Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Свадбеный марш, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Славка Джерекарова, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Валерий Медведев
Заглавие: Сватбен марш
Преводач: Славка Джерекарова
Година на превод: 1978
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1978
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 25.10.1978
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Мария Чакърова
Коректор: Албена Николаева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1711
История
- — Добавяне
XV.
Наистина е ужасно, че човешкият мозък е устроен като телевизор. Винаги можеш още веднъж да превъртиш кинолентата на лошото, както повтарят гола във вратата на противника… Или както нокаута на боксьора. По телевизионному това се нарича „върнат кадър“. Казват, че на боксьорите и на футболистите след двубоя и след мачовете им въртят тези проклети „върнати кадри“ до припадане — топката непрекъснато попада и попада в твоята мрежа, и ръкавицата със страшна сила удря твоята брада и непрекъснато падаш на пода, все падаш, все падаш…
— Малко приказваме един с друг човешки. На мен например преди един месец умря майка ми… — каза Мъжът Като Всички. — И изведнъж стана ясно, че нито един път не съм говорил с нея по човешки през целия си живот. С пройдохи, с мошеници и с убийци съм говорил десетки часове… Интересувал съм се от всяка минута на живота им: къде е бил, какво е правил, какво е мислил, какво е казал, за какво е мечтал, с кого е другарувал… А на майка си тръсна едно „добър вечер“ — и забия нос във вестника, в книгата или в телевизора. Попита: „Как върви работата?“ — „Всичко е наред!“. А при това бях добър син. Аз например, когато веднъж на любимата ми жена й скимна да изкрещи: „Тогава или аз, или майка ти!“, аз изкрещях по-високо от нея: „Тогава майка ми и никакви или!“.
Майката — тя си е майка, винаги е била до мен, в другата стая… В другата стая… И винаги ще ми се струва, че е там… А сега останаха няколко снимки и по някакво чудо една анкета, запазила се в бюрото. — Мъжът Като Всички разгъна пожълтелите четири листа, на които аз прочетох наопаки „Анкетен лист за отчет на кадрите“. — Сега си разговарят с тази анкета… Научих това, което не знаех и което не ме интересуваше… Ето… През осемнайста година е била картечарка. През деветнайста е била медицинска сестра, в седемстотин и дванайста военнополева болница… Къде ли е това поле? Какво ли е ставало на това поле… Нищо не знам… И вече не ще мога да науча никога, ни-ко-га. Не успях да се обясня на майка си в любов. На жена си съм се обяснявал хиляди пъти, а на майка си нито веднъж. — Мъжът Като Всички замълча и после добави: — Вървя по улицата, гледам, развихрило се момчето, мисля си: кварталният ще го оправи, а после си мисля: а защо кварталният, а не аз?… Иначе не бих и започнал да говоря с теб, щях да те отмина, ако не беше умряла майка ми… А после си мисля — трябва да се запознаем, и сега не съжалявам, че се запознах с теб, обратно, щях да съжалявам, ако не се бяхме запознали… Казваш, че и вие у дома сте четирима, но също не разговаряте един с друг, нали?
— В къщи е като на опера… Като при речитатив… Всички пеят едновременно и никой никого не слуша — отвърнах аз. — Веднъж дори ми се искаше да дам обявление във вестника: „Търся философски настроен човек, за да си поговоря с него от душа“. А веднъж вървях по улицата и не издържах — спрях един мъж и му викам: „Бихте ли ме запитали какво става в душата ми в този момент?“. Той явно толкова се шашна, че запита: „А какво става в душата ти?…“. Аз извадих от джоба си моя автопортрет и му викам: „Ето ме мен, а по средата, като аквариум, е душата ми… А в душата ми сега е също като в аквариум. Аквариумът е обраснал, джунгли, клончета стърчат от водата. Водата е мътна, мътна, а в мътната вода в стъклен съд плава подивяла златна рибка… Ето я златната рибка — тя е подивяла. Тя плава в аквариума на моята душа…“.
Мъжът Като Всички се разсмя и попита:
— А с нея разговарял ли си истински?
