Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Свадбеный марш, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Валерий Медведев

Заглавие: Сватбен марш

Преводач: Славка Джерекарова

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.10.1978

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1711

История

  1. — Добавяне

XIV.

Кой казва, че аз не съм роден за борец? Че съм болен от хипертония? Че трябва да избягвам всякакви нервни усилия и психически пренапрежения? В главата ми се въртеше такава смешна рисунка: по улицата върви милиционер, а на ръката му лента е надпис „дружинник“. Според мен милиционер дружинник е смешно. Дали беше рисунка или наистина? Наоколо се бяха събрали свидетели. Но Жозя? Защо в тълпата е Жозя?… Може би всичко това ми се присънва? Ах, да! До магазина е институтът за красота, в който леля й смяташе да се подложи на това глупашко подмладяване… Тъкмо за това тя е тук… А старчето вече ме дърпаше за ревера и крещеше шепнешком: „Разглезихме ви!“ — „Ние вас ви разглезихме! — крещях аз. — Пукирьовски младоженци и булки!“. След това старчето непрекъснато обясняваше на някакъв мъж какво е станало и размахваше моята рисунка:

— Та това е дъщеря ми! До къде стигнахме! Насред улицата се приближава към теб съвършено непознат!…

— Пияница! — нарече ме разплакана тази… каква беше?

Сега аз наистина не знаех каква му е тя. Може би наистина да му е дъщеря, защото той извади паспорт от джоба си и крещеше:

— Дъщеря ми е това! Рисуват някакви си гадости! Настоявам да го отведат в милицията. Къде е милицията. Къде е милицията?

— Няма защо в милицията! — каза някакъв мъж, такъв… изобщо като всички!

— Не, има защо! — крещеше старикът, той целият беше посинял и аз мислех, че ей сега ще умре.

— Добре, аз съм милиция — каза Мъжът Като Всички.

Гледах старчето и си мислех: ще вземе да умре тъкмо тук, насред улицата, пред очите на Пушкин… Когато ме поведоха нанякъде, то все вървеше, вървеше и повтаряше:

— Непременно ми съобщете какви мерки ще вземете!

— Непременно ще ви съобщим какви мерки ще вземем — отговаряше Мъжът Като Всички.

— И поставете в известност родителите му…

— И ще поставим в известност родителите му… — повтаряше Мъжът Като Всички.

А с всяка крачка главата ме болеше все повече и повече, като че ли някой пробиваше въздушните мехурчета от шампанско със зла и малка остра игла и те се пукаха с болка, като залпове в чутурата ми. Минавахме край сладкарница „Лира“. Зад витрината седеше някаква компания и си пийваше, цедеше от всичките чаши познатото ми питие, от което ми прилоша само като го погледнах. За пръв път през целия ми живот внезапно изпитах яростна ненавист към себе си и към папката мои рисунки, които бях взел от къщи, сякаш смятах да търгувам с тях на пазара. Особено ме мъчеше глупашкото шалче, което, кой знае защо, бях сложил под ризата си. Шалчето беше копринено, възелът не стоеше стегнато, а се разхлабваше и шалчето грозно се измъкваше изпод яката ми. Още по пътя натам, където ме водеха, успях да го развържа. През това време старикът вече беше се махнал.

Досещах се какво изпитва тълпата зяпачи, които ни бяха обкръжили и се взираха в лицето ми, покрито с червени петна, оглеждаха мокасините ми с изтъркани токове и това идиотско шалче, което от украшение се беше превърнало в нелепо стърчащ изпод яката парцал. Отгоре на това този Мъж Като Всички, който кой знае защо вече значеше нещо за мен — неодобрителният му поглед ме измерваше от глава до пети. И макар че в този момент плюех на целия свят — на този грубоват мъж с кръгла плешива глава не можех да плюя. В погледа му личеше мнение, че истинският мъж не трябва да се облича така, както аз.

— В милицията ли ме водите? — попитах Мъжът Като Всички.

— А къде другаде да те водя?… Лепваш се за непознати хора по улицата, оскърбяваш ги… Ако у нас всеки почне да спира на улицата когото му хрумне и почне да го обвинява в каквото се сети… От къде ти дойде на ум, че са мъж и жена? А даже и ако бяха съпрузи, какво ти влиза в работата?

За пръв път в живота си помислих, кой знае защо, че думата съпрузи сигурно произлиза от думите „съп… съп… съп“, сякаш сърбаш. А „руг“ — това значи ругатня. Значи сърбаш ругатня…

— Ами ако сега някой дойде при теб и ти каже, че си крадец, добре ли ще ти е?

— А старите да се женят за млади, според вас добре ли е?

— А ти кой си, за да… — Мъжът ме погледна, но кой знае защо не се доизказа и мълчаливо ме поведе по-нататък, в милицията.

Милиция, милиция! Внезапно осъзнах тази дума, разбрах я и си представих как след разпита ще ме затворят в килията и ще ме заключат. Спомних си за моята хипертония. Но се страхувах не толкова, че ще се чувствам зле в килията, колкото че този Мъж Като Всички може да си помисли, че се преструвам. Действително аз боледувах от юношеска хипертония, която прилича на такова, растящо в организма дърво — кръвоносно дърво. А, те ще ми кажат: „Стига си се халосвал!“. Или още по-лошо: „Ей сега ще извикаме доктор, симулант такъв!“.

Огледах се — дали да избягам? После внезапно ми стана невъзможно да се разделя с моя албум, който Мъжът Като Всички кой знае защо държеше под мишница. Може би той ще ме освободи по пътя? Погледнах го в лицето и разбрах, че няма да ме освободи. Мъжът беше от тези, които изглежда разговарят с най-нормалните хора така, сякаш разговарят с престъпници.

А нервното клонче в главата ми започна да боли все повече и повече. В такива случаи Гронски казваше на татко: винаги трябва да се постъпва като в оня анекдот: „Минах през Житомир. Изкъпах се в морето… — Но в Житомир няма море! — Така ли? А аз не знаех и се изкъпах!“. За да не знам, че ме боли глава, тихо попитах Мъжът Като Всички:

— Как смятате — това смешно ли е или не? Чуждестранен хумор, разбира се: съдията казва на подсъдимия: „Осъден сте на пет години тъмничен затвор“. А адвокатът на подсъдимия казва: „Ваша Чест! Подсъдимият не бива да влиза в затвора, той се страхува от заключени помещения“.

Мъжът погледна към мен, както сигурно съдията е погледнал адвоката и отговори мрачно:

— Смешно е.

— Знаете ли, че има такава болест? Страх от затворено пространство — попитах аз.

— Знам! — отвърна мрачно Мъжът Като Всички.

През това време ние вече бяхме пресекли улица Пушкинска и излязохме на Петровка, пред дом №38. Мярна ми се някакво ужасно познато лице. Струва ми се, Умпа. Мъжът Като Всички леко отвори тежката врата, показа пропуска си на дежурния офицер и кимвайки към мен, произнесе: „Заедно сме“. След това се качихме по стълбата на втория етаж и Мъжът отключи вратата на кабинета си, пусна ме да мина напред и ми показа с жест стола. Той дълго, мълчаливо ме гледа, после каза:

— Пред докторите и пред следователите може да се говори всичко… — извади от джоба си пакет цигари и запуши. — Разказвай!

И аз започнах да разказвам.