Валерий Медведев
Сватбен марш (6)

V.

Късно през поща чух, към Юлкината вила се приближи кола. Докато изляза през прозореца и изтичам до оградата на нашата вила, на улицата вече нямаше никого, и само там, зад оградата, чакълестата пътечка изяждаше Юлкините стъпки. Качих се на дървото и почнах да чакам. След някое време на втория етаж в Юлкината стая светна лампа и видях Юлка през прозореца, по-точно сянката й, и ми се стори, че сянката, забелязвайки ме, се устреми към мен. Макар че всичко се обясняваше ученически просто: Юлка се е приближила към нощната лампа, а мен ми се е сторило…

Но докато не загасна светлината и докато Юлка кой знае защо се мяташе из стаята, през листата на дърветата сянката й все се устремяваше към мен.

През детинството ми от време на време ми се присънваше странен сън: бяхме трима в моята стая; аз, един хипопотам и чашка, съвършено прозрачна, на тънко и дълго столче…

Двамата, аз и хипопотамът, гледаме крехката чашка, направена сякаш от едва сгъстен планински въздух. Аз гледам и се страхувам, че хипопотамът ще вземе да я счупи само с грубия си дъх. (И кой знае защо много се страхувам от това.) Но той не докосва тази чашка, а всеки път поглъща мен. Но това съвсем не беше страшно, а даже забавно, защото стомахът на хипопотама представляваше дълъг, мрачен коридор, на тавана едва-едва светеше електрическа крушка, оплюта от мухи…

Спомних си за този сън на дървото — вече не през безсънната нощ, а през безсънното утро — неудобно седнал на тополовия ствол. Насила се мъчех да си го припомня, за да не си спомням за Юлка. Из Москва и из тази вилна зона аз бродя като из гробища. От кога съм на това дърво? Ден? Два? Имам чувството, че от цял живот. Ревящият мотоциклет, Юлкиният мотоциклет, раздра утринната тишина.

Шумът на мотора сякаш се беше втурнал в главата ми по мозъчните гънки. Надбягване по вертикална стена. По вертикалната стена на живота — това е за хората, които пробиват стена с глава и ритат срещу ръжена. Има такава планина Ръжен. Впрочем, правилно е, че ритат. Нарисувах планината Ръжен, планина като Еверест, само че забила върха си в земята, а към небето се разширяваше. Ревящият мотоциклет се повъртя още в главата ми, повъртя се и почна да затихва… значи само ми се е сторило, че не съм мигнал на това дърво…

— Ето те къде си, маймуно нещастна! Слизай! — чух Наташиният глас. Тя стоеше под тополата вперила поглед към моето зелено жилище.

— По-добре ти се качи тук — казах.

— А защо?

— Защото на дървото сякаш изчезваш от погледа на хората, нали те рядко виждат по-високо от носа си — обясних й.

— А аз не искам да изчезвам от погледа им — каза Наташа. — Обичам всички хора.

Протегнах ръка на Наташа.

— Качи се де!

— Побъркал си се, ще падна, ще си навехна крака… Краката хранят балерините и вълците… Слизай! Имаш писмо.

Бавно погледнах към небето и през листата видях изведнъж всички звезди, не знам коя от тях коя е, коя е Полярната звезда, коя е Малката мечка, Голямата мечка, но всичките бяха там. Бяха много. Да се побъркаш колко много бяха!

— Писмо ли имам? — прошепнах, слизайки от дървото като на забавен кадър.

Аз си знаех, уверен бях, че ще има писмо, непременно ще има. Невъзможно беше да няма. Наташа държеше ръката си зад гърба, а в ръката си държеше писмото. Струваше си да живея, само за да чуя думите „писмо за теб“.

— Прощавай, че го прочетох — каза сестра ми, милосърдната сестра.

— Какво пише?

— Чакай, идвам…

— И подпис…

— Без подпис.

— От нея е.

— От коя нея?

— Покажи го и ще ти кажа.

