Валерий Медведев
Сватбен марш (23)

XXII.

— Вашата поща — каза Наташа, като влезе в стаята с голямата табла в ръце, — не знам… може би още не трябва да четеш… Докторът и мама казаха, че не трябва да се вълнуваш. Но аз имам друго мнение по този въпрос.

Разбира се, че почнах да се вълнувам. Какво значи — не бива да се вълнувам? Развълнувах се, защото забелязах на таблата няколко писма наведнъж. Те едва не се пръскаха от количеството на страниците, опаковани в пликовете. Наташа стоеше край леглото ми като „Момичето с таблата“ — има такава картина. Но аз просто си помислих така, всъщност в този миг гледах писмата.

Гледах Юлкините писма и си мислех: „Само да протегна ръка и… всичко ще разбера! Ще разбера! Ще разбера! Ще разбера!“. Нещо любовно, както казват в училищните библиотеки. „Дайте ми нещо любовно или военно… За любовта. За войната.“ — „Има такава любов“ — мина ми през ума. Къде бях чувал тези думи? Сбърчих чело, но не можах да си спомня. Там имаше още нещо. Също любовно или военно…

— Никой ли не е катастрофирал? — попитах Наташа, неочаквано за нея и за себе си.

— Как да катастрофира?

— Ами… с това?

— С какво?

— С мотоциклет?

Наташа помисли сигурно, че все още бълнувам и попита:

— Може би наистина не трябва още да се вълнуваш? Говориш някак странно…

— Говоря, говорех, ще говоря… — Толкова отдавна не бях разговарял, че най-простото произнасяне на думите ми доставяше удоволствие. — Не