Валерий Медведев
Сватбен марш (17)

XVI.

Казват, че Гронски имал някакъв загадъчен семеен живот. Той и жена му живеят в две отделни квартири. Бон-Иван се смее, че Гронски живее в два Дома на актьора… Звъних на всички телефони, докато накрая не се натъкнах на гласа на Гронски. И когато вървях към квартирата му на Малая Бронна два пъти телефонирах от автомат — проверявах не е ли излязъл. Последния път позвъних от автомата пред неговата къща. И гледам — Владимир Никитович излиза от входа с някакви си трима мъже. Забелязах при това, че лицето на Гронски беше ужасно разстроено. Неестествено бледо в сравнение с тези трима мъже. Сякаш беше осветено от нещо като на киноснимка, но все пак удивително младо, съвсем юношеско. А тялото му въпреки това като на старец. Защо ли през всеки костюм или шуба личи дали тялото е старо или младо? Особено по краката. Имам такъв албум скици със заглавие: „Крака“. Сега ще се попълни и с краката на Гронски. А може би младото тяло излъчва някакви лъчи?… Тръгнах след Станюкевич, той зави към Успенските бани. Зави на ъгъла, пресече малкия площад и влезе в църквата „Възкресение на Успенски вражек“, която между впрочем е под защита на държавата. Защо ли Гронски влезе в църквата? Бон-Иван казва: Гронски не вярва в бога, но ходи на църква за всеки случай. Ако случайно има бог…

 

 

Има една картина от Кустодиев „Лято“. Каручка върви по полето между пшеницата, на високото небе купести облаци, слънце… Колко десетилетия са минали, откакто е нарисувана картината, а каручката все си върви по полето сред пшеницата и на високото небе са все тия купести облаци.

След срещата с Мъжа Като Всички, аз също няколко дни не исках моята „каручка“ да мърда от мястото си — нека върви, но винаги на едно място и нека да я има пшеницата, нека го има слънцето, нека да ги има купестите облаци. Истина е, че сега след срещата с Гронски знаех, че „каручката“ ще напусне това място и прекрасната картина ще изчезне. Нека пък да изчезне. Животът нали не е картина. И така, три дни охранявах това произведение като паметник на срещата ми с Мъжа Като Всички. Рано сутрин тичах в Москва да бродя по нашите с Юла места… С една дума от радост се държах глупаво. Вървях си из Москва през един прекрасен московски ден в края на лятото и внезапно реших, че съм разбрал защо възрастните толкова обичат разните му там романси и са съвършено равнодушни към джаза… Изглежда, за да разбере човек романсите, трябва да носи в душата си спомени за нещо прекрасно и най-различни други преживявания… Вчера през деня внезапно си спомних как веднъж точно така вървях през нощта из Москва, беше вече съвсем късно и внезапно от един прозорец чух Лемешев „Ние седяхме с теб“. Замрях, направих стойка като ловно куче. Действително ние с Юлка веднъж седяхме на брега на канала „Москва-Волга“ и рибари проплуваха край нас, и златен лъч догаряше и ние седяхме и мълчахме. Аз на Юла през онази вечер, кой знае защо нищо не казах, каквото бих й казал сега. А сега, през тези дни… Вървях из Москва и все си мислех: защо нищо не й казах през онази вечер, нищо такова, каквото бих й казал днес, сега?… И мен ужасно ми се искаше да чуя този романс.

На тротоара гълъб валсираше около гълъбица, на една страна валсираше наистина, като мене, аз мога само надясно, но този гълъб здравата се стараеше, виждаше се, че възлага големи надежди на този валс… Наложи се да го нарисувам в скицника и да напиша: „Големият валс“. А на перваза на една от къщите седяха младежи и бяха пуснали магнетофона до край… Момчетата слушаха Рей Конев, как той в джаза иронизира класиката. Спрях пред този прозорец и като вдигнах глава, им извиках:

— Ей, вие, трябва да слушате класика, романси, а не този Конев! (Те нещо ми подвикнаха, но не можах да чуя какво…) Пуснете ми един романс… Най-добре романса „Разтворих прозореца аз…“.

Те ме чуха и ми изкрещяха в отговор:

— Ние разтворихме прозореца, а сега ще слезем и ще те разтворим във въздуха!

