Валерий Медведев
Сватбен марш (8)

VII.

Причаквах я втора нощ и трети ден. Проклов ми каза, че ако излезе с мотоциклета, ще покара триста метра, не повече…

Долу стоеше Наташа и с все сила тресеше дървото, на което седях аз.

— Ще проспиш обяда.

— Сега — казах, отърсвайки останките от дрямката си. — Сега… ще узрея… и ще падна…

— По-скоро узрявай — каза Наташа, — че ще изстине супата. Жозка ни е на гости.

Като слизах от дървото, видях Проклов край вилата на Ювалови. Той ми направи знак да чакам условния сигнал.

Когато седнах на масата, Бон-Иван разказваше, че на рижкото крайбрежие, в Дубулти, в санаториума, имало една медицинска сестра по диетите. Ако обядът, вечерята или закуската били вкусни, тази сестра по диетата се разхождала между масите с горд израз, и с ръце зад гърба. Ако пък не се разхождала между масите, значи обядът, вечерята или закуската не стрували.

— Значи ти, Фьодор — каза Бон-Иван на баща ми, — днес можеш да обикаляш тази маса с ръце зад гърба. Обядът е екстра.

— Да — каза мама, гледайки към мен, — но който може и трябва да яде, той си седи и кълве по нещо от чинията, а който не трябва, преяжда. — Тя погледна към Наташа. Но Наташа продължаваше да омита с апетит татковия обед.

— Наталия, ти си се побъркала! — възмути се открито мама. — Ядеш вече второ второ!…

— Позволено ми е. Напускам балета.

— Това пък що за новини са?

— Последни — обясни Наташа. — Даже най-последни. Не мога повече да живея в този музикален Освиенцим… Колко години човек може да се бори с глада? Вие си мислите, че на фасадата на Болшой театър случайно са поставили тия статуи на коне? Това не са коне, това са балерини. Работим като коне, само че конете след работа могат да се наядат с овес, а на нас не ни позволяват. Напускам балета. Усещам, че ако не го напусна, ще стана дистрофик. Да не мислите, че е лесно винаги да ти се яде и да не смееш да си помислиш за ядене? Не съм родена за борец. Впрочем, семейна черта. Никой у нас не е роден за борец, с изключение на мама, разбира се.

— Престани да дрънкаш — разсърди се мама.

— Сериозно ви говоря. Излиза като при Чехов — нека всичко бъде като в живота — каза Наташа, — хората обядват, просто обядват, а през това време… Какво става през това време според Чехов?

— Струва ми се — подсказа Жозя — в това време се руши живота им. Нещо в тоя дух.

— Ето защо и аз обявявам тия неща през време на обяда.

Наташка си приказваше, а всичко в мене скимтеше, устремяваше се и гледаше в една посока. Тя защо ми каза тогава за очите ми? Изпълни се и вашето желание, Антон Павлович. Само че не в театъра, като в живота, а в живота като в театъра… Хората обядват, просто обядват, а през това време…

Нали животът е като въздух, той целият е прозрачен и изглежда, че през цялото време в него нищо не става, но нали през цялото време във въздуха все става нещо. Ето в двора на Ювалови възникна моята любима мелодия. Възникна… Или на мен ми се струва… Шум от мотоциклет, хайде приближи се!

— Сезам, отвори се! — прошепнах като заклинание. „Сезам, отвори се!“ — Ето ти заглавие за статия в списание „Творчество“, а „Сезон, открий се“ — може да се нарече рубрика във вестник „Советская култура“.

— Балетът — това са глупости, както е казал Ландау — поясняваше Наташка. — Прощавай Жозя, за теб и за твоя балет това не се отнася.

— Бях на гастроли в провинцията — каза Бон-Иван — и ми разказаха една любопитна история. Имали прекрасен бас в операта. Веднъж значи му дошло на ум, че да се пее е ненормално, че в живота никой не пее, отгоре на всичко с оркестър и той взел, та издекламирал арията „Там Сатаната води бала“. В операта се шашнали!

— Тъй, тъй — подхвана Наташа. — Според мен единственият нормален балет е „Госпожицата и хулиганът“. Там хулиганът се залепва за госпожицата, награбва я, прегръща я. И това за него е естествено. Но когато мен ме награбва и обхваща за талията Зигфрид, протестирам. Един народен артист от Вахтанговия театър ми каза, че моят талант отдавна е започнал да преминава от краката в главата.

— Престани да дрънкаш глупости — каза мама. — Колко години са загубили за теб! Отивате ли в Париж? — мама попита Жозя.

— Чакам виза.

— Ще играят на сцената в двореца Гарние — възхити се Наташа.

— Между другото — каза Бон-Иван, — спирам аз в Париж до един павилион и гледам — на витрината две книжки с портрета на Айнщайн „Теория на относителността“, само че едната книга дебела, а другата тънка, попитах продавача защо едната е толкова дебела, а другата толкова тънка. „Тази теория — продавачът посочи дебелата книга — е за богатите, а тази — за бедните“. Теория на относителността за бедни… Направих от това сценка. Парижани умряха от смях.

Всички се засмяха, освен мама и аз.

Мама запита Жозя как е минал дебютът й в „Жулиета“. Жозя вдигна рамене. Наташа викна:

— Не се превземай!

