия високоволтни антени, която се извисяваше над гората като взвод марсианци, навървили се един след друг с неизвестна цел. Доскоро ги обичаше, но сега беше по-друго. Бон-Иван, който седеше отдясно на Валентин, и Жозефина Гощинска, която седеше от лявата му страна, погледнаха рисунката. Сестрата на Валентин, Наташа, надзърна иззад Жозя и с думите „Освежаващ сюжет“ — взе капака и го сложи на коленете си.

— Колкото до тия снимки със скрита камера, Мария, вижте какво ще ви кажа — продължаваше Бон-Иван явно отскоро започналия спор с майката на Валентин. — Оня ден сам бях свидетел на доста неприятна сцена: пиех си бирата на павилиона в Новослободска, изведнъж пристига автобус, скача от него наперен младок с кожено яке, застава на фона на онези, които пиеха бира, измъква от джоба си бутилка, чаша, и заедно с партньора си започват да се правят на пияни, а в това време от автобуса ги снимат със скрита камера! Разбира се всички се възмутиха: на кой му се иска да излезе в кадър с „пияници“ — статисти?

— Знаеш ли — прошепна Жозефина на Валентин, — понякога си мисля: когато репетирам или танцувам, или когато спя, какво ли става с любовта през това време? Тя да не би да изчезва през това време?

Валентин помисли и каза:

— Не, не изчезва — и тихо обясни какво разбира под това „не изчезва“: — Като звездите на небето, те се виждат през нощта… Тия там алфа Центавър, Бетелхайзе или Венера, през деня не се виждат, но ги има, те са си на небето; и алфа Центавър, и Венера, и Бетелхайзе.

Той казваше тези думи не толкова на Жозефина, колкото на себе си. И почна да мисли за Юла и защо тя не му пише от Рижкото крайбрежие, почна да мисли — разговорите край масата изчезнаха като дневни звезди. Първото й писмо пристигна преди десет дни, беше от осем страници: „Алка — с десет «а» — колко жалко, че не си с мен“ — и всичките осем страници за това, е, имаше и още: „Сега карахме мотоциклет покрай самия бряг. Дишаме воден прах. Какъв въздух! Колко жалко, че не го дишаме заедно“. И изведнъж — мълчание. Цели десет дни никакъв отговор на нито едно от неговите десет писма. Може би се е разсърдила, че той тогава не се съгласи да отидат в Гражданското. Само че това беше щуротия, тази история с Гражданското, беше глупост. Каза му, че тя с майка си и с втория си баща вероятно ще заминат за две години в Куба — затова искала да се разпишат с Валентин просто така, символично, а като се върне от Куба — чак тогава ще направят истинска сватба. „Аз имам паспорт! Не се страхувай! Всичко ще ми уредят! Имам връзки!“ — казваше тя на Валентин. А Валентин й каза: „Ти се върни от Куба и тогава ще се оженим!“. Може би се е обидила, че й каза така?…

Той се опита да слуша внимателно за какво говорят на масата, но преходът от участието в разговорите към размишленията, които го измъчваха, беше незабележим като преход от яве на сън… С усилие на волята се накара, за кой ли път, да не мисли какво все пак се е случило на Рижкото крайбрежие и защо Юла не отговаря на писмата му.

Той гледаше майка си, видя как помръдват устните й, но не чу как тя питаше Жозя, която седеше до нея, кога заминават с Болшой театър в Париж, как след това каза високо на Наташа:

— Стига си яла бонбони! И без това си наддала цял килограм.

Той не чу и как майка му запита Мамс дали е напуснал „Мосфилм“, където работеше като шофьор на „лихтваген“, и дали са го приели в такситата? И чак думите на Мамс: „Имам един такъв любовен сюжет, че шапките ще ви паднат, освен това и всички действащи лица носят шапки!“ — привлякоха вниманието на Валентин и го накараха известно време да не мисли какво все пак се е случило на Рижкото крайбрежие и защо Юла не отговаря на писмата му. Валентин внимателно изслуша Мамс, сякаш историята, разказана от него, можеше да отговори поне на някои от въпросите, които го измъчваха.

