Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Свадбеный марш, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Валерий Медведев

Заглавие: Сватбен марш

Преводач: Славка Джерекарова

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.10.1978

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Мария Чакърова

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1711

История

  1. — Добавяне

XXVI.

Лежах в стаята си и си припомнях рисунката от кинотеатър „Ленинград“. Рисунка с молив на някакъв художник любител: къща, зима, двор с голи храсти, електрическа светлина през прозореца. Не знам защо, но имах усещането, че в тази къща е удивително хубаво, стопанинът се е върнал от баня, сега пият чай и водят приятни разговори… Взех в ръка лист хартия и се опитах да нарисувам същото: нашата къща с леещата се електрическа светлина от прозореца, за да се чувства, че в нашата къща също всичко е хубаво. Нарисувах. И стана хубаво, почти хубаво.

Някъде наблизо съседът поправяше покрива ли, какво ли — удряше с чук по ламарината, а ми се струваше, че гърми гръмотевица, че бурята се настройва като симфоничен оркестър. В небето гаснеха пламванията от светлините на влака, които приличаха на светкавици, и редките, може да се каже скъпоценни капки дъжд, от време на време трополяха по покрива като крачета на гълъби, макар че всъщност това съвсем не беше от дъжда, а просто по покрива се разхождаха гълъби. Телефонът в коридора звънеше често. Татко вдигаше слушалката и говореше с непознат за мен глас. „Великият няма заговори“ — мислех си, гледайки в тавана.

На верандата Наташа запя:

Мъжете уморени обикнете

И техните отрудени ръце.

Във дланите си вечер поемете

Като в гнездо.

Спокойствие и сигурност дарете.

Мъжете уморени обикнете…[1]

Защо ли като я слушах си спомних за това, сам не можах да разбера. Мислех, че съм го забравил напълно и внезапно си го спомних. Кога се беше случило? А, да!

Тогава по Цветния булевард, покрай нашата стара квартира още минаваха измиращи трамваи. Вървях по Трубная плошчад към Среденка. Валеше дъжд. Обувките ми мокри, целите в кал. И внезапно видях девойче. Тоест, отначало не видях девойчето, а очите му, такива големи, големи сини очи, а чак след това видях изцяло девойчето. То вървеше ту редом с мен, ту пред мен и през цялото време прескачаше локвите и ловеше дъждовните капки с език. Тогава и аз също взех и прескочих една локва и също лизнах с език една капчица. Девойчето ми се усмихна. Лично на мен. За пръв път в живота ми едно девойче ми се усмихна лично на мен. До тази среща аз някак си не бях мислил за момичетата, аз още, както казваше Бон-Иван, „ходех с ятото“. Бон-Иван беше казал веднъж, че животът е такъв: през детството момчетата и момичетата ходят на ята, после се разделят и ходят на двойки, женят се, раждат им се деца, децата ходят на ята, после се разделят и ходят по двойки и т.н. и т.н. А през това време си вървят разните там векове и ери: мезозойски, бронзови, и всичко свързано с тях, хубаво или лошо и т.н. и т.н. Изглежда, че през онзи ден аз съм бил точно на границата: „Прощавайте, ято момчета…“ — „Здравей!…“. А на какво „здравей“ още не знаех.

Аз просто си вървях тогава и през цялото време не свалях очи от това девойче. Тогава си мислех — ще го изпратя — мислех си — до дома му, та да разбера къде живее. А после, някога ще го поканя в училище на някоя вечер. Не знам, може би всичко би станало точно така, както си мислех, ако не бяхме се натъкнали на пътя си на оказионния магазин, там, на Среденка. Девойчето влезе в магазина. Аз, разбира се, подир него. Но то нито веднъж повече не погледна към мен, въпреки че през целия път ми се усмихваше. Дали да го дръпна за ръкава, за да ме види? Докоснах се до него. Но когато то се обърна, погледна ме като чужд… И очите му бяха големи, но вече не от красота, а от нещо друго, неприятно за мен. Аз се обърнах и изскочих на улицата. Искаше ми се да причиня на девойчето някаква болка. И внезапно, измъквайки от джоба си бележника, сам не зная защо започнах да рисувам такава едноклетъчна инфузория чехълче, а очите й — две сини балончета! Когато девойчето излезе от магазина, подадох му първата си рисунка. То я погледна и каза: „Глупак!“. Аз не й се обидих, погледнах на нея като на малко дете.

