Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Свадбеный марш, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Валерий Медведев

Заглавие: Сватбен марш

Преводач: Славка Джерекарова

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.10.1978

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1711

История

  1. — Добавяне

II.

Седяхме край масата, която изнесохме от верандата на поляната, с Бон-Иван, с най-добрия, верния и честно казано единствен приятел на нашето семейство.

Той явно репетираше с мама някакъв реприз, защото преди няколко минути излезе от вилата в клоуновския си костюм, с огромна чанта в ръце и уморено се отпусна в креслото, разпръсквайки около себе си ухание на тютюн и дим. Аз се откъснах от книгата и погледнах Бон-Иван. Той ми се усмихна весело, и аз му се усмихнах, но съвсем невесело и пак забих нос в книгата.

Четях „Чисти езера“ от Юрий Нагибин и хич не можах да вникна в съдържанието, защото в тая минута бях далече от Чистите езера, с мислите си бях в друг район на Москва, припомнях си как привечер вървяхме с Юлка по някакви криви улички в стария Арбат, вървяхме и четяхме редките надписи по стените на къщите. Юлка много обичаше това занимание. Разните там безсмъртни и класически „Те плюс Ве равно на…“ или „А. Сидоров Фантомас…“, „Семейство Лаврови не са на ред…“. Един надпис много й беше харесал: „Пупс е умник и психопат, такава гнусна личност“. Вървяхме и тя непрекъснато повтаряше: „Пупс е умник…“ и т.н. И даже веднъж го пропя. А след това спря пред някакъв частен гараж, взе парче керемида и написа на стената: „Аз никого не обичам.“ — и спря да пише. Защо тогава се спря? Защо се обърна и ме погледна изпитателно? След това написа: „Освен…“ — и пак се спря. Отново ме погледна. И чак след това дописа моето име. Защо тогава направи тези две паузи? Къде беше истината — в думите или в паузите? Какво се криеше зад всичко това?

Вдигнах глава от книгата и попитах Бон-Иван какво значи да си правдив. Той помисли и каза:

— Кой знае защо някои мислят, че да казваш истината, значи да говориш това, което ти е изгодно да говориш в даден момент… — и още каза: — Интересно, защо по цял свят в съда искат да се закълнеш, че ще говориш „истината, само истината, нищо освен истината…?“. — Той се подсмихва.

— В Гражданското също питат — казах аз — свободно и искрено ли желаете да станете… негова жена…

Бон-Иван помисли нещо, но си замълча.

А какво ми казваше Юлка? Каква клетва изричаше, когато говореше? Кълнеше ли се въобще? Късно се сетих за това. Не, още тогава нещо ми мина през ума, нещо като съмнение, някаква тревога и безпокойство. Пак забих нос в книгата, но в това време на верандата се чуха високи гласове, вратата се отвори и на прага на вилата се появи баща ми, а след него влезе мама. Спорейки за нещо, те почнаха да се приближават към нас.

— Но опера на филм е нещо ужасно — викаше високо баща ми. — Нито да се гледа, нито да се слуша.

— Защо да е ужасно? — попита мама, като сядаше.

— Ужасно! — потвърди татко. — Също така е ужасно, когато по поръчка на Министерството на народното здраве снимат филм за грипната епидемия по системата на Станиславски. — Той наля чаша чай от самовара и я подаде на мама.

— Защо да е ужасно? — повтори мама. — Нашият „Пир по време на чумата“ например го похвалиха.

— Кино-пир по време на кино-чума — пошегува се татко, наливайки си чай.

— Между другото — каза мама — нас ни хвалиха по-остроумно, отколкото ти ни ругаеш.

— Кой ви е хвалил? — запита високо татко.

— Трябва ли ти да знаеш кой? — отвърна мама. — Хората ни хвалеха! Хората! Иванов! Петров! Сидоров! Художественият съвет ни похвали!

— Атмосферата на масата се сгорещи — каза Бон-Иван. — С атмосферата можеш да си изгладиш панталоните…

— Хората! — каза баща ми със своя красив тенор. — Хората са откровени един с друг само във влаковете, а не на художествен съвет.