— В Узбекистан — каза Мамс, — през първите години на съветската власт, в един аул край границата живели двама братя. Единият влязъл в Червената армия, да го наречем Курбан, другият брат, него да наречем Ахмед, отишъл при басмачите. Разбили басмачите. Началникът на Политотдела казал на Курбан: „Нека Ахмед да се предаде на милицията и да си даде оръжието, съветската власт ще го помилва“. Курбан убедил брат си. Ахмед отишъл в милицията, но видял в стаята група въоръжени милиционери! Помислил, че е засада и като изпразнил оръжието си в милиционерите, скочил от прозореца и избягал. А в аула Ахмед си имал момиче, годеница. Започнали да го търсят. Попитали момичето: „Къде е Ахмед?“. Отвърнала: „Мина границата“. След една година годеницата му родила син. Времето вървяло. И всяка година жената на Ахмед му раждала по едно дете… Опитвали се да проследят Ахмед, да го хванат, но все безуспешно… Една година, когато жената на Ахмед не родила, разбрали, че е загинал…

Тази история явно направи на всички голямо впечатление, защото отначало мълчаха, а после заговориха едновременно.

— Само недей да разказваш — каза Бон-Иван, чорлейки косата на Мамс, — че този сюжет ти е разказал узбек или таджик, с които заедно си служил. Ти си сюжетоносец, Мамс. За мен — поясни Бон-Иван — киното е хубаво, ако усещам, че някъде зад онова, което става на екрана, се намира моя цирк, където аз работя. Гледам Чаплин, действието става в Ню Йорк, далече е от моя цирк, но аз усещам, че моят цирк се намира някъде около Ню Йорк… А гледаш друг филм и си мислиш, не, няма го моят цирк там някъде, и не може да го има… Как върви вашето „Момче в черен костюм?“ — запита Бон-Иван, обръщайки се едновременно и към Мамс и към майката на Валентин.

— Дадоха препоръки. Пишем трети вариант на сценария — отвърна Мария Николаевна и продължи: — Толкова време работя в киното и хич не мога да разбера тези художествени съвети. Днес те ругаят, утре те хвалят, все за едно и също…

Майка му каза още нещо, но Валентин изслуша последните й думи, потъвайки в своите натрапчиви мисли за онова същото, докато гласът на Наташа внезапно не го изведе рязко от това състояние.

— Забравих да ти кажа — рече Наташа, — търсеше те Финист.

— Така ли? — На Валентин му стана нетърпимо горещо, за кой ли път, но не от тая лятна жега, а от другата, от вътрешната, от този огън, който го караше ту да бледнее, ту да червенее, и то така забележимо, че Наташа дори го попита: „Какво ти е?“ — „Не ми обръщай внимание — измъкна се той — война между бялата и червената роза…“.

Валентин разкопча всички копчета на ризата си, напъхана в дънките и загърби масата. През оградата на вилата, иззад дърветата го гледаше Финист. В ръцете си държеше писмо и го показваше на Валентин. Лоши предчувствия обхванаха Валентин. Но вместо да стане и да отиде при Финист, той неочаквано и за самия себе си и за него, отмести поглед, продължавайки да следи разговора за постановката на балета „Ромео и Жулиета“ в Болшой театър и за дебюта на Жозя Гощинска в този балет.

Валентин се огледа. Финист го чакаше търпеливо с Юлиното писмо в ръце. „Аз го чаках, сега нека то ме почака“ — помисли Валентин за писмото. Той, Валентин, има воля — не като на баща му, а като на майка му. И в този момент слухът му отново се включи.

— Сега заради Жозя — каза Наташа, — „Нямате ли един билет повече?“ ще питат от десет километра преди Болшой театър.

При тези думи Валентин стана от масата и като се стараеше да не привлича внимание, тръгна към Финист.

Премятайки плика в ръце той седна на тревата. Не му се искаше да чете писмото в присъствието на Финист и Финист го почувства, прескочи канавката и тръгна по пътеката между вилите, като само за секунда поспря край небесносинята количка на Бон-Иван. Финист се направи, че оглежда автомобила, а всъщност погледна към Валентин. Валентин улови погледа му и чак когато Финист се скри зад дърветата, откъсна от едната страна на плика тъничка ивица и внимателно надникна вътре. След това изтърси плика на тревата и от него изпопадаха парченца дребно накъсани листове. Вдигна от тревата хартийките и видя, че тези късчета съвсем скоро са били неговото последно писмо до Юла. Погледна още веднъж в отворения плик и измъкна от него мъничко листче. С почерка на Юла на него пишеше:

Валентине, престани да ме бомбардираш с писмата си, те ядосват моя годеник.