Симпатично ми изкрещяха, така, напук.

— Знаете ли защо не обичате романси? — виках аз. — Защото нямате спомени!

— Ей сега ще слезем и ще ти оставим неизлечими спомени — викнаха ми в отговор на моята пропаганда на класическата музика.

— От мен поне спомени ще останат, а от вас — нищо!…

— Ти какъв си?

— Клоун — извиках, — от цирковото училище, шут!…

— Хайде, чупка!

А после ходих да си търся работа като модел, за да спечеля малко пари. Отидох при художника, тоест при художничката, а тя ми вика: „Съблечете се!“. Аз я питам: „Как да се съблека!“. А тя ми вика: „Съвсем! Мен ми трябва гол модел!“… Нарисувах се гол, дадох рисунката на художничката и викам: „Ето ме мен като гол модел!“ и избягах. Щастлив като на картината от Кустодиев… Това беше вчера през деня, а днес… Седнах на пейката в градинката край църквата и си подхвърлях една ябълка. Ние с Юла бяхме идвали тук, на нейния мотоциклет още тогава, когато при нас всичко беше три хиляди метра над морското равнище. До разговора ми с Мъжа Като Всички аз не бих могъл да седя така, разбира се, а сега нищо, седях си и даже разглеждах църквата, както тогава ние с Юла заедно я разглеждахме… И спокойно чаках Гронски. Е, може би не съвсем спокойно. Замислих се над въпроса нужен ли съм на себе си, или не съм?… И реших, че за сега май съм нужен, въпреки че не съм съвсем здрав. Разбира се, беше време, когато ми се струваше, че всичко това са глупости, че човекът може да бъде разглобен на съставните му части като машина. По-рано ето как беше: събуждах се и чувствах, че цял-целеничък съм направен от нещо цяло, потресаващо, от нещо фантастично монолитно. Страшно приятно усещане беше. Може да се каже идеалистическо… А сега… Чаках Гронски и усещах как туптяха слепите ми очи, болезнено се свиваха кръвоносните ми съдове. Виж, Едуард, той разбира се, е здрав като бик, аз поразмислих и кой знае защо добавих: като вносен бик.

Мъжът Като Всички сякаш вдигна тази спусната котва, с която плувах аз и за която ми говореше Игор Иванович.

Но чувствах, че Гронски ще притисне тази котва. Той все не излизаше от църквата. Сега гледах жените, които минаваха край мен и трепвах, като забележех розова рокля, любимият цвят на Юла. Но всичко това са глупости. И си подхвърлях ябълката нагоре, а тя винаги падаше надолу към земята. Земята обичаше ябълката. Тя я притегляше към себе си. Сетих се за формулата на земното притегляне… Не ми се искаше да изям ябълката, защото от нейния глобус поглеждаше малко симпатично червейче. Като дете най-голямата ми мечта, с която заспивах и се събуждах, беше да разбера за какво мисли котката, или кучето, или едно такова червейче… Дали то си мисли сега за нещо, или не си мисли? Вижда ли ме, или не ме вижда? А ако ме вижда, какъв ме вижда? Може би дори се ядосва, че го подхвърлям и му преча да обядва. Сетих се, подхвърляйки ябълката с червейчето, как на урок по физика попитах учителя, който ни разказваше за закона на земното притегляне открит от Исак Нютон, когато една ябълка му паднала на главата, и разни други подобни. Аз попитах учителя: „А ябълката, която е паднала на главата на Нютон, червива ли е била или не?“ — „Има ли някакво значение това?“ — попита учителят. — „Тогава червеят може да каже, че те двамата с Исак са открили закона за земното притегляне“ — отвърнах аз. — „Левашов, теб твоите въпроси няма да те доведат до добро“… — каза учителят, но въпреки всичко се усмихна.

Ако можех сега отново да стана весел и щастлив! Продължавах да подхвърлям ябълката, тя се притегляше от земята, и аз също се притеглих с любов към земята. За да се откъсне човек от земята, трябва да развие скорост, каквато може да развие космически кораб. Престанах да подхвърлям ябълката и казах на червейчето:

— Ти разбираш ли, че ти също си скъпо на земята, както и аз? А между другото между теб и мен има голяма разлика. Това поне дали разбираш?

