Валерий Медведев
Сватбен марш (18)

XVII.

— От къде взе този проклет мотоциклет? — попита татко.

— От един приятел — отвърнах, — купил си го е, а няма къде да го държи в Москва. След това замина на юг…

— Кога се научи да караш?

— Животът учи на всичко — отвърнах аз.

— Защо се научи?… И въобще защо ти е този проклет мотоциклет?

Баща ми наричаше мотоциклета само „проклет“.

Игор Иванович казва, че хората си имат две най-главни грижи: „По-бързо!“ и „По-бавно“. Какво значи това ли? „Това значи всичко — поясни той. — Например: по-бързо да се придвижваш, все по-бързо и по-бързо и все по-бавно да старееш…“

— С тоя твой мотоциклет най-вероятно да попаднеш в болница! — Татко приказва и сам не си вярва на приказките.

През тия дни изобщо не мога да го позная. Според Игор Иванович и той сякаш започна да старее един милион пъти по-бавно или все по-бързо и по-бързо да се подмладява. Татко докосна струните на балалайката и почна тихичко да свири „Самотният странник“ от Григ.

— Знаеш ли какво е това живот? — попита ме татко, като престана да свири. — Животът, братле… той прилича на държава, разположена върху хиляда острови, а наоколо море… И човек плува от остров на остров… плува…

— По горчивото житейско море — допълних аз.

— Разбира се в живота има още много горчивини — съгласи се татко. — Цялото море… Островите обаче са острови на щастието.

— А ако са острови на нещастието? — попитах баща ми.

— Тогава човек цял живот плува в морето на щастието, но се налага да спира на островите на нещастието… и на мъката… Както виждаш щастието не може да се избегне… Освен това какво значи „тегло“? За едни, като за Чацки, човек „от ума си тегли“, а за мен — как ли е при мен… от болестта… Знаеш ли, понякога ми се струва, че идеално здравият и щастлив човек е егоист. Егоист в своето самочувствие и съществуване… — каза ми татко.

Помислих си: когато бях щастлив с Юла, аз освен за себе си и за Юла, за никого и за нищо не мислех, а сега мисля за всички по света. Освен това, може би ние неправилно считаме, че „изкуството иска жертви“? Може би тия думи се отнасят за нещо друго? Бях чел за един лекар, той изследвал с какво диша човек — с мускулите или с дробовете. Сам той си инжектирал отровата кураре… Тази отрова отпуска всички мускули. Инжектирал си — и преставал да диша. Тогава, бездиханен, го включвали към апарата „Изкуствени дробове“, за да не умре… Може би художниците и артистите също не трябва да се боят от страдания? Може би и те трябва да си инжектират някаква отрова като кураре?

— До онази история — без всякаква връзка каза татко — аз бих изпълнявал „Самотният странник“ от Григ така. — Той докосна струните на балалайката и изсвири няколко такта, после спря и въздъхна. — А сега го изпълнявам така… — Той повтори още веднъж тези акорди и ме погледна гордо.

Да си призная, не усетих особена разлика и си помислих, че не си струва заради тая незабележима разлика да понесе толкова страдания и той самият, и майка, но не казах нищо.

— Струва ми се, че сега бих могъл да направя нещо по-голямо! Представяш ли си?…

Погледнах татко с нескриващо изумление. Боже мой, за какво приказва това голямо, умно, плешиво, нещастно дете, като размахва балалайката си! Заедно с това усетих някаква интересна и горчива истина в думите на татко и ми стана толкова мъчно за него, че прошепнах:

— Обичам те, обичам те, татко… много те обичам — притиснах се към него, а той се притисна към мен.

— Всичко, всичко ще се нареди… — отвърна той на признанието ми, — ще видиш, ще видите… Ще видите… — каза той и очите му овлажняха.

Обърнах се и започнах да гледам как Жозя и Бон-Иван скачаха на поляната. Жозя поставяше някаква клоунада, балетна пародия; „Артистите от балета се карат“. Това беше много смешна сцена. Той и тя излизат на сцената, разгряват се, карат се, а след това започват да танцуват и той през цялото време изпуска партньорката си, разбира се, нарочно. Много смешна сцена…

— Не знаеш ли какво става с майка ти? — попита ме внезапно татко. — Кой знае защо тези дни тя не приказва с мен… Толкова е важно тъкмо сега да ми говори…

Мълчаливо вдигнах рамене. В това време при нас дойде Ташка. Тя кокетно оправи подарената й от мене кърпа с четири конски глави в ъглите (кърпа — четири конски сили) и каза, правейки реверанс:

— Масата е готова!