Припомних си нашите разговори, само че какви ти разговори, просто дрънканици. Чешене на езика. Юла въобще е неразговорлива, каже „А-а-алинка“ и млъкне. И за какво ли да говорим? Всичко беше хубаво, ясно, нямаше какво да си изясняваме. Коя е тя? Каква иска да стане? Какво представлява? Не знаех, не питах и тя също не ме питаше. Веднъж я попитах за майка й що за човек е, а Юла отвърна: „Моята майка е жена-жена“. Попитах я какво значи това, а тя отговори: „Ами има жена-лекар, жена-учителка, жена-инженер, а майка ми е жена-жена!“… И внезапно си помислих сега: може би като ми разказваше тогава за майка си, тя ми е разказвала и за себе си, че също няма намерение да бъде някаква си там „тире учителка“ или някаква „тире директор“, а жена тире жена; само че не го каза. Може би е разбирала, че с мен не би могла да бъде просто „тире жена“. Веднъж й развих своите идеи в тази насока. С мен не би могла, с бащата на Едуард ще може…
— Значи и с нея не си разговарял! — пак ме попита Мъжът Като Всички.
Не му отговорих.
— Ето, ето! В едно семейство синът не поговорил с майка си, в друго — майката със сина си, в трето — той с нея, в четвърто — тя с него…
— Вижте, за майка ми нищо лошо не мога да кажа. Тя си има неприятности… Нали знаете, първа самостоятелна постановка…
— По време на войната работех в едно секретно конструкторско бюро, с отдел кадри. Там една такава история…
Мъжът Като Всички дълго ми разказва тази история, а накратко е било така: по време на войната тяхното КБ получило купон за плат и решили да дадат този купон на военния конструктор, комуто се налагало най-често да ходи в Комитета по отбраната, а панталоните му отзад били целите с кръпки. С една дума — връчили му купона, а този конструктор вместо плат за панталон, взел та купил парче вискозна зелена коприна и през нощта с приятеля си и с жената на приятеля си ушили платна за платноходката му. А на сутринта той преплувал Химкинското водохранилище, за да отиде на среща с любимата си със Зелени платна на платноходката. Тя го чака на единия край, а той доплувал откъм другия със зелените платна. И докато той акостира на брега, докато слезе от лодката, тя внимателно огледала панталоните му със старите кръпки, обърнала му гръб и си отишла… А Зелените платна не видяла, разбираш ли, не ги забелязала…
Мъжът Като Всички разказа тази история с такива подробности, че се чувстваше: Зелените платна са се случили с някой негов много близък човек: може би с приятел, дори с брат му, а може би онази му е била сестра и цял живот е съжалявала и си е спомняла тези Зелени платна. Той помълча, а после точно така каза:
— А сега, тя си спомня за тези Зелени платна и всички, които е имала, през целия си живот, непрекъснато сравнява с тези платна. Жени, те не могат да живеят без красота. И твоята Юла ще съжалява. Впрочем, може би тя и сега съжалява. Факт, че съжалява. И по-лоши са съжалявали. Те не могат без красива любов.
— Гледах в енциклопедията — там думата „любов“ я няма — казах аз. — Няма такова понятие. А щом в енциклопедията няма, значи в научния речник ги има всичките понятия и доказателства — та за тези понятия… Ако няма доказателство за нещо, значи това нещо го няма… Трябва да се говори за нещо при срещи и хората говорят за любов… Също както за бога: всички верующи казват, че съществува, а никой не може да го докаже… Няма го в енциклопедията. Даже такава дума няма… — повторих със съжаление.
— Може да няма такава дума — каза ми Мъжът Като Всички, — но любов има — каза го съвсем бездоказателно. — Искаш ли да ти докажа?… И ще повярваш. Знаеш ли кога хората вярват истински? Когато не могат да не вярват. Случва се престъпникът да се заинати: „Не съм краднал и толкова! Нямате доказателства!“. Как ще му докажеш, че е откраднал? Много просто: слагаш на масата откраднатата вещ, която са намерили на неговия таван, и толкова!…
— Вижте какво — казах. — Вие сте прекалено лиричен за… милицията. Умпа например дели всички хора на две категории: на хора, които ти се присънват, и на хора, на които ти им се присънваш. А може би няма такива, които не се присънват… Може би просто всичко е сънуване…
Мъжът Като Всички даже се ядоса и кой знае защо отвори чекмеджето на масата и извади от него някаква папка. В това време позвъни телефонът и той каза в слушалката, че сега ще дойде. След това ми подаде папката и ми каза: „Чети, аз ей сега…“ — и излезе от кабинета. Почнах да чета… Само че за какво ли? (Някакво ужасно криминално дело в няколко тома. Аз зачетох само вестникарската статия.) Млад мъж обикнал една жена, искал да се ожени за нея, а тя решила да се омъжи за друг. Той я завел с мотоциклет в Химки и там я убил. Хванали го и… Когато Мъжът Като Всички се върна в кабинета, убиеца в статията го бяха вече осъдили и му бяха лепнали десет години.