Бяхме свалили масата от верандата на поляната пред вилата ни. Погледнах баща ми. Той беше седнал препасан, както обикновено, с глупашка женска престилка и се загръщаше с топъл шал. Придържаше го грижливо с ръце около шията си така, както бе привикнал да прави от времето, когато още е пеел в Болшой театър, а не както сега да свири на балалайка в оркестър от народни инструменти.

— Те са искрени само с непознати. Пътуват случайно заедно в едно купе и затова не се боят да бъдат откровени! — продължаваше баща ми.

— Ти си зъл — прекъсна го мама. — Зъл си, защото си неудачник. И разсъждаваш така, пак защото си неудачник.

— Приятели мои, приятели мои — намеси се в разговора Бон-Иван, вдигайки ръце, — знаете ли вие какво значи стоматологично многоточие? — Баща ми и майка ми замълчаха и продължиха да мълчат, докато Бон-Иван не каза: — Не знаете ли? И аз не знаех, докато не попаднах на един забележителен зъболекар — и разбрах. Друг път, като ме налегне зъболекарят с бормашината сякаш ми пробива не зъб, а главата. А този работи с многоточия, почисти зъба, направи пауза, после пак с машинката, пак пауза… Така че — обърна се той към майка ми, — Машенка, вместо дума, многоточие, вместо дума — пауза.

— Той разсъждава като мизантроп! — продължи майка ми без никаква пауза. — Да, да, като мизантроп! Като човеконенавистник.

— Мизантропът — каза татко — мрази всички хора, а аз мразя само тези, които заслужават!

— Не пред децата — каза мама.

Действително по-рано баща ми и майка ми никога не разговаряха така пред мен и Наташка. Така е, помислих си, в края на краищата растем не само ние, но и родителите.

— Децата трябва да имат философия. Трябва да знаят, че има различни хора — каза татко. — Нас в Консерваторията ни наливаха в главата, че всички хора около нас не са хора, ами ангели. Но, боже мой, тия „ангели“, всички те пет пари не дават за моето нещастие! Боже мой!

— Стига! — каза мама. — Стига си се правил на палячо!

— Няма стига! — викна баща ми. — Няма да престана! Аз искам моите деца да съдят за хората по хората и за живота по живота, а не по филмите и по оперите!

— Млъкни бе, Хладнѝк такъв! — подвикна му майка ми.

Когато мама вика на татко Хладник, значи лошо му се пише. Тя му напомня, че цял живот е бил хладен и не е успял да закипи, да се изяви. „А можеше да закипи — казваше мама, — да закипи, та да го разбере цял свят!“ Татко започнал да „кипи“ още в консерваторията. Имал поразителен глас. Тенор. Можел да изпълнява и лирически, и драматически партии.

Да, ако тогава на спектакъла в Болшой театър беше взел това проклето „до диез трета октава“, ако не си беше загубил гласа, нямаше да свири сега в оркестър от народни инструменти. Пращали го да стажува в Италия в театъра с „Ла скала“. А в Болшой театър веднага му дали да пее Дубровски. Само че вместо в арията „О, нека те забравя, скъпа“ да вземе най-високата нота („Нека предишното щастие да намеря… намеря…“) той така се развълнувал, че я взел една октава по-ниско. Всички зрители в операта ахнали от учудване… а на мама й станало лошо в ложата… от тогава татко си загубил гласа…

Веднъж Наташа свиреше на пиано, аз се приближих до нея и попитах:

— Къде е до диез трета октава?

Наташа тикна с пръст самия край на клавиатурата и прошепна:

— Не знам дали ще разберете,

или разбирам само аз,

че на невероятна нота

уби се славея тогаз…

Каза го и още веднъж докосна с пръст „невероятната нота“. Нотата се роди, поживя малко във въздуха и умря.

— Ти за татко ли? — попитах.

— Как да ти кажа… Марина Цветаева го е написала за Маяковски.