Наташа пристъпи на палци и протегна ръка към мен, и аз видях на дланта й жълт кленов лист…

Писмо… От есента, първият жълт лист. На него пише: „Чакай, идвам“. Наташа се приближи към мен и аз за пръв път в живота си с неприязън се дръпнах. Ако Наташа знаеше колко жестока беше. А след това веднага омекнах и оправдах Наташа: нали тя не знае нищо, идвала е, гледала е към небето и е настъпила мравка и я е убила, причинила е болка на природата, а ако си е гледала в краката за нищо на света, за нищо на света не би я настъпила. А жълтият кленов лист е като знамение, че Юлка ще дойде, както ще дойде есента, защото за сега няма такава сила, която да попречи да дойде есента, зимата, пролетта, лятото и си струва да се живее, за да се чуят думите „имаш писмо“, помислих си, слизайки и давайки си вид, че нищо не се е случило.

В утринното небе със звезди и без звезди, високо, високо прелетя реактивен самолет, оставяйки след себе си следа като от ски.

Наташа внимателно ме погледна в очите и внезапно запита:

— Какво ти е на очите?

— Какво ми е на очите? — попитах я аз.

— Очите ти са като на вързано куче…

— Как като на вързано?

— Нали знаеш, че домакините връзват кучетата си пред магазина, докато си направят покупките, а през това време очите на кучетата са такива едни тъжни, просто ужасно… Да не те е вързал някой и теб?

Замълчах си.

— Бързаш ли?

— Не — излъгах аз.

— Стига си чел и рисувал, даже и на лицето ти е написано: „аз съм преуморен“ ей с такива букви. — Наташа показа с какви грамадни букви била изписана преумората на лицето ми.

— Само, моля ти се — добави тя — не изчезвай на обяд, мама има неприятности, пак не са приели сценария, шести вариант, да се побърка човек… — Тя помълча, после се замоли. — Мама се оплакваше, че още не си изкопал дупки за храстите… Много ти се моля, покопай малко до обяд…

— Ако вие с Жозя ме развличате — съгласих се аз.

— Тя харесва ли ти? Нима Жозка не ти харесва? Глупчо си ми ти… Отказваш се от късмета си, както ми казваше едно действащо лице.

— Какво действащо?

— Ами в театъра, което действа с лицето си…

— Ти самата ще си останеш стара мома — казах. — Колко поклонници имаше и всичките ги прогони.

— Какви ти поклонници, диверсанти бяха, а не поклонници.

— Защо диверсанти?

— Защото само едно им се въртеше в ума: как могат в тъмна нощ да преминат всички граници… Действащи лица… Да бях срещнала действащ ум, че да беше и лицето му действащо… Какво има? — попита ме тя.

— Нищо… Слушам…

— Какво?

— Опера.

— Каква опера?

— Има такава тъжна опера „Рига лете“. А с тебе какво става? — попитах я. — Гладна ли си?… (Балерините винаги са гладни, а моята сестра сигурно повече от всички балерини на света… Диета!)

— Не съм гладна, ами умирам от глад, но не е там работата. Апсолон катастрофира.

— Кой е пък този Апсолон?

— Конят, който играеше в „Дон Кихот“.

— Как така катастрофира?

— На място… като го товареха на камиона… Платформата не била оградена…

— А — казах.

Замълчахме.

— Намисли ли афиша? — попита Наташа.

Извадих бележника от джоба си и го отворих.

— Скица — казах, — гледай. — Но Наташа окончателно нищо не разбра, трябваше да й обяснявам: — Тука, долу, надпис: „Звездички на големия балет“. Концерт. Тук силует на нощен град, а на небето съзвездие от балерини.

— Ти си гений, маймуно — зарадва се Наташа. — Това в багри ще е за изяждане!

— Не ме надценявай! — казах. — За да си гений, трябва да имаш желязно здраве, а аз го нямам.

Моето обяснение за гениалността развесели Наташа.

— Не, не! — повтори Наташа. — Дори само защото художниците рисуват рисунките, а ти мислиш в рисунки, нали?… Освен това защото ти можеш, а не искаш да бъдеш гениален художник…

— Искам да стана гениален завеждащ детска градина — казах. — Или не… Искам да стана директор на училище по вземане на невероятни ноти. „Не знам дали ще разберете, или разбирам само аз, че на невероятна нота…“ Всичко в живота трябва да бъде на невероятна нота!…

— Знаеш ли какво ми харесва у теб? — каза Наташа.

— Какво?