 

 

Наташа надникна в стаята ми, очите й сияеха от цялата си дълбочина. Тя спря на прага и поугасвайки сиянието на очите си каза:

— Валентине… знаеш ли… Гронски изчезнал… татко каза…

— Как така изчезнал?

— Така. — Тя вдигна рамене. — Изчезнал е, както ти тогава каза: няма го никъде. Отдавна го няма нито на вилата, нито в Москва, нито в бялата къща… Разбираш ли, никъде — Наташа повтори моя жест, рисувайки във въздуха земното кълбо, — никъде го няма… Какво ли значи това?

— Това значи, че дуелът ни се е състоял — казах аз, като размислих.

— Какъв е тоя дуел?

— Нищо — отвърнах аз. — Сетих се за един разговор.

— Ела при нас — каза Наташа, като ме погали по бузата.

— Ще дойда при вас — казах аз на Наташа.

Тя излезе, оставяйки вратата отворена, и макар да бяха отворени и вратата, и прозорецът на стаята ми, нямаше течение. Толкова неподвижно, задушно беше. Някой извика нещо неразбираемо. Маминият глас спря някого:

— Ама че глъчка, не ми достига търпение.

— Хайде за търпението! — зарадва се Наташа. — Чашата на търпението!

Знаех, че сега там на масата Бон-Иван ще съчинява остроумни фрази с „Чашата на търпението“. Той винаги умееше да ги измисля много интересно, такива фрази артистите от цирка наричат репризи.

— Посяха, послушаха, пожънаха, постановка — каза Бон-Иван и всички се засмяха.

— Чашата на търпението в духа на Тургеневите „Бащи и деца“ — каза татко.

— Тъщата влиза в стаята — каза Бон-Иван, — и вика „Високоуважаеми Семьон Семьонович, правя ви поредното си предупреждение, че моята двеста осемдесет и пета чаша на търпението преля. Моля да ми купите веднага двеста осемдесет и шестата“.

— Чашата на търпението от гледна точка на непълнолетните!

— Мамо, Вовка пак плюна в чашата на търпението!

На верандата се сгорещяваха.

Чашата на търпението и магазина!

— Заповядайте! Пуснахме в продажба чаши на търпението, в скоби „вносни“…

— Нещо за ремонта!

— Лепим счупени чаши на търпението.

— В американското кино!

— Един американски режисьор засне двусериен филм със заглавие „Чашата на търпението“. В първата серия се пълни първата чаша на търпението, а във втората серия — втората…

— Чашата на търпението — и целият свят!

Бон-Иван дълго мисли, после каза тъжно:

— Целият свят се отразява в чашата на търпението…

На верандата настъпи тишина. Някой почука на вратата. И някой с някого заговори тихо. После при мен в стаята бързо влезе Наташка с такова лице, с каквото никога не я бях виждал.

— Алик! Имаш гостенка! — каза Наташа.

— Струваше си да се живее — прошепнах аз, — поне за това, за да чуя тези думи…

— Алик, имаш гостенка! Имаш гостенка, Алик! Гостенка, Алик, имаш!

Разбрах, че тази фраза беше като тире, това тире, което поставят между датите на раждането и на смъртта. Целият живот, изживян вече от мен, се вмести в това тире.

„С какво се занимават хората по цялата земя едновременно? — попита някога Бон-Иван и отвърна: — Изясняват отношенията помежду си.“ „Ето — помислих си, — ето сега и аз ще бъда като всички по цялата земя. Ще изяснявам моите отношения с Юла… Тя ще ми обяснява нещо, а аз? Какво ще правя аз? Мама вчера каза, че се отнасяла строго към мен, защото била забелязала в мен чертите на баща ми и си мислела за онази девойка, която аз ще обикна и ето тази девойка сега стои на верандата, тя има такива тесни и такива беззащитни рамене, нима тя е тази девойка, за която е мислила моята майка, борейки се с мен? А любовта? Какво става с любовта? Има такава любов, която прилича… Ах, да, на какво ли приличаше тази любов? На какво ли прилича?“

И внезапно аз най-сетне си спомних единствената нужна дума, която каза Мъжа Като Всички, нали той я каза тогава в кабинета по телефона! „Има любов, която прилича на съучастничество в някакво престъпление. Вашето нещастие е, че вие наричате това любов!“ — каза той някому по телефона. И аз сега ще кажа нещо такова, което е за цял живот. За пръв път в живота ще кажа нещо за цял живот!