Погледнах към църквата. Земята притегля към себе си и верующите и неверующите. Земята обича всеки и всички, всички. Значи на земята й е скъпо всичко, което е на земята, а значи и мен трябва да ми бъде скъпо всичко, което е в Юла, даже и нейната подлост, и нейното предателство. Аз съм във възторг от нейната подлост, аз съм обезумял от нейното предателство…

В края на краищата нали и аз не съм ангел. Разбира се, никого не съм предавал… В този миг червейчето се скри в къщата си и започна да я яде. Между впрочем, отлична тема за фантастичен хумор. На планетата живеят хора, които се хранят… Впрочем каква ти фантастика?… Започнах да рисувам нашата планета проядена от хората на големи дупки, като топка сирене, мислейки си, че обичам Юла, няма значение с каква любов… „Обичам те с любов… няма значение с каква любов… обичам всичко, всичко, всичко, както земята обича всичко, всичко, всичко… И с това никой никога нищо не ще може да стори…“

Край мен минаваха бабички и не чак бабички, отбиваха се до църквата, спираха се, прекръстваха се и отминаваха. Едно десетгодишно момиченце с котка в ръце се приближи, постоя, след това внезапно се прекръсти и се поклони, като държеше все така котката в ръцете си, после се изправи и пак се наведе, като на гимнастика. След това се отдалечи от църквата и застана до моята пейка.

— Ти да не вярваш в бога? — попитах аз момиченцето.

— Вярвам — каза то. — Какво от това? — и ужасно строго ме погледна.

Исках да й кажа нещо от рода на изречението, което повтарят всички невярващи, че бог няма. Аз поне имах право да го кажа. Днес поне имах някакви доказателства по този въпрос, но не казах нищо на това момиченце с котка. Има любов, помислих си, а момиченцето с котката ще порасне и само ще разбере. Любов има, а бог няма, защото любовта спасява живота на хората, например на оня убиец, за който ми разказа Мъжът Като Всички, а бог още никому не е спасил живота… Значи тя съществува, а той не! Между другото момиченцето с котката не си отиваше, гледаше зад гърба ми как рисувам.

— Няма бог — казах, продължавайки да рисувам и едновременно да водя антирелигиозна пропаганда.

— Защо да няма?

Престанах да рисувам, премисляйки доказателства и изведнъж се сетих:

— Защото никой на тоя свят няма неговата снимка… — обърнах се към момиченцето. По лицето му личеше, че е съвсем объркано, явно, че е очаквало всякакво друго доказателство, освен това.

Момиченцето дълго обмисля какво да ми отговори и каза:

— Той да не е Стриженов?

— А да не е по-лош от Стриженов? — засмях се аз. — Всички ги има на снимка… И кралете, и президентите, и портиерите, и бебетата… А господ го няма — казах, — значи бог не съществува.

— А кой съществува? — запита момиченцето напрегнато и дори злобно.

— Съществува една богиня! — казах. — Богиня!

— Дева Мария ли? — попита ме момиченцето, което продължаваше да стои зад гърба ми.

— Не — казах, — не дева Мария, Дева Юлия…

— Няма такава богиня — каза момиченцето.

— Няма ли, казваш? Искаш ли да ти я покажа. На снимка. Ето… — извадих от страничния си джоб Юлината снимка и я показах на момиченцето с котката. — Богиня! — казах. — Нали е богиня?

— Не, не е богиня!… — не се съгласи с мен момиченцето.

— Защо да не е? — не се съгласих с момиченцето аз.

— Няма сияние над главата… Светците имат сияние…

— А-а, имаш предвид нимба? Имаше нимба, но изчезна…

— Защо изчезна?

— Малка си още да разбереш защо… защо изчезват нимбите на богините. Жалко, разбира се, че няма сияние. — Въздъхнах и добавих: — Общо взето сиянието може да се завоюва… Може пак да се появи…

Като излезе от църквата, Гронски, без да се оглежда настрани, се запъти направо към пейката, на която седях аз, сякаш знаеше, че го чакам. Сядайки на пейката, той не ми каза нито дума. Седяхме мълчаливо, Гронски гледаше църквата и погледът му сякаш рикошираше от стените на църквата, връщаше се отново в очите на художника и изглеждаше, че той се вглежда в самия себе си. А аз гледах неговото вечерно лице, вечерно — това значи уморено и загрижено лице, макар че нямаше бръчки, но все пак беше вечерно. Вечер лицата на всички са уморени и загрижени. Човек изобщо има сутрешно, дневно и вечерно лице. Лицето на Юла е винаги сутрешно, даже вечер!