— За вашия дебют! — каза Бон-Иван, вдигайки чаша с вино.

Като държеше в ръка списание „Театрален живот“ Наташа започна високо да чете, с малко приповдигнат от виното глас нещо за дебюта. Колко била вълнуваща тази дума, особено в такъв прославен по цял свят театър, особено в такива сложни и отговорни роли като Ромео и Жулиета! След това започна да декламира за актрисата Жозефина Гощинска, чието първо появяване в ролята на Жулиета създало впечатление, че артистката пред очите ни създава поетични строфи… „Юлка обича балета и ако види Жозефина в «Жулиета», а след това и мене с нея…“ — мина ми през ума.

— А как е Рахмед Шукурлаев? — попита мама.

— Голяма скица — каза Наташа, — той естествено само танцуваше гениално, но аз му викам след спектакъла: „Какво направи, Рахмед? Теб Жозя ти танцува: «Роме-е-е-о-о — произнесе Наташа с упоение, с три „е“ и две „о“, — кажи защо си тук? И как дойде? Градинската стена е тъй висока? А тук е смърт спомни си кой си ти! Щом някой мой роднина тук те види, ще те убие…».“

„Мен също Юла ми викаше с три «а» — А-а-алин-ка! А-а-алинка!“ — мина ми през главата.

— А ти не й танцуваш в отговор: „Нощта със своя плащ добре ме скри. Но щом не ме обичаш — да ме видят!“ — продължи Наташа, сякаш беше на сцената. — „По-скоро смърт от тяхната омраза, но не живот без твоята любов!“

Наташа между другото декламираше отлично. Не по-лошо от Яковлева от театъра на Бронна. Може наистина талантът й да минава от краката в главата?

— Да бяхте видели само — засмя се Наташа — какво стана с Рахмед. Измъкна ми Шекспир от ръцете и затича при Галина Михайловна!…

— Много е талантлив, но е малко наивен — застъпи се Жозя за Шукурлаев.

Всички край масата се засмяха, всички освен мен. „Аз й танцувам — прошепнах си, — по-скоро смърт от тяхната омраза, но не живот без твоята любов!… А тя не ми танцува: «Мой мили Монтескьо, аз тъй те любя, че може би изглеждам леконравна!». Защо не ми танцува? Защо?…“ Струваше ми се, че още една секунда — и ще се задуша.

— Може да се направи кинокомедия със заглавие „Стълбове“ — каза маминият сценарист. — Знам отлично тази тема. В нашия край, Красноярския, има едни стълбове, едни скали, в тези скали са си устройвали събрания. Полицията е гонила революционерите из тях, а по тия скали трябва да умееш да се катериш! Тъкмо за това ще напишем, знаете ли колко интересно ще бъде?

— Жозка, чуваш ли шум от мотоциклет? — тихо попитах аз.

Тя се вслуша, каза:

— Чувам, защо?

Не отговорих, но вътре в мен всичко крещеше: „Аз й танцувам! А тя не ми танцува!… Разбирате ли вие това, или не с вашите Парижи, дебюти, теории на относителността за богати и бедни! Аз й танцувам! А тя не ми танцува!“. От вилата на Ювалови излезе Проклов и тикаше пред себе си белия Юлкин мотоциклет. Зад него се показа Юлка. Проклов незабелязано ми махна с ръка. Всичко е наред значи, изрева моята любима мелодия и Юлка, яхвайки мотоциклета, се втурна към гората.

Станах от масата, и както ми се стори, от място прескочих оградата. Прескочих я с вътрешен вик: „Стопанката излезе“ — и се затичах подир мотоциклетния шум. Проклов не ме излъга. Юлкиния мотоциклет закиха и спря на триста метра от вилата на Ювалови, до самия край на гората. Бавно тръгнах към Юла.

Тя ми каза да я чакам довечера в Москва у дома.

Вечерта в Москва я чаках у дома. Николай Озеров предаваше по радиото репортаж за срещата с командата от Германската федерална република (Бекенбауер-Колотов-Мюлер-Мунтян! Мунтян-Колотов-Бекенбауер-Мюлер! И т.н. и т.н.). Стоях до библиотеката със затворени очи. Студеното стъкло на рафта приятно охлаждаше челото ми. Стъклото се затопли, тогава направих крачка встрани и отново прилепих чело до стъклото, докато топлината на тялото ми отново не го загря. След това още веднъж направих крачка встрани и помислих: „Интересно срещу коя книга съм спрял сега?… Да си гледам на заглавие… Книго, книго, отговори ми!…“. Отворих очи, дръпнах се от стъклото — кориците на „Ад“ от Данте, академично издание с рисунки от Гюстав Доре, ме гледаха от рафта. Засмях се. От кухнята се чуваше: „Онищенко-Мунтян-Бекенбауер-Мюлер! Мюлер-Мунтян-Бекенбауер-Мюлер! Мюлер-Мунтян. Хурцилава-Онищенко!“. И този „Ад“ от Данте. И този репортаж от „Ада“. Репортаж за седем кръга с коментарии от Николай Озеров: „И така, Валентин Левашов завършва последния кръг, последните най-тежки метри от седмия кръг…“.

Навън съвсем притъмня. В прозореца се втурна затихващият шум на градския вълнолом. Започваше вечерният отлив. Нямаше я. Нея я нямаше.