Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Свадбеный марш, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Валерий Медведев

Заглавие: Сватбен марш

Преводач: Славка Джерекарова

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.10.1978

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1711

История

  1. — Добавяне

XX.

Секретарката престана да чете книгата, скрита в наполовина изтегленото чекмедже на бюрото и започна да се оглежда в огледалото. Гледаше се в огледалцето, сякаш приемаше „парад на лицето“, между впрочем много красиво. Гледаше на себе си отстрани, така, както ще я гледа довечера той — в сладкарницата, или може би в Дома на киното. Гледаше се така, както би се гледала, ако в стаята нямаше никого.

И аз се сетих за жената във влака, която седеше срещу мене, също красива, но й беше все едно дали забелязвам това, или не. После във вагона влезе морски офицер и на нея престана да й бъде все едно.

— За какво ви трябва Сергей Симеонович? — попита ме секретарката.

Аз се смутих. Трябваше да й разкажа цялата история с „Момчето в черен костюм“ и че художественият съвет изисква от Марк да направи поправки. „Нека началникът ви да го прочете лично. Разбирам, че не е прието така. Но има случаи, когато…“ И т.н. и тям подобни. А тя каза: „Почакайте началника, скоро ще се върне, той има съвещание“.

Започнах да рисувам. Нарисувах Умпа, Умпа: боклукопровода „Ню Йорк — Москва“. След това нарисувах Нотр Дам дьо Пари. Химерите. Дяволът се плези на времето. Ако Париж беше населен с дяволи и химери, на Нотр Дам биха стояли изображения на хора. Нарисувах Нотр Дам с хора, а долу се тълпяха химери и дяволи.

После започнах да рисувам секретарката. И тя с крайчеца на окото си все ме наблюдаваше, а когато излизаше от стаята погледна рисунката и каза: „Я, приличам си!“.

— А този тип кой е? — попита ме секретарката, разглеждайки портретът на мъжа, който спеше прав с букет в ръка и надписа „Иван Фомич“.

— Това не е тип — казах, — това е сюжет. Забелязах го на улицата. Нали външният вид на човека също може да бъде сюжет! Искате ли сега да ви направя от този Иван Фомич комик? — Книгата, която секретарката четеше сигурно беше по-безинтересна, отколкото моя Иван Фомич. — Да наречем тази история „Букет“. — Написах думата „Букет“ и сложих надпис „История без думи“.

— Знаете ли, има такива смешни рисунки, от които и без думи се разбира всичко — прелиствайки скицника, започнах да рисувам и да обяснявам сюжета на секретарката. — От някакво учреждение излизат трима мъже, и двамата дърпат третия… Вижте как го теглят към кафенето. А третият, да го наречем Иван Фомич, не иска. Иван Фомич купува букет хризантеми, които приличат на папахите[1] на планинците. Нали хризантемите приличат на папахи? — попитах секретарката и тя се съгласи с мене. — А после, като приближава своята къща, нашият Иван Фомич пак среща на улицата онези двамата, и те все пак го завличат в някаква кръчма. Ето в каква кръчма. — Аз нарисувах кръчмата и тримата през бутилка вино. — А по-нататък — обяснявах, — а по-нататък може да не се показва какво става с този Иван Фомич, всичко би могло да се покаже чрез букета. На едно място букетът пада в локва бира, на друго място някой откъсва два-три цвята, на трето някой стъпва върху букета… Ето и нощта — казах аз, обръщайки на следващата страница, като я надрасках цялата с черен туш, — Иван Фомич стои край витрината на някакъв магазин и спи прав. А в ръцете му са останали само дръжките на цветята: но през това време минава край него — ето тази девойка с воал — аз обърнах страницата и нарисувах Юлка в бяла сватбена рокля, с букет бели хризантеми и до нея — себе си в черен костюм, — сигурно те — аз едва ли не си помислих „ние“ — са избягали от сватбата. Разбирате ли? Или просто така… Гостите не са се сетили, че е време да се разотиват…

В това време някой иззвъня по телефона, секретарката взе слушалката и като поговори с някого, затвори телефона.

— Вижте какво — тя каза името на своя началник, — той днес е зает.