— Мамо! Мамо!

Мама влезе в стаята. Бързо, сякаш ми идваше на помощ. Ние стояхме в стаята тримата, Юла — там на верандата, и още няколко си милиарда хора на земното кълбо някъде отиваха, спяха, ставаха, някъде тичаха, отнякъде долитаха, гледаха кино, спореха, сдобряваха се, обясняваха се в любов, вярваха, не вярваха, носеха се във влаковете, и всички те обясняваха нещо един на друг, обясняваха, обясняваха. А ние тримата мълчаливо стояхме в стаята — и Юла, там, на верандата. Мама дойде съвсем близо до мен. Вдигнах глава и погледнах в очите й, в нейните очи, пълни с моята болка. Тя не ми отговаряше и аз за нищо не я питах…

— Не знам как да постъпя. Трябва ли да помисля, да почакам?

— Юла няма да чака цял живот твоя отговор. Още много пъти ще ти се налага за една секунда да взимаш решение за цял живот.

— Нима любовта трябва да пробужда в човека грубата сила, която ще разруши всичко заради тази любов? Може би любовта трябва да пробужда само прошка?

Мама мълчеше.

— Хората най-често от всичко си прощават един на друг. Прощават си дори непростимото. Едни прощават още преди обяснението, други прощават по време на обяснението, а трети прощават след обяснението… Такъв е светът… Да влезеш в стаята и да нямаш право на любов, а да имаш право само на прошка?…

— Случва се да влизат в стаята — и да нямат право дори на прошка…

— Какво да правя, мамо?

— Тя ще влезе и ти ще разбереш всичко. Нали толкова искаше да узнаеш какво се е случило!

— Защо ли? Защо? Има ли разлика какво я е подтикнало към всичко това? Има ли разлика?

— Тя всичко ще ти обясни…

— Ще обясни! Ще обясни!

И всичко, всичко в света внезапно за мен се раздели на това, което можеше да се обясни, и на онова, което не можеше да се обясни. Мама чакаше.

И аз внезапно разбрах, че това е такава задача, от която ще се измъчвам цял живот, на която никой и никога не може да даде отговор. В живота има такива задачи, които дълго остават нерешени, десетилетия, а може би дори векове. Но въпреки всичко и те ще бъдат решени от някого и обяснени, а това, това никога, колкото и да съществуват хората на земята, никога и от никого няма да бъде разбрано и обяснено: защо тя постъпи така… защо те постъпиха така…

И аз казах решително и тихо:

— Нека тя си отиде…

Мама излезе от стаята и в цялата къща настъпи тишина. После вратата се тропна силно като изстрел. После тропна външната врата.

„Обичам те — казах аз, — сбогом.“

Наташа дойде до мен и допря гръб до гърба ми. И ние стояхме така може би много дълго. После и Наташа излезе. Отворих прозореца и се намерих в тъмнината на нощта. Имаш право, птицо: никога няма да разбера какво е станало, но не защото ти го казваш с шума на крилата си, а защото аз не искам да разбера какво се е случило… Направих няколко крачки в тъмнината от прозореца, извадих от джоба си Юлките писма, скъсах ги, и ги хвърлих през оградата на вилата. После прескочих през прозореца и прекрачих в тъмнината. Нямаше звезди. Пристъпих по посока на пътя, към гората. Светлината на верандата изчезна зад дърветата. Направих още няколко крачки. Всичко наоколо замълча, сякаш щеше да почне нещо… И внезапно по цялото небе пламна светлина. Над главата ми с раздиращ небето трясък за миг изникна пламтящото дърво на мълнията и прегоря с трясък. Настана невероятна тишина… Вече не потропваше барабанът на гръмотевицата, вятърът не свиреше с Хамлетовата флейта, не удряше в литаврите на покривите гръм, всичко беше напрегнато, сякаш се показа невидим диригент и всичко замря. И внезапно, и внезапно ливна дъжд, ливна целият отведнъж, ливна като марш, като сватбен марш на природата, като марш на вечното обновяване на живота и вечното му продължение. Аз вървях под дъжда, вървях и вървях…

Бележки

[1] Стиховете преведе В. Илиева.

Край