Сигурно Гронски има някакви неприятности. За мен това никак не беше изгодно. Би било много по-добре за мен, ако Гронски беше сега в най-добро настроение. Изобщо Гронски има лице на купидон от „Сикстинската Мадона“, на картината долу има четири купидона, Гронски значи прилича на единия от тях. Лицето му е същото, само че като че ли е долепено до тялото на стар мъж. А още по-неправилно и неестествено е, че няма никакви бръчки. Винаги ми се е искало да му нарисувам няколко бръчки с флумастера. И сега ми се поиска да го направя. Обърнах се настрани и започнах да търкалям моливите, които държах в ръка. Когато вятърът започваше да духа към мен, от Гронски ухаеше на някакъв удивителен мъжки парфюм. Той взе рисунките, които бях оставил на пейката, огледа ги, продължавайки да мисли за нещо свое и внезапно каза „С очите на клоуна?“… Аз си замълчах. Тогава Гронски каза: „Христос никога не се е смял…“ — „Заради това са го разпънали“ — отвърнах. Гронски ме погледна заплашително, както вярващият гледа безбожника, после внезапно някак си оклюма, отново се загледа в църквата и почти простена:

— Защо те не видяха онова, което ти видя? — Той зададе този въпрос съвсем неочаквано, като продължаваше да гледа към църквата. Не можах да разбера „кой“ не е видял и „какво“ не е видял.

— Веднъж — продължи Гронски, сякаш не се нуждаеше от моето разбиране — един приятел писател каза „Сменям текст за подтекст“…

Той мълча дълго и изведнъж каза:

— А тя вика: „Напиши завещание…“. По-рано намекваше, а днес направо го каза: „Напиши завещание…“. Лесно е да се каже „напиши“… Разбира се, да напишеш завещание е като да си напишеш собственоръчно смъртната присъда… Смъртна присъда, която с течение на времето ще бъде изпълнена непременно… Но аз не заради това. По дяволите завещанието! Може никога да не го напиша. Тя пък от какво се страхува? Аз съм здрав, млад… На колко изглеждам? — попита ме той. — Мен още… — Той помисли и каза, гледайки небето като Шаляпин, в стаята на татко е окачена една такава фотография на Шаляпин; старият Фьодор Иванович гледа към небето, сякаш се пита какво има там. — Мен още този неизвестен художник — Гронски отново погледна към небето — мен още ме е подготвил… — Владимир Никитович искаше сигурно да каже, „за смъртта“ но ми каза „за завещанието“. — Жесток художник — мърмореше настръхнал Гронски, — най-жестокият художник е животът. Та той е палач… Ако се отнасяш към живота от гледна точка на изчезването ти. През младостта всичко у човека е нарисувано за любов. Ти например си нарисуван за щастие — той внимателно и безцеремонно разглеждаше лицето ми, — после „той“ ще ти отнеме този блясък на косите, ще махне от очите ти тази берлинска синева, ще драсне бръчка ето тук, и тук, и тук… и ти вече целия си нарисуван за работа, за възпитание на деца, а после…

— Страхувате ли се от смъртта? — бързо го попитах.

— Страхувам се от погребението — също така бързо ми отговори Гронски и се извърна.

После пак обърна към мен лицево си на Сикстински купидон и мен пак мъчително ми се прииска да му нарисувам бръчки и да положа сенките, които беше забравил да положи този, когото Гронски нарече неизвестен художник.

— Бях в Кайро… При пирамидите… При вечността. А тя: „Пиши завещание“… Аз може на теб да оставя всичко… Знаеш ли колко пари имам? Впрочем ти не си от тези, на които оставят, ти нали си от тези, които тръшват вратата, когато напускат дома си. Знаеш ли, че един от синовете на Чаплин напуснал къщата, тръшвайки вратата… Сигурно е била красива врата… А той тръшнал тази красива врата… Но не ми е това мисълта… за какво говорех? Да, за „сменям текст за подтекст“… Разбираш ли какво значи това? То е като ограда… или като решетка… Защо те не видяха онова, което ти видя? Защо?

