Валерий Медведев
Сватбен марш (24)

XXIII.

В съдебната зала, където се разглеждаше делото на Умпа Г. М., Сулкин В. М. и Проклов С. В., обвинени в убийството на лебед, обявиха почивка. И въпреки че съдията и народните заседатели, прокурорът, общественият обвинител и секретарят се оттеглиха в специално предназначената за тях стая, съдът продължаваше на стълбите, в коридорите на сградата и дори на улицата, в палещата сянка на задушния московски ден.

— Знаете ли, дори моят племенник Миша, той е ученик от трети клас в четиристотин петдесет и четвърто училище, и той написа писмо до съдията. Запомнила съм го дори наизуст, аз му поправях граматическите грешки: „Мен ми е много мъчно за лебеда Борка. Той беше съвсем питомен. Възрастни чичковци хванали лебеда и жив му извили шията. След това го напъхали в торба. Вече не съм малък, но все едно, заплаках“.

— Аз пък мога да позная подлеца по отношението му към ранен гълъб или бездомна котка…

— Напълно съм съгласна с вас. Ненапразно, според израза на великия руски учен Мечников, детето го тегли биологически към всичко живо. Сигурно сте обърнали внимание, че руските приказки, които възпитават у детето първите понятия за добро и зло, имат за герои толкова много зверчета.

— Навъдиха се много дами с кучета!

— Защо да са много. Ако дамата обича кучето си…

— Най-напред го обичат, а после го изхвърлят да се мъчи и да загине. Виждали ли сте какъв ужас изпитва захвърлената котка или куче? Дават примерно квартира на хората, а стопаните не си прибират кучето или котката в новата квартира. Да можеше този човек поне за миг да си представи какво става с тях. Сигурно кучето тича дълго подир колата, без да я настигне. После се връща в опустялата къща, ляга като сираче на прага. Все още се надява, че стопаните ще се върнат, ще му кажат нещо, ще го погалят, ще му дадат да яде. Стопаните обаче ги няма. А на другия ден почват да събарят къщата. Кучето гледа как падат стените. Край студената оголена печка броди сивата, сега вече бездомна котка, отслабнала, проскубана. От време навреме спира и почва жално да мяука. Трябваше да прибера и кучето и котката…

Не знам що за момчета бяха онези, но те винаги се събираха на поляната близо до нашата вила. Сигурно бяха ръгбисти, защото, когато и да минех оттам, винаги репетираха схватка. В ръгбито има такъв термин — схватка. Топката лежи в центъра, а край нея се строяват двата отбора, за да овладеят в схватка топката. Това ми изглеждаше странно и почти нереално. Когато и да минех тези момчета винаги започваха подобна схватка. Правеха го мълчаливо и яростно, после се разделяха също така мълчаливо, пушеха и после всичко започваше отначало. Юла много обичаше да ги наблюдава и през това време очите й ставаха някакви грозни. А нали съдебното дело също е схватка като при ръгби.

Уредбата над вратата на съда нещо прекъсваше, и затова думите се чуваха с някакво заекване, сякаш някой нервничеше, разказвайки, как съвсем доскоро в езерото живеел питомният лебед Борка, дружил с децата и вярвал на хората, оставял се да го погалят и си живял така година, втора, трета. Но веднъж трима дангалаци пристигнали с красива кола късно вечерта и повикали Борка с гласове на приятели. И Борка доплувал до тях, защото дотогава нямало от кого да се бои. Умпа го погалил, измъкнал го от водата, после му изявил шията, а след това го сложил в торбата и я хвърлил в багажника. Това е всичко.

Уредбата, нервничейки говореше:

— Аз лично си мисля, че и сред първобитните хора трудно би се намерил човек да убие лебед. В лебеда няма нищо особено за ядене, на лебеда красотата му е голяма. Един първобитен човек би си помислил: По-добре да поседя и да го погледам, а ще хапна нещо друго. — След това уредбата пак прекъсна и не беше ясно за какво става дума, после се включи от само себе си. — Пред нас, на подсъдимата скамейка, не седят тунеядци или безделници: обвиняемият Умпа има висше образование, завършил е Институт по физкултура и освен това курсове за фелдшери. Работи като масажист. Обвиняемият Проклов е почти завършил Икономическия институт „Плеханов“, работи в ресторант като барман. Знае два езика. Обвиняемият Сулкин е стругар с най-висок разряд, студент задочник в Машиностроителния институт. Както виждате на подсъдимата скамейка уж не седят диваци, но за съжаление само „уж“, неслучайно подсъдимият Умпа на разпита е заявил, че според него „ние живеем във века на интелектуалните шперцове“ — това е философията на този младеж.

Така че кои съдим ние днес и за какво ги съдим? Днес съдим онези, които убиха лебеда Борка. Съдим ги не само заради това престъпление, но и за онова, което е тласнало тези, позволете да ги нарека хора, млади хора, към това престъпление.

— През време на войната, попаднах във фашисткия лагер „Освиенцим“ — каза уредбата. — Фашистите обещаваха на затворниците да запазят живота им, ако се съгласят да станат не-човеци. И затворниците отиваха на смърт, за да останат човеци…

Къде бях чувал този глас? Това беше гласът на Мъжа Като Всички.

В залата избухнаха аплодисменти, аз затворих очи и всичко ми заприлича на силен шум от силен дъжд.