— Само че това е убийство — казах аз. — Какво общо има любовта с него? Обикновено криминале.
— Има общо — каза ми Мъжът Като Всички. — Ако например да речем, да не чуе дяволът, човек убие от злоба — край… Разстрел… А ако е от ревност, от любов с една дума — не повече от десет години. Виждаш ли каква разлика… Значи има я, любовта. Ако я нямаше, нямаше да намаляват… Ако я нямаше, за какво ще намаляват? Значи, че я има! Разбираш ли? Има я! Съществува материалистически!
Аз дори си разтърках бузата. Имах такова впечатление, че от мен, от моите гърди, любовта отклони дулото на автомата. Дори някак си ми стана страшно: за пръв път в живота си усетих и разбрах, че думата — също е материя…
Ах, как този Мъж Като Всички се зарадва на своето доказателство, че любовта съществува! Че тя може просто да се нарисува като жива и как тя отклонява дулото на автомата от убиеца… И аз също се зарадвах.
— Благодаря.
— За какво?
— За това, че ме арестувахте…
— Е, щом благодариш, нека е за добро — каза Мъжът Като Всички и стана.
— А ще ме съдите ли? Нали обещахте на оня да ме дадете под съд.
— Не, Левашов, няма да те привличаме под отговорност… Е, хайде. Плувай със зелени… Щастливо плаване.
— Значи мислите, че бащата на Едуард няма да се ожени за Юла?
— Какво ти влезе в главата?
— Защо Умпа ми каза така, защо?
— Провокатор е този, как му викат, Умпа… Провокатор! Садист. Казал го е, за да те заболи повече. Няма да се ожени дипломатът Бендарски за твоята Юла.
— Мислите ли? — попитах.
— Сигурен съм. На какво да се хванем на бас. И за сина на дипломата няма да се омъжи, тя ще се омъжи за теб!
— Защо мислите така?
— Защото професията ми е такава, циганска — да знам какво е било, какво е и какво ще стане в бъдеще. Ще ме каниш на сватба… Ще ме поканиш ли?
— Знаете ли, татко ми каза веднъж: да кажем, вика, че ти се е случила беда и ти чакаш помощ и от когото я чакаш — тя най-често не идва, а от когото не чакаш — идва… Татко нарича това нещо песимистичен оптимизъм на живота. Не, оптимистичен песимизъм, оптимистичен. Аз нали също чаках помощ от… — исках да кажа от най-близкия ми човек, тоест Юла, Юла, но казах: — а пък то…
— Вие с вашия сценарист — прекъсна ме Мъжът Като Всички — ми елате на гости. Аз ще ви разкажа такива сюжети и за любов, и най-различни… Ето ти моя телефон и се обадете… Ще се радвам да ви видя…
— А това за вас — казах и подадох на Мъжа Като Всички рисунката, която успях да нарисувам: край бюрото от едната му страна седи Мъжът Като Всички, а от другата страна — такъв престъпник като мен. И Мъжът Като Всички вижда неговия анатомически строеж — сърцето му там, черния дроб, стомаха, а в стомаха тиктака часовник… И надпис: Мъжът Като Всички: „Значи не си откраднал часовника? А какво е това в стомаха ти?“. Престъпникът: „Нима чухте как тиктака, гражданино началник?“. Мъжът Като Всички: „Не само чувам, но и виждам: виждам още, че имаш язва… На нервна почва. Така че откажи се от тези работи!“.
Мъжът Като Всички се усмихна и каза:
— Е, приличам си, благодаря ти. Само че защо себе си… не си пожалил? Не си краднал часовник, а…
— Откраднах ви времето… — обясних му.
Излетях, изтичах, скочих на Петровка. Жозя (гениалната Жозя!), като ме видя, се скри във входа на насрещната къща. Направих се, че не я виждам и тръгнах по улицата, макар че друг може би да няма, а тя — Жозя, сигурно първа имаше пряко отношение към този забележителен, дявол да го вземе, песимистичен оптимизъм в живота. Или по-точно — към моя оптимистичен песимизъм…