Наташа затвори пианото и излезе от стаята. Аз вдигнах капака и погледнах с ненавист „невероятната нота“, почаках, докато чакълът през прозореца не погълна Наташините стъпки, след това поех дълбоко — сякаш помирисах роза, както правят певците, а после полугласно, тихо, както татко, когато се разпяваше, изпях: „… нека предишното щастие да намеря… на-меря-я-я“ и… взех нотата. Нещо у мен се удиви и заохка: не вярвах, че съм взел тази „невероятна нота“. Отидох до пианото с магнетофона в ръце, включих на запис, още веднъж вдъхнах аромата на розата и тихо пропях: „… нека предишното щастие намеря! Намеря-я-я!“ и отново я взех, отново можех, а баща ми не успял. Ако не е започнал да нервничи на премиерата, ако не се е уплашил, сега аз щях да бъда син на знаменития тенор от Болшой театър, а не син на обикновен музикант от обикновен оркестър. Може би за Юлка това също щеше да има някакво значение. Бащата на Бендарски е дипломат. Мисля, че беше първи секретар на посолството в Америка…

— … Сега говорим за моя филм, а не за хората — майка ми още веднъж прекъсна баща ми.

— А какво отношение имаш ти към този филм? — попита я той, злобно като никога.

— Как какво? Все пак аз съм режисьор на този филм!

— Режисьор е постановчикът, а ти си администратор, обикновен администратор — каза татко. — Да не би да не знам? Знам, снимал съм се!

— Виж какво… — каза мама. От вълнение гласът й секна и тя започна да кашля.

— Приятели мои, вие разбирате думите си съвсем буквално. Между впрочем — каза Бон-Иван, — наскоро бях на гастроли из провинцията. Отивам през почивния ден в театъра. Поставяха някаква комедия на местен автор, нещо за млади геолози. Симпатична история. През първо действие един от героите окачи на стената в общежитието пушка. Така си висеше през целия спектакъл. А в последното действие на най-неочакваното място тая пушка взе, че гръмна. Макар да съм бивш танкист, щях да получа инфаркт, а съседката ми припадна. След спектакъла отидох при режисьора. „Какво беше това — питам го — грешка ли?“ А режисьорът ми вика: „Защо да е грешка? Това беше по Чехов. Не помните ли, че Чехов е казал: «Ако през първо действие сте окачили пушка, в последното действие тя трябва да гръмне…».“ — Бон-Иван замълча.

— Смешно — каза мрачно татко.

А мама търпеливо изчака да свърши разказа на Бон-Иван и отново пламна.

— Той ако на сцената взимаше такива високи ноти, като в разговор на маса… — каза мама на Бон-Иван. И отново на татко: — А после ми говори за философия и къде хората са по-откровени: във влаковете или на художествен съвет!

След това мама стана от масата и тръгна през поляната към вилата.

„Къде си наша чаена лъжичка? Къде си, дявол да те вземе?“ — помислих аз. Моята сестра Наташа, когато родителите ни се карат, е като чаена лъжичка в чаша, в която наливат вряла вода, не позволява на стъклото да се счупи!

— Извинявай! Не исках да те обидя! — жално каза баща ми подир мама. — Аз нямах предвид лично теб, а въобще тая професия… Винаги така се случва.

Мама вика на баща ми Хладник, а аз му викам… Помпаджия — в добрия смисъл на думата. Ако да речем навън времето е хубаво, като заговори за него татко, изкарва го, че е изключително. Впрочем, той прави така и когато времето е никакво и на самия него общо взето не му се иска да надува фактите.

— Каква хубава вечер — каза тъжно той.

„Започна“ — помислих си.

— А щурците как пеят!… А звездите!… Вижте само как светят тая вечер звездите!…

Нито аз, нито Бон-Иван не поддържахме татковите помпания, той някак си притихна, виновно потърка почервенялата си плешивина и шепнешком ме попита:

— Ти защо не ходиш да позираш на Сто-Гро?

Помислих какво да му кажа и казах:

— Бях много зает…

— Нали си във ваканция — отново ме попита шепнешком баща ми, — с какво си толкова зает?

Исках да му кажа, че със самоубийството си, но си премълчах.

— Не ми изглеждаш добре — каза татко.

— Глава ме боли — отвърнах му.

— Къде те боли? — попита ме той.

— Тука — казах, като посочих сърцето си.

Баща ми се намръщи.

— А сърцето?

— Също ме боли.

— Къде?

— Тука… — докоснах с показалец главата си.