— Че не си се нахвърлил на способностите си като тигър. Обикновено младите се нахвърлят на самите себе си. Аз, например. Надхвърлих се на себе си, а ти не… И в училището за даровити деца не поиска да отидеш… Живееш — и толкова… Впрочем, къде смяташ да отидеш, след като свършиш училище?

— В казармата — казах.

— Според мен ти вече воюваш! — каза Наташа.

— За сега със себе си — казах. — Знаеш ли, че измислих един балет… Кино-балет. Жозка в главната роля! От времето на Пушкин. Разбираш ли. Тя го е разлюбила, а Нейната сянка го обича както по-рано. И тогава Нейната Сянка започва да се среща с Неговата Сянка, разбираш ли? А Сянката на Съперника забеляза това и ревнува. Техните Сенки се бият на дуел — обяснявайки сюжета, аз бързо показвах на Наташа рисунките в бележника ми. — Сянката на Съперника убива Сянката на Нещастно Влюбения. Виждаш ли, това е дуелът, когато Сянката пада, тогава сякаш придобива плът и… на земята виждаме Нещастно Влюбения убит.

Наташа мълчаливо приседна на тревата до мен и каза без надценяване:

— Алик, според мен това е просто чудесно. На дървото ли го измисли?

— Не, измислих го на земята… на грешната земя — добавих аз.

Ние замълчахме, всеки мислеше за нещо свое, и прекрасното мълчание беше прекъснато от мама. Тя се появи с лопата в ръка като илюстрация на Наташините думи: „Мама казва, че по принцип си длъжен да изкопаеш дупки!“…

— Имай предвид — каза мама, забивайки лопатата в земята, — че съм ти заключила дрехите в моя гардероб и до тогава, докато не изкопаеш… надявам се, че няма да му строшиш вратата? — добави тя и си отиде.

— Започнала е да се бори с мен — казах, — а аз през цялото време излизам от ринга… Даже не ми купува свестен костюм… Има такова шик сако — клабс-джакит — въздъхнах. — И налично щастие ми липсва, не ми дава пари — поясних. — И с татко също се бори през цялото време…

— И му създава щастието на леля Варя… — още по-тихо каза Наташа, съгласявайки се сякаш във всичко с мен.

— Каква е тази леля Варя?

— В една къща има портиерка, леля Варя, такава една възрастна, симпатична жена. Винаги е тъжна. Попитах я защо е такава тъжна, тя ми каза, че мъжът й я напуснал. А мъжът й бил пияница и хулиган. Казах й, че трябва да се радва, а тя: „Скучно ми е сама!“, „Тъжно ми е сама!“. Казвам й: на такава тъга трябва да се радва, а тя… По-рано, вика, случваше се мъжът ми дойде, наругае ме, пребие ме — все по-весело беше… Виждаш ли какво било… Този значи било „все по-весело“. Как мислиш ти, какво е това?

— Не знам… — казах убито. — На тази тема още нищо не съм рисувал. Защо ми го разказваш на мен?

„Нещичко се отнася и за мен“ — помислих си.

Наташа смръщи красивото си чело:

— Виж какво… Немирович-Данченко казва някъде за театъра, че театърът е верига от компромиси… А се оказа, че в живота тази верига е още по-дълга. Ние с Бон-Иван говорихме за това и знаеш ли какво ми каза? Ако бях, вика, аз доктор по социални болести и ме помолят да поставя диагноза на някои от моите добри познати, бих написал в историята на общото им заболяване „компромис“. Има такава неприятна лелка — мис Компромис… с вериги. Нали помниш в „Без зестра“ Лариса пита Божеватов: „И ти ли имаш вериги, Вася?“ — „С топузи, Лариса Дмитриевна, с топузи…“.

Аз веднага нарисувах Лариса и търговеца Божеватов Василий от „Без зестра“, обърках думите на техните реплики и сложих надпис: „Василий и Лариса във веригите на компромиса“.

Наташа дълго гледа рисунката, а после каза:

— Знаеш ли, отдавна искам да поговоря с теб за всичко, което ти… не знаеш, изобщо… Все отлагах, мислех — рано е, като пораснеш. А сега ми се струва понякога, че е вече късно. Нещо е станало с теб… Или вече става… Както с Лермонтов…

Замълчах си, макар че ми беше интересно да разбера какво е станало с мен или става, както с Лермонтов, но Наташа сама ми обясни:

— Той има една пиеса „Странният човек“, написана е като от луд, а след това веднага — гениалният „Маскарад“… Знаеш ли, че понякога човек побелява за една минута? Сигурно може и да порасне също така изведнъж? Как мислиш?