Започна нашият обикновен обяд на вилата, с разговори на глас и на ум.

— В нашия цирк снеха един началник — каза Бон-Иван, — той толкова се обърка, че излезе от кабинета и се ръкува с всички, които бяха дошли в приемния му час. А Серьожа Курепов, мой приятел, между впрочем много остроумен човек, каза: „Толкова падна, че сега няма кой да му отиде на гости!“.

Всички се засмяха, освен мама. После край нашата вила изтича някакъв мъж, сега тук има мнозина, които тичат.

— Тичат разни… — промърмори Ташка.

— Като ходих в провинцията, бях на театър (Бон-Иван днес беше във форма). През антракта заедно със зрителите отидох в бюфета и знаете ли, никой не се върна за второто действие…

— Защо? — попита Жозя.

— Бюфетчийката се скара със сервитьорката и думите, които си размениха, бяха много по-интересни от репликите на героите на пиесата.

Мама пак не се засмя, а мен ми се стори, че Бон-Иван днес иска тъкмо нея да разсмее. Но тя даже не се усмихна, нито веднъж, и Бон-Иван вероятно почувства настроението й и каза тихо, разлиствайки списание „Советский екран“:

— Атмосферата беше нагорещена като ютия. С атмосферата можеше да си изгладиш панталоните. — После забоде нос в списанието и високо зачете: — „Режисьорката Скворцова снима филм в «Мосфилм» със заглавие «Въглища». Това ще бъде филм — казва в интервю режисьорката, — който отразява и възпява нашето трудово ежедневие.“ А ако не бъде филм, който отразява и възпява? — попита Бон-Иван. — Ако е филм, който не отразява и не възпява? Аз бих дал под съд някои творци за лъжесвидетелство… Надявам се, Мери, че няма да лъжесвидетелствате с вашия филм?

— Вашият цирк също има за какво да бъде даден под съд — каза мама.

— Нас пък за какво? При нас всичко е просто и ясно. Ако ходи по въже, артист е, ако не ходи — не е артист. А при вас една лоша артистка може да се снима трийсет години в главни роли.

— Мария Николаевна — каза Жозя, — нали Рис е много красива?

— Какъв Рис? — попива мама. — В кой филм?

— Не — каза Жозя, — манекенката, ето я там, на улицата.

Мама погледна и не отговори.

— Момчето също си го бива — каза Наташа, гледайки Умпа, който стоеше до Таня Рис.

За голямо мое съжаление Умпа действително беше дивашки красив момък. Аз също имам интересно лице; всеки случай една девойка ме уверяваше… Пък и сам се виждам в огледалото. Да не би аз да не разбирам от лица? Но в моето лице има някаква загадка. Ако вземем да речем десет мои фотографии, на пет от снимките аз, честна дума, съм красив, а на останалите, честна дума, съм грозен. Аз например късам моите грозни снимки и оставям само тези, на които към излязъл добре. Със снимките е лесно. Но какво можеш да направиш с лицето? Сигурно моето лице понякога е интересно и в живота, а понякога може би е противно. А Умпа винаги е красив и предполагам, че никога не му се е налагало да си къса снимките.

— Кои са тези? — попита татко.

— Жон фтий е войн^[1] — каза Жозя.

— Госпожица и хулиган — преведе Наташа от френски.

— Как може да говорите така за непознат човек? — разсърди се татко.

— Защо да е непознат? Ние го познаваме — каза Наташа, — той се опита да се запознае с нас на пазара, а когато му казах „Атанде, мосю“, почна да ругае на френски. Две бабички от опашката казаха: „Какъв културен младеж“.

— От къде знаеш, че е ругал? — попита татко.

— Такъв е животът — каза Наташа. — Френската балерина Зюмбо на конкурса ни каза: Ако искаш да знаеш един език, знай го изцяло… Тя ни помоли и нея да я научим да ругае на руски… Въобще ти трябваше повече да се интересуваш защо ме задиря, а не защо знам ругатните на френски.