Едва сега разбрах за какво с такава мъка говори Гронски. Хората, които излязоха от дома му заедно с него сигурно също са художници и той им е показвал своята картина „Бородино“, а те не са видели това, което аз видях: че генерал Раевски изпраща в боя не само своите синове — а че всички наши бащи изпращат всички свои синове…

— Дали не е ограда? — повтори много пъти Гронски, като гледаше с отразен от църковната стена поглед в себе си. — Лъжат те, лъжат. Те могат всичко! Или не лъжат? А може би ти си видял онова, което не съществува? На твоята възраст хората често виждат това, което всъщност го няма и чувстват това, което… — Той не си довърши изречението, отклони погледа си от църковната стена и за пръв път ме погледна. Неочаквано каза: — Боже мой, колко много приличаш на младия Домие…

— Владимир Никитович — казах. — Дайте ми пари… на заем.

Гронски дълго ме гледа, докато не каза с огорчение:

— Ама че ден… По-лоша молба не можа да измислиш… — После пак замълча и добави, също с огорчение: — Изобщо аз пари на заем не давам никому… По принцип…

Знаех, че Гронски е циция, каквато светът не е раждал и затова се бях подготвил за такъв разговор.

— По принцип може да не дава на заем само оня… — исках да кажа „негодник“, но се въздържах, — който е пресметнал, че няма да му се наложи да иска заем от някого…

Гронски като боксьор пропусна моя удар. Веднага пролича, че той го пропусна.

— Така казва Бон-Иван — добавих аз, като се наслаждавах на впечатлението, което направиха думите на Бон-Иван.

— Значи Бон-Иван казва така — повтори моите думи Гронски, докато явно обмисляше отговора. — А чуй аз какво казвам; още никой не е умрял, защото не са му дали пари на заем… От къде ще намериш да ги върнеш? — попита ме той.

— Ще ви ги върна, нали знаете. Започнах да работя като модел… позирам освен това, хванах се при един художник, в киното, помощник… Рисувам плакати…

— Всъщност… имам да ти давам за позирането.

— Не, не — казах, — на вас ви позирам безплатно. Аз позирам за пари на други.

— Колко ти трябват?

— Извънредно много — петстотин рубли.

— Защо са ти толкова много?

Помислих си какво да му отговоря.

— Строших един чужд мотоциклет… И освен това, за платна — казах.

— За какви платна те е прихванало? Да не е за алени?

— Не. За зелени — отговорих аз.

— Това за теб не се отнася, но ги имай предвид. Човекът е най-несигурната банка на тази земя… В него можеш десетки години да влагаш душа, време, здраве, пари… а след това е достатъчно да кажеш една необмислена дума и… банката фалира… Ти изглежда вече си започнал да се убеждаваш в това? Започна ли, или не?

Гронски вече няколко пъти намекваше в разговор, че му е известно, че с мен нещо се е случило или се случва, затова исках да му отвърна злобно „Ако този, който влага, не фалира по-рано от онзи, в когото влага!“, но отново се сдържах. Мислех: неприятното не е това, че няма да ти дадат на заем, а като ще ти кажат, че нямат пари, когато знаеш, че имат.

Но се оказа, че още по-неприятно е как ще ти дадат пари на заем… Ако ти дадат така, както сега, по-добре е да ти кажат, че нямат пари.

Гронски извади от вътрешния си джоб дебела пачка банкноти и отброи петстотин рубли. После извади от другия си джоб бележник и каза:

— Напиши ми разписка…

Исках да го попитам „С кръвта си ли?“ — но я написах мълчаливо с мастило. Мислех за Черно море, а може би за Донбай — там ще заведа Юлка. И там ще й кажа всичко. Моите Зелени платна са Донбай. Ако обаче, докато аз привързвам лодката и изляза от нея, тя ми обърне гръб и си тръгне като онази жена? Тогава какво?… Тогава просто ще умра. Няма да живея…

— Благодаря — казах. — Въпреки всичко вие можете да бъдете добър човек.