— Няма значение — казах, — сега вече няма значение, сега е важно, че гостите не са знаели, че е време да си ходят — повторих аз, — и младоженецът с младоженката са избягали и… ето, те вървят из нощна Москва, внезапно забелязват онзи с букета и спират, наблюдавайки го, им става тъжно. Аз искам да кажа нещо, тоест не аз, а той, на тази девойка, нека я наречем Юла, а него Валентин. Той иска да й каже, че я обича със сто хиляди „и“, „Оби-и-и-и-ча!“. А тя, както виждате, слага пръст на устните си, с една дума, по-тихо! А след това внимателно взима от Иван Фомич останките от жалкия букет и вместо него, слага в ръката на спящия своя букет… Това е всичко! — казах аз. — Сеансът свърши. Но филм няма. Тоест, ще има, само че в ролята на младоженеца ще се снима друг артист. Този тип не го харесаха за ролята на младоженеца… — Зачеркнах себе си с тлъст кръст от туш и с едно движение нарисувах Едуард. — Ето кого утвърдиха. — След това станах, взех сценария „Момчето в черен костюм“ и казах: — Сбогом!

ulka.png

— Вижте какво, оставете сценария — каза секретарката, — ще опитам…

— Не, не, няма нужда — казах й, — всичко това са глупости! Сбогом.

— Защо сбогом? — учуди се секретарката.

И аз сам се учудих защо не казах „довиждане“.

— Сбогом! — упорито повторих аз и излязох.

С какво бих могъл да помогна на Мамс? Още нищо не умея. Нито спокойно да споря, нито да доказвам. Искам, но засега не мога…

Колко жалко, че повече няма да видя тази жена! Току-що се водеше разговор между мен и тази симпатична секретарка: не, по-точно е „съществуваше“! Съществуваше разговор между мен и нея и ето че го няма и никога повече няма да съществува.

Преди два дни Наташа донесе от гората таралеж, направи му легло в една кутия от обувки, даваше му мляко с гутатор, а днес сутринта кутията празна, гутаторът потънал в чинийката с мляко. Значи Наташа е размислила, отказала се е да държи таралежа в къщи и го е пуснала обратно в гората? Такава мъка ме обхвана като погледнах тази кутия и потъналия в млякото гутатор… Между впрочем по-рано не изпитвах мъка, всичко това стана след Юлка, след актрисата, която се казва Юла Ювалова.

Вече на завоя в коридора аз най-напред чух гласа на секретарката, а после като се обърнах, я видях отново.

— Забравихте вашия… — тя потърси думата и я намери, — вашия рисуван филм. Може да стане много симпатична късометражна.

— Имате ли познати, които мечтаят да станат Антониони и Фелини? — попитах я.

— Имам — каза секретарката.

— Подарете им го! За приемния изпит в ГИК[2], върви.

 

 

Улицата беше почти празна, вървях по шумящите листа, откъснати от жегата, по горещите сенки, хвърляни от големите стари липи. Отначало ме надмина тролеят, после мина „Москвич“ с удивителна на задното стъкло. След това една светла „Волга“ мина със стремителна, празнична скорост. Мярна ми се розова кукла върху радиатора, вятърът беше метнал бялата й рокличка върху плитките. Скочих в едно такси — и подир тази „Волга“. Акостирах след нея пред зданието на Гражданското, където се рояха коли с по два златни пръстена — корабчета на щастието, цветя и ленти, които като морска сигнализация трептяха, задъхваха се от вятъра и от радост, възвещавайки, че щастието е настъпило за една двойка, и за още една, и за още… Стоях и гледах как става това. Много интересно става.

— Ей, двунога тикво! — чух зад гърба си.

Обърнах се и се ухилих до уши. Мускулчето. От сватбената кола към мен бързо се приближаваше младежът, на когото четох лекция за двуногите „тикви“ и „двуногите магнолии“ при срещата ни на улица „Горки“. Той беше в черен костюм, а нагръдникът му — като на бяла птица, имаше в него нещо летящо, нещо без земно притегляне. А онова момиче не го познах веднага, защото там, на улица „Горки“ беше просто девойче, а сега беше станала младоженка, внезапно беше се превърнала в царска невеста, с дългата си бяла рокля и белия воал, като падащ сняг. Показваше се бяла обувчица, и писани вежди на чистото й чело.

— Разкажете й, цветя мои… — казах, гледайки булката му.

— Трезвен ли си? — попита ме той, като се засмя.

— Трезвен — казах, после помълчах и добавих: — Прекалено трезвен.

— Взимаш терк за разписване ли?

— Не, нямам намерение…

Помълчахме.

— Извини ме — отвърна, като се смееше Мускулчето, случва се. От жегата е. Викат, че от сто години не е имало такава жега.

Младоженката ме гледаше, пренесла се цялата на червената пътека, където ще ги попитат, нея и него, искат ли да станат мъж и жена, изцяло — на вечерята, където кристално ще звънне шампанското, изцяло в тихата стая, където от прозореца върху пода ще падне лунен лъч… Тя внимателно го повика с очи отдалече.

— Как се казваш? — досети се Мускулчето. — Аз съм Виктор.

— Валентин — отговорих аз, стискайки ръката на Виктор. — А кои са тук Монтеките и Капулетите? — и огледах роднините, които кой знае защо стояха на отделни групи.

Мускулчето с удоволствие обясни:

— Ето ги моите Монтеки — отляво, всички останали са Капулети… Слушай, ти защо не дойдеш?