— Много красивите — каза Жозя, като посочи Умпа и Татяна Рис — не се женят, а само се канят да се женят.

— Защо не се женят? — попита татко.

— Защото красотата е власт, а в семейството само един има власт, двувластие в семейството няма.

Като говореше това, Наташа внимателно погледна татко, сякаш му даваше да разбере, че мамината красота е единствено властваща в нашата къща.

Татко неуверено започна да протестира:

— Глупости! Каква е тази теория! Кой ти приказва такива неща?

— Нашият балетмайстор ги приказва — отвърна Наташа с такава гордост за балетмайстора, сякаш сама го беше измислила.

За тези думи бях готов веднага да разцелувам Наташа, заедно с нейния балетмайстор. Наистина удивително точно наблюдение. Как не ми дойде на ум на мен, нали през последните дни непрекъснато мисля за тези неща. Почнах да обръщам внимание по улиците на Москва не само на девойките, а и на жените, и нито веднъж не видях да вървят заедно по улицата, както ходят съпрузи, красив мъж и красива жена. Впрочем срещаха се красиви двойки, но вероятно не бяха съпруг и съпруга. И Юла също никога няма да се омъжи за Едуард. Те и двамата са красиви. Значи ще се оженят, а след това цял живот ще се карат за власт. Аз съм съвсем друго нещо. Аз не съм красив, тоест не съм толкова красив, колкото Юла. С мен няма нужда да се изяснява кой е цар в семейството. Юлка ще е цар, а аз всичко останало! А щом Юлка е цар, тогава ясно, че може за известно време да ме лиши от своето благоволение поради царската си власт.

А на оня старец, който преди два дни каза във влака, че красивите вместо сърца имат ряпа с миша опашка, ние с прекрасния майор ще му дадем да се разбере, ако го срещнем още веднъж.

„Какво знаеш ти за красивите — каза този майор. — Познавал ли си поне една красавица? Дрънкаш си! Аз например през 45-а след войната с Япония ходих в Порт Артур на руското гробище. Гледам гроб на някакъв си руски щабскапитан. Огромен чугунен кръст. Кръст като кръст, а като се вгледах, виждам на единия ъгъл на плочата, върху гранита, издълбан надпис: «Мили, стигнах при теб, Мария…». А той ще дрънка гласно за някакви си зеленчуци… Дъртак.“ След „дъртак“, майсторът не каза нищо повече, но аз разбрах какво имаше предвид.

— Бон-Иван — каза Жозя, — какво е вашето мнение?

— Според мен… вдигам тост за жените, които вдигат високо знамето на любовта!… Вярно е, че някои жени вдигат това знаме толкова високо, та никой не може да го види. Пия за жените! За знамето! И за чувството за мярка!…

— Аз предлагам да пием за моя Фьодор — внезапно каза мама. — За него отдавна вече никой не пие… Предлагам да пием за скромната му работа. С течение на времето моя Федя стана удивително скромен, като работата си. Едно време във всички компании само за него пиеха, а сега престанаха.

— Благодаря, Маша! — каза татко. — А аз вдигам тост за тези, които седят на масата… За верните приятели!… Хайде въобще да не се разделяме!… Хайде заедно да купим една голяма вила и да живеем общо… Жалко, че не сме много. Когато бяхме млади, нямахме квартири, нямахме пари, а дружахме и се срещахме всеки ден. Сега се изпокрихме по вилите и по апартаментите. Разбира се, нанесли сме си много обиди един на друг, направили сме грешки един спрямо друг, но толкова ми се иска да си поискаме прошка и…

— Фьодор — каза мама злобно, — ти не можеш да говориш как да ни бъде добре, ти можеш да говориш само как на теб ще ти бъде добре. Колкото до раздялата… Наистина — подхвана мама, — прекрасно е, когато хората не се разделят. Но особено хубаво е, когато човек не се разделя със самия себе си (при тези думи мама погледна татко). Да прекараме наистина заедно цялата вечер.

— Какво значи наистина заедно? — повтори думите й татко, пребледнявайки.