Замълчах си, защото не бях мислил за това. Просто ми беше интересно за какво намеква Наташа. Вече знае нещо. Ту щастието на леля Варя, ту „Странният човек“ на този… Лермонтов.

— Между другото, имам предвид твоите илюстрации на Евгений Онегин от Пушкин — обясни тя.

Аз се притиснах по-силно към Наташкиното рамо.

През тези дни все ме тресеше: и от слънцето ме тресеше и от сянката на дърветата ме тресеше. А от Наташа, през нейното рамо в моето рамо, в целия мен, преливаше най-топлата температура на земята. Топлината на живото, доброто, умното човешко тяло. Аз се греех мълчаливо, докато Наташа не каза, сочейки с глава жените с натъпкани мрежи в ръце, които идваха от гарата.

— Пристигат от работа… И пак на работа…

— Хайде — каза Наташа, като стана от тревата и ми протегна ръка. — Ти също разбери мама: на младини се е надявала на татко, напуснала е Киноинститута, захвърлила всичко, мислела, че той е локомотив, а всички ние сме вагони, а се оказа, че локомотивът е тя самата. Да не мислиш, че й е леко да ни влачи всичките. Аз знам още много неща, които ти не знаеш, в които е истината на татковите и мамините отношения.

— Всеки сам трябва да открие истината, — казах аз.

Имах предвид Своето „откриване“. Затова извадих бележника от джоба си и скицирах картината на Николай Ге „Какво е истина?“. Там Понтий разпитва Христос. Само че вместо Понтий нарисувах себе си и освен това пред думата „какво“ сложих голяма буква „В“. Стана: „В какво е истината?“. Тоест в „Какво?“, в „Къде?“, в „Защо?“, в „Какво стана?“…

Особено в „Какво стана?“. Всичко това обясних на Наташа. С една дума, истината не е в самата истина, а в търсенето й… В това, че всеки сам трябва да я открие…

— Значи ще открием истината? — запита Наташа, имайки предвид все пак Своето.

— Ще я открием — казах, имайки предвид също Своето. — А ти не позволявай на татко да готви — казах. — Защо го превръщате в кок? Да не сме на кораб.

— Прав си — каза Наташа. — А защо мама се бори с теб изглежда, че знам и скоро ще ти кажа. Всичко ще ти кажа. Само да не бягаш от ринга… Дай ми дума, че няма да бягаш?

— Давам — казах и казах още: — А мама нека сама да ми каже.

— А за Сянката ще разкажа на балетмайстора. — Тя направи няколко крачки към къщи и спря. — Тръгвам.

— Чакай, какви са първите думи на Лариса от „Без зестра“?

— „Вчера аз дълго гледах Волга“… — каза Наташа. — Защо?

— Ей така…

Останах сам. С лопатата. Тогава взех бележника и нарисувах себе си зад волана на „Волга“. След това нарисувах Едуард Бендарски зад кормилото на американски най-луксозен „Ягуар“. На преден план в гръб нарисувах Юла и под рисунката написах: „Вчера аз дълго гледах «Волга»…“ След това направих от тази рисунка лястовичка и я изпратих към небето. Лястовичката прелетя над храстите и изчезна зад ябълките. А аз тръгнах към лопатата и я измъкнах от земята, наострих уши да чуя не се ли чува някъде трясъка на Юлкиния мотоциклет, нали съвсем скоро трещеше някъде. Някъде по шосето. А сега оттам се чуваше чуждия трясък на чуждите мотоциклети. За мен това беше мъртва тишина…

Щастието на леля Варя… И тази мис Компромис. Защо Наташа ми говори за това? Какво искаше да ми каже и не ми го каза?

Едно време Бон-Иван ни учеше нас с Наташа да свирим на китара, мен — безуспешно, а Наташа се оказа прекрасен музикант. На китара не се научих, но разбрах и ме учуди, че е достатъчно едва-едва да си преместиш пръстите на акорда и звучи съвсем друга музика.

Кой ще си премести пръстите и кога в моя живот ще прозвучи съвсем друга музика, музика, музика…