— Къде? — не го разбрах.

— На сватба. — Той си каза адреса.

— Може и да дойда — повторих адреса и добавих, — ако сме живи… — казах го така, от предчувствие ли, от що ли…

Виктор за пръв път през всичкото това сватбено време ме погледна сериозно, искаше нещо да попита, но не попита. Отгоре, от високата стълба, гръмна маршът на Менделсон.

— Сеньор Виктор де Ромео — изрекох тържествено аз, — решил ли си доброволно, без принуда и в пълно съзнание да вземеш за жена Жулиета-Жулия-Юлия?

— Да! — каза Виктор. — Да, реших… — Усмивката изведнъж изчезна от лицето му, той сякаш видя нещо в очите ми. — Слушай, нещо е станало с теб… — Това не беше въпрос, а потвърждение. Той беше вече на няколко крачки от мен и почти извика: — Какво е станало с теб?

И отново мъката по ежесекундното изчезване на всичко по света ме обхвана с нова сила: ето на, току-що стояхме, разговаряхме, имаше нещо хубаво в това. И ето че то започва да изчезва, вече изчезва, сега ще изчезне съвсем, завинаги. Че ще изчезне за мен, голяма работа, но и при тях изчезва, а при тях защо? Те нали са толкова щастливи… Може би всичко това бях казал на глас, защото Виктор тръгна бавно, изчезваше и вече в движение успя да попита:

— Каза ли нещо?

— Спрете! — казах аз. — Спрете! — Хич не ми се искаше Той и Тя да си отидат, толкова ми се искаше поне с една секунда да забавя изчезването на всичко това.

Но Мускулчето вървеше. Теглеше го вече непреодолимо, там, нагоре, към разтворената врата, цялата маса на неговото тяло се притегляше като от магнит. Той се отдалечаваше от мен с вдигнати ръце, сякаш беше разпънат от щастие. И аз им извиках като светофар:

— Вървете! — И извиках още: — Пея за теб, бог Хименей! Ти, който съединяваш… Всички, освен… Ах, нали няма бог!

Мускулчето още веднъж се обърна, махна ми с ръка от вратата, щастливият Виктор махна с ръка и изчезна.

 

 

Нощните облаци плуваха бавно по небето. Лунната светлина ту проявяваше, ту затъмняваше пътя, по който вървях, като прескачах корените на дърветата, изпълзели на пътеката. Пеех си тихичко, стремейки се към същата онази невероятна нота.

Три мотоциклетни фара неочаквано впиха в мен светлините си и ме ослепиха като на киноснимка. Спрях се, сякаш бях пред светлинната завеса в театъра на „Таганка“. Зад мотоциклетната завеса, както и в театъра на „Таганка“ имаше някакъв живот. Най-накрая през завесите забелязах силуетите на Умпа, Сулкин и Проклов.

— Кой е този младеж с вид на човек, току-що ограбил магазин за мъжка мода? — попита Умпа.

От другата страна на светлината Сулкин и Вовуня се засмяха. След това Сулкин се приближи до мен с мотора, замахна и мръсно изруга.

— Живееше едно бедно момче — запя Проклов — Елон-ла-лер, елон-ла-ла — и направи завой край мен, сякаш затваряше кръга.

Нещо вече беше започнало, или по-точно започваше. Генадий ги спря с думите:

— Почакайте — каза той, — обичам да разговарям с него. Жал ми е да изгубя такъв събеседник — … още ли изживяваш нещастната си любов? — обърна се той към мен. — А нали любовта не съществува. Казаха по телевизията. Сулкин, казаха ли по телевизията, че любовта не съществува?

— Разбира се — потвърди Сулкин. — По интервизията казаха даже, че няма любов! Каквото няма — няма.

— Аз обичам — значи има — казах аз.

Ах, тази среща да беше станала утре… Колко ненавреме беше сега тази среща.

— Тогава да си поговорим — каза Умпа, — като Квори с Касиус Клей преди мача. Да се разядосаме, че сега съм нещо много добър.

— Да си поговорим — казах. — Тя си е в къщи. Тя е сама. Отивам при нея. Тя сигурно е в къщи. Въпреки твоите сведения.

— Тя е в Донбай — каза Умпа.

— Умпа е всеруски провокатор. Умпа е враг на всички времена и народи — казах аз.

— Тя е в Ница, във Франция.

— Тя си е в къщи и аз отивам при нея.

— Най-напред върви в Института при Склифосовски и продай скелета си на лекарите, няма повече да ти потрябва — каза Умпа, — а ние ще те почакаме тук.

— Отивам при нея — повторих аз.

— През моя труп — предупреди Умпа.