— Добри хора няма — отвърна Гронски. — Просто има хора, които цял живот са поставени при такива условия, че не им се налага да показват, че са лоши хора… От самолет хората изглеждат ей такива — Гронски показа какви, — а отблизо… още по-малки. Ти нали и в това започна да се убеждаваш? — отново ми намекна той.

А аз отново замълчах. Човек, който взема пари на заем вероятно е длъжен да изслушва всичко, което му говорят в този момент, независимо дали му се харесва или не. Помислих си още: „За сметка на това, когато ги връща, той може да каже всичко, което е мислил за оня, който му е дал на заем“.

— Знаете ли, струва ми се, че за „Реквием“ при Моцарт е идвал лично Салиери… Просто се загърнал в черно… — казах аз.

— А защо ми го казваш на мен? — при това той така злобно ме погледна, че и аз сам се учудих: действително защо му казвам това?

— Мислех за това — обясних, — и трябваше да го кажа някому.

Наистина не знаех защо внезапно ми дойде на ум за Салиери.

Има мисли, изказани сега, които едва в бъдеще разбираш защо си ги казал в миналото. И пак не знаех защо му казах следната мисъл:

— Това не е всичко, не съм ви казал най-голямата си молба: майка ми ви кани в неделя на гости… Станало е нещо между вас, казваше — какво ли не става…

Аз разбира се, лъжех. Не, не лъжех, а просто фантазирах, без да жаля боите, тоест, не боите, а думите. Може, защото внезапно ми стана толкова жално за Гронски. Тази картина, която той се страхува, че няма да успее да нарисува, това завещание, тези „ограда“ и „решетка“, тези две квартири и бялата къща край Москва. Жалко, че има такова момчешко лице. Защо му е на него?

— Твоята майка наистина ли ме кани на гости?

Потвърдих толкова убедително лъжата си, че насмалко щях да повярвам в нея.

— Кажи й, че й благодаря и приемам поканата… Ще дойда. — Гронски стана, погледна мен, после към църквата и каза: — Въпреки всичко „ограда“ или „решетка“? — Той се обърна и се отдалечи от мен, носейки на старческите си плещи глава на Сикстински купидон.

А след това аз си отидох в къщи в Пушкино с такси. (За пръв път самостоятелно взех такси за такова разстояние. Седях, прилегнал надлъж и нашир.) А в таксито върху табелката „Обслужва ви шофьорът…“ с мастило беше написано „Евгений Зопов, двадесетгодишен, ерген“. Много ми хареса това. Зопов ми се хареса. Караше като бог. Нарисувах: „Женя Зопов — богът от колата“.

Рисунката се хареса на Женя и той каза:

— Личи, че и ти си бог!

— Бог съм — казах, — но без кола…

Освен това Зопов имаше в колата магнетофон, транзистор и надписи: „Работя без бакшиши! Не ме оскърбявайте!“, „Тук не се пуши!“, „С шофьора не се говори!“.

По целия път Женя пушеше и приказваше, но за какво — не успях да схвана. Запомних само, че всички разстояния той ги пресмяташе в пари; майка му живеела на три рубли от неговата квартира, а някаква си Нора — на четири рубли и двайсет копейки. Освен това той ми зададе много въпроси, но не ги запомних, също както сигурно и той не е запомнил отговорите ми. От всичките му въпроси не ми излиза от главата само един.

— Не ти ли трябва „Чайка“? — попита ме Женя.

— Каква чайка? — учудих се аз.

— Как каква, не смяташ ли да се жениш? Мога да те снабдя с „Чайка“ от познати… Инак ще трябва да чакаш. Опашка грамадна, а на теб — без опашка, като на бог без кола.

— Не — казах — засега не смятам да се женя.

Край вилата платих на Женя според тарифата и му дадох две рубли бакшиш. Женя прибра бакшиша съвсем естествено. Учудих се.

— А там? — попитах го, показвайки с очи табелката с надпис: „Работя без бакшиш!“.

— Когато не дават, тогава работя без бакшиш, а като дават — с бакшиш. Щом искаш да живееш — трябва да се приспособяваш — каза двадесетгодишният ерген Женя Зопов и замина… да се приспособява в Москва.

Тръгнах към нашата вила… Да живееш, да живееш, да живееш!… Сега ако би могло само Финист да разбере кога точно Юла ще отлети за Донбай.