— При обиска, у подсъдимия Проклов бяха намерени две рисунки. Тези рисунки държа в ръце сега. Впрочем това не са рисунки, а истинска присъда. Ще ви разкажа съдържанието им. Защото считам, че това е много важно за протичане на делото. На тези рисунки, които се наричат „Тук и обратно“, е нарисуван един от подсъдимите, гражданинът Умпа, между другото нарисуван е с удивителна прилика. Та значи на двете рисунки се показва, че за да се превърне подсъдимият Умпа в човек със завършено висше образование, какъвто е той днес, са били нужни три милиона години. А на другата рисунка се вижда, че за да стане отново първобитен човек, на обвиняемия Умпа са му били нужни всичко на всичко три секунди. При разпита подсъдимият Проклов ме попита: нима наистина е така? Искам сега на всеослушание да попитам гражданина Умпа — нима наистина е така?… Обвиняеми Умпа, отговорете на съда, къде са отишли двадесет и осем години от вашия живот?

Именно защото след дълга пауза Умпа не отговори и не можеше да отговори на този въпрос, залата започна да аплодира: затова че беше зададен такъв въпрос и затова с каква интонация беше зададен въпросът, на който никакъв Умпа на света не можеше да даде ясен отговор. И заради това, че аз също, тоест не аз, а моята рисунка също участваше в съда и съдеше Умпа, от напрежението на мислите ми, които участваха в съдебния процес и след всичко преживяно, мен ме обхвана слабост, каквато сигурно изпитва новороденото дете, стана ми задушно, дръпнах се от вратата и седнах на поставената в коридора скамейка. Но и на пейката пак не ми стигаше въздух, разтегнах възела на вратовръзката си, разкопчах копчето на яката, после станах и излязох от коридора, в двора на съда.

Прокурорът, като изчака аплодисментите каза:

— Много хиляди години на различни езици са повтаряли на човека, че е звяр. А ние казваме на човека: ти си добър, ти си красив, ти си смел и могъщ, ти си роден, създаден си за прекрасното. И всички хора, които са хора, с радост повярваха в това, но сред нас има и такива, които не искат да повярват. Ето ги, седят тези трима престъпници, на тях от училищната скамейка са им говорили: човекът…

Обиколих зданието на съда няколко пъти. Когато се върнах, от уредбата се чуваха следните думи:

— Обвиняеми Умпа, предоставя ви се последната дума.

— Отказвам се — каза уредбата с гласа на Умпа.

— Обвиняеми Сулкин, предостави ви се последната дума.

— Отказвам се — каза уредбата с гласа на Сулкин.

— Обвиняеми Проклов…

— Аз ще кажа — извика Проклов, без дори да дочака решението да произнесе последната си дума. — Ще кажа всичко, гражданино съдия! Искам да направя… важно признание… Разбира се, жалко за птичката, гражданино съдия, да си беше плавала в езерото, разбира се, но аз сега за друго… Умпа каза при следствието, че ние глупаво се натопихме, гражданино съдия. За дребна работа… Умно се натопихме, само че малко късно. Но нас ни съдят не за това, за което трябва да ни съдят. Тоест, искам да кажа — не само за това, за което ни съдят.

В залата, не, не в залата, а вероятно там, където седяха подсъдимите се чу някакъв шум. Гласът на Умпа заплашително прекъсваше Проклов. Когато шумът утихна, от уредбата отново се чу гласът на Проклов:

— Остави ме… и ти и аз ще лежим, само че трябва да лежим наведнъж за всичко. Жалко за птичката, много жалко. Но аз повече съжалявам… Миналата година през зимата, гражданино съдия, ние от скука пребихме един младеж. Пребихме го. После искахме да си тръгнем, а Умпа каза: хайде да го претърсим. Просто така… Нали, знаете, от скука… И го претърсихме… И намерихме в джоба му удостоверение, че е отрядник. И тогава за втори път се нахвърлихме върху него, а Умпа с един удар го повали в снега. Вярно е, че аз не го бих, само се правех… Най-лошото е, че ние го… за нищо… Не се оправдавам, да не помислите… Просто… аз съм против, когато е без нищо… За това ми е жал и за птичката, и за онзи младеж ми е жал… но най-много съжалявам…

— Той съжалявал отгоре на всичко! — извика женски глас в залата.

Проклов се обърка и замълча.

После каза:

— Да, аз… съжалявам, не съм звяр… Одеве гражданинът съдия говореше за рисунката „Тук и обратно“, познавам момчето, което я нарисува. Нарисувал е какво преживявах аз всеки път, когато прескачах „тук и обратно“. Но аз не можех да обясня това на самия себе си. — Усещаше се, че говорейки за всички тези неща, Проклов обмисля нещо особено важно за самия него. — Най ми е жал за шофьора на камиона — изрече на един дъх той, сякаш тези бяха най-важните думи, — искам отдавна да съобщя за него, но Умпа щеше да помисли, че един друг човек е съобщил, а аз се страхувах Умпа да не му отмъсти…

— Какъв шофьор? — съдията прекъсна Проклов. — Какъв камион?

— Той теглеше на буксир самолет, ние блъснахме този самолет. Самолетът не е лебед. Заради него този шофьор може би цял живот ще стои в затвора. Аз карах мотоциклета и Умпа…

В залата стана шумно, аз станах и излязох от коридора на улицата.