— Наистина значи, че не е лъжа — поясни мама. — Защо всички да не отидем тази вечер на твоя концерт — каза мама. — Нали днес имаш концерт? Аз тъкмо съм купила билети. Минавах край зала „Чайковски“ и купих билети за всички…

— Мамо, ти си чудесна! — извика Наташа. — Толкова пъти съм ви предлагала! Нито веднъж не сме били на татков концерт — нали е безобразие! За татковия концерт!

Татко пребледня още повече и кой знае защо се спогледаха с Бон-Иван.

— Веднъж работех в провинцията — каза Бон-Иван — и когато театърът не събираше публика, звъняха във военното поделение, което беше поело шефството над тях, да дойдат войници, да напълнят залата. Тези войници се бяха нарекли театрослужещи… По този случай всички ви каня на цирк.

— Благодаря, Ваня, знам, че сте истински приятел… който се познава в нужда — добави мама, — само че не бива непрекъснато да спасявате положението. Несправедливо е по отношение на другите… Както виждам ти май не искаш да ходим на твоя концерт? — попита мама баща ми (той не отговори). — А знаеш ли защо не искаш да идем на концерта ти? Защото са те уволнили… Защото вече не работиш в оркестъра за народни инструменти.

Баща ми продължаваше да мълчи.

— Обясни ми тогава къде ходиш всяка вечер с балалайка? — говореше тихо мама. — Къде, питам те? Къде? Или може би, при кого?… Въобще какво става в тази къща? Единия го уволняват от работа, а той продължава всяка вечер да ходи на работа. Другата напуска балета… в който е загубила вече половин живот… Представете си на нея й казали, някой й казал, че нейният талант преминава от краката в главата!… А ако талантът ти при твоя апетит въобще не стигне до главата, а спре в стомаха?…

Наташа мълчаливо стана от масата и тръгна към вратата. След нея стана и Жозя.

— А третият? — при тези думи мама ме погледна. — Преди една седмица намирам в чекмеджето му куп пари. От къде имаш толкова пари?

Аз си замълчах. Какво можех да й кажа? Че съм ги взел на заем от Гронски да си купя мотоциклет?

На масата настана неправдоподобно дълго мълчание.

— Предупреждавах те — викна майка ми, — че ако излъжеш макар само един път още, за каквото и да е, даже не с думи, а ако си помислиш да излъжеш! Не… Никой не иска да си поставя цел и да я достига. Я виж Гронски — поискал и е постигнал всичко. Ще напуска — каза тя, като гледаше баща ми в очите — ще напусна тази къща!…

— Няма нужда — каза баща ми. — Аз ще си отида… — Той стана от масата и тръгна по пътечката. Изправен, широкоплещест, висок, строен и целият някакъв си съвсем неизвиняващ се и не жалък, какъвто изглеждаше обикновено при кавгите с мама.

— Много шум… за нищо — каза мама, като припалваше цигара от цигара.

На масата отново настъпи неправдоподобно дълго мълчание.

— Знаете ли, Мария Николаевна — каза Бон-Иван, — мислех си веднъж, че не всеки, който е прав въобще, тоест в цялото, е прав в частност, в някаква мъничка частица, като парченце от диня…

— Никаква диня отдавна няма… Нито диня, нито парченце, нито семчица дори — отвърна страшно уморено мама.

— Кой знае, кой знае — тихо каза Бон-Иван, — може най-неочаквано операторът да ви покаже — Бон-Иван стана от масата и тръгна към вратата — и парченце… и семките… и цялата диня дори. Има такъв оператор… Казва се време. То е и оператор, и сценарист, и режисьор… То ще покаже на всички нас всичко в реалистичен дух… — След това Бон-Иван тръгна към вратата, но после още веднъж се извърна към мама и каза: — Нали знаете, Мария Николаевна, че нямам никакви близки и роднини. Израсъл съм в детски дом… И съжалявам за това… Още повече съжалявам тези с роднини и близки. Кой знае защо те си нанасят най-болезнени удари по смъртоносно болни места! Забелязал съм го.

Бон-Иван обърна гръб на мама и тръгна към колата пред вратата на вилата. А аз тръгнах след Бон-Иван, и макар че вратата на колата беше отворена, сякаш ме канеше да седна в нея, не седнах, а останах да стоя. Бон-Иван запали мотора и каза, като се обърна към мен:

— Точно така, някой трябва да остане при майка ти, даже ако тя не е права.

Той хлопна вратата и тръгна…