— През него — казах аз. — Ако не през него, ще умра от ненавист към теб и към себе си! — Най-странното беше, че бях неправдоподобно спокоен.

— От лунната светлина небосклонът хвана ръжда! — пропя Умпа.

— Ненавиждам те — повторих аз.

— Човекът произхожда от животното — каза Умпа, — има такава нова теория.

— Човекът произхожда от маймуната — поправих го, — има такава стара теория, но на много маймуни не им е провървяло в това отношение. Например на теб.

— Той разговаря с нас като укротител със зверове…

— Какво щастие, че челото ти е ниско, ако беше високо, кой знае какво щеше да измислиш — казах аз.

— Ще рисуваш ли… за сбогом? — попита глухо Умпа.

— Знаете ли, как сте се намерили в двадесетия век?

— Щъркелът ни донесе — каза Сулкин.

— С помощта на татко и мама — сериозно отвърна Проклов.

— Не познахте — казах аз, — чрез глупавичките гени по кръвния поток, гмуркайки се от поколение в поколение, сте доплували до двадесетия век. Току-що сте се преоблекли… — и аз нарисувах как си представям всичко това.

— Интересна картинка — каза Проклов, разглеждайки рисунката в светлината на мотоциклетните фарове.

Умпа скъса моята рисунка, после измъкна от ръцете ми флумастера и го счупи. Извадих си друг флумастер, но Умпа счупи и него, пребърка всичките ми джобове и измъкна всички флумастери, бележници и моливи и ги хвърли в храстите.

— Аз мога да рисувам и с думи — казах аз и продължих: — По нажежената пустиня, обливайки се в пот, пълзи човек, държи в ръката си цвете и крещи колкото му глас държи: „Половин живот за вазичка с вода!…“. Впрочем, не, иначе е… Това беше Левашов от синия и розовия период, сега ми се иска да рисувам по друг начин и съвсем друго. Мрачен, сивичък ден. Постройка с висок покрив, есенното поле се разстила до хоризонта. Гнездата са пусти. Тишина. Забуленото със слоести облаци небе едва на края на хоризонта светлее със сребристо люляковите багри на залеза. И в сърцевината на късната есен има очарование, таи се красота… А по пътя, край постройката вървят двама…

— Къде отиват тези двама? — попита басово Умпа.

— Накрай света — отвърнах.

— Накрай света ли, казваш? — попита пак Умпа. — Да не би тези двама да отиват на „Петровка“ тридесет и осем? Ти защо ходи на „Петровка“? — попита Умпа, напрягайки всички мускули на своето тяло на идеален манекен. — Питам те, защо ходи на „Петровка“? С оня плешивия?

— Да си поговорим — казах, — от душа.

— И колко ти платиха за тази душа?

Направих се, че не чувам тези думи на Умпа. В мен пак се надигна ненавист към него — и спокойствие.

— Не дишай дълбоко — казах му, — не отнемай кислорода на добрите хора!

— Във вестниците ще пише — каза Умпа, — „Десет минути преди да стане инвалид, той още се шегуваше, смееше се и дори рисуваше“.

— Кой ще стане инвалид? — попитах. — И внезапно видях нож в ръцете на Умпа, по-точно — края му, жилото му, металното езиче, хванато по фински с връхчетата на пръстите. Ръката с ножа бързо се вдигна над главата. Отскочих настрана. Там, където току-що беше моето лице, блесна жилото на ножа. Китарата на Проклов просвистя край мен и се удари в ръката на Умпа. Ножът изпадна, струните изстенаха.

В този момент, неочаквано за всички и за себе си, аз ударих Генадий. Ударих го с всичка сила по гръкляна, през който той толкова жадно всмукваше въздуха. Чу се смразяващ вик. Учудих се: нима толкова боли? Умпа се изопна и внезапно Проклов почти едновременно с мен, отново удари Генадий по главата.

Биех се, чувствайки, че в мен става нещо непознато. Не знаех, че ужасът от нахлуването на страха, и радостта от отсъствието на страх извикват едно и също чувство. Като че ли всичко, което се намираше в четиринадесетте милиарда клетки на мозъка ми почна да се напъхва в една клетка… И хиляди въпроси разкъсваха на парчета тази моя нещастна, една-единствена клетка. Защо Проклов не се бие с мен, а за мен? И се бие едновременно с Умпа и със Сулкин? И защо през цялото време шепне: „Дръж се, момче!“, „Не се бой, момче!“, „Застани с гръб към мен!“, „Момче, застани с гръб към мен!“. А как самият той се изхитря да ми прикрива гърба, докато траеше боя? И защо се бие до смърт заради мен? Моят добър враг! Какво става наистина? И защо съвсем не се страхува от смъртта? Защо? Защо? За…

Бележки

[1] Висок казашки рунтав калпак.

[2] Държавен институт по кинематография. — Бел.прев.