— Всичко се обърка — каза татко. — И не само в къщата на Облонски…

Той потръпна, сякаш му стана студено, после скочи от стола и бързешком закрачи към вилата. Пресичаше поляната с големи крачки, висок и строен, но някакъв жалък, жалък, и мен ме беше срам да го гледам. Каже нещо умно, но злобно, а после се извинява като добряк и глупак. Парцал! Измъкнах от джоба на куртката си бележника и флумастер и нарисувах такава картина… Така значи… Двор на вила. На въжето се сушат бельо и мъж… От мъжа тече вода… До него стои жена. Съседката я пита: „Мъжа си ли сушите?“ — „Сега мих пода с него“ — отвръща жената.

Стана нещо. За Бордигера го бива. Бордигера е старинен италиански град, в който Чезаре Перфета (има такъв италианец) провежда международни хумористични изложби. Аз искам да организирам там моя самостоятелна изложба… С течение на времето.

Надигнах се от шезлонга. От вилата се чуваха татковия и маминия речитатив, говореха като в опера, двамата едновременно, без да се слушат един друг. Всеки гледаше да си пробута мисълта, без да си чака реда. Колкото години живеят заедно, толкова години си изясняват отношенията.

Веднъж Бон-Иван учуди Наташа с гатанка, с която тя пък учуди мен: „С какво се занимават всички хора на земята едновременно и поотделно?“. Оказа се, че всички си изясняват отношенията! Държава с държава, правителството с народа, учреждения с учреждения, роднини с роднини, приятели с приятели, мъж с жена си, жена с мъжа си и т.н. Да вземем например нашето семейство… Или мен лично… За мен може да се каже, че съм най-изясняващият се от всички изясняващи се…

Бон-Иван стана от масата, свирепо заби фаса в пепелника и каза:

— Измислих много смешна атракция за парка: стая на смеха… през сълзи… — Запалвайки цигара, той разпъди дима с ръка и каза: — Вървя из Кисловодск и виждам на прозореца на един санаториум жена. Тя жадно дръпна от цигарата, изпусна кълбо дим и каза: „Въздухът е съвсем друг, не е като в Москва“.

Моите родители продължаваха да спорят.

— Ще започна да работя като еталон на човешките отношения… Имам опит… — избоботи Бон-Иван. Той тръгна и заговори ритмично като че редеше стихотворение — Многоточие. Машенка, многоточие, Сашенка, многоточие. Многоточие, Яшенка. Многоточие, Коленка. Многоточие, Оленка…

Отстъпих няколко крачки от масата, и легнах на тревата, като си запуших ушите. В тревата цвърчаха със своите милиционерски свирки щурците, като че ли в тая трева през цялото време и при тях ставаха някакви нарушения на някакви правила и изясняване на някакви отношения.

Може би действително напразно не ходя да позирам на оня Сто-Гро? Впрочем фамилията му е Сто-Гронски. Той на картините се подписва Сто-Гро. Гронски е художник. Според неговите думи той е мъдрец, който е изживял живота на глупак. Ние с татко и Бон-Иван му позираме. Той рисува картина за Бородинската битка. Нарича се „Генерал Раевски благославя синовете си преди боя“. Имало е такъв исторически епизод през дванадесета година. Само че не знам защо му е нужна тая картина за Бородинската битка и за тоя генерал Раевски. Генералът благославял — нека си благославя.

Казват, че Сто-Гронски на младини нарисувал гениално една картина, но тя изгоряла, а после все не успявал да повтори успеха си. Почнал да се озлобява. Да завижда на другите. Да работи за пари. Те имат кола, а той да не е по-долу?… Друг си купил вила, а той да няма ли?… Почнал да изографисва черкви. Светци мацал. Забогатял. Събрал най-хубавата колекция от икони в Москва. И все си викал: ще направя нещо истинско на тридесет години. След това отложил до четиридесет години, до петдесет, до шестдесет…

Той работи интересно: рисува картината и мисли на глас. Преди два месеца по време на сеанса непрекъснато мислеше за Ревизор. Идва, викаше, такъв момент в живота на всеки човек, когато при него пристига Ревизор, но не Иван Александрович Хлестаков, а оня, пратен по височайша заповед. С една дума — Ревизор. При щастливите, вика, Ревизор не идва, при нещастните идва на младини, а при най-нещастните късно, много късно…

Има бяла къща край Москва. В кухнята му виси картината на някакъв добър художник, защото няма къде повече да окачва. Бон-Иван казва, че той е Сто-Гронски, защото всичките си работи е започнал от сто — от сто рубли, от сто приятели… Но общо взето той е някакъв тайнствен човек. Татко каза да не споменавам пред мама нито дума за него.

Запуших си още по-яко ушите и казах: „Хората са откровени само във влаковете“. Просто повторих татковата фраза, наистина с възмущение, защото тия таткови думи действително ме възмутиха. А сега аз изглежда разбирам баща ми и съм му благодарен за това откровение, защото даже всичко в семейството ни да беше нормално и татко да се държеше като истински татко в къщи, все едно, аз вече не бих разговарял с него, а бих си купил билет, да речем от Москва до Тула, и по пътя за всичко щях да си поговоря откровено с някой непознат мъж. В къщи няма с кого да си поговоря по мъжки. Освен с мама. Няма с Наташка, я! Разбира се, тя е умна, но първо ми е сестра, второ е малко по-голяма от мен, а трето, сетих се как веднъж споделих с Наталия една тайна. Е, не съвсем тайна, а нещо, което засягаше само мен. Тя ми каза: „Защо ходиш все сам… Да беше казал на някое момиче «Обичам ви!»“. Аз й отвърнах, че вече съм го казал. Тя ме попита: „На кого?“. Казах й: „Не знам. Седях една вечер в градинката — сам, разбира се, през пролетта, разбира се. Пъпките на дърветата тъкмо се пукаха, прогърмяха ми ушите. Пукаха силно, като изстрели от автомат, ту единични, ту като откос. Имаше и луна, разбира се, с повишено налягане на безподобната си светлина. Внезапно прошепнах: «А аз ви обичам!»…“

„На кого прошепна?“ — запита Ташка. Аз й казах, че не знам и ще търся да разбера на кого съм го казал… Още не знаех, че съм казал тези думи на Юлка. Наташа разказала за нашия разговор на Мамс. А Мамс разказал на мама. И мама казала: „Ето ти сюжет!“. Мамс написал киносценарий по този повод. Аз се скарах с Ташка заради всичко това, а тя заяви, че „писателят не е спестовна каса и не е длъжен да пази тайната на влоговете…“. Така че татко е прав: с непознати все можеш нещо да споделиш, но със своите…

С татко, макар да е мъж, няма как да поговориш, защото в нашето семейство татко е по-скоро не татко, а мама: за съжаление той пере, той готви, и на пазар той ходи, и глади… И с мама, която и тримата ни държи в ръцете си, и с нея няма как да се поговори като с баща, така, истински, по мъжки, тя, макар да ни е и вместо баща, но все пак е жена.

Не, нека някой да се опита да ми обясни защо: „Валентине, престани да ме бомбардираш с писмата си“, а не примерно: „Алек, случи се нещо неочаквано и ужасно, но знам, че ти ще ме разбереш…“. Нали всичко може да се обясни човешки, даже подлостта… Да се обясни… Подло е, разбира се, и, разбира се, гнусно е да се обяснява именно тая подлост. Но да се обясни.

Важното е, че е накъсала писмото ми, а после всички късчета, до едно, е сложила пак в плика… Аз ги залепих, не знам само защо… Да беше ги хвърлила и Рижкото море или в рижкото кошче за боклук… Представям си какво й е било лицето през това време, когато е събирала тия парченца и ги е пъхала в плика. Между другото, знае се, че щом изведат кученцата на разходка, те със задните си лапи ще заличат следите, които са оставили. Но от къде те знаят, че грозното не трябва да се гледа от другите, та го заравят? Но знаят! Нали знаят? А те нали са кучета… С кого ли? С кого ли? С кого да си поговоря и да се посъветвам?…

Николай Павлович, господин Чехов, нарисувайте ми моята позната добра в моите Соколники! Не разбирате ли, че няма никого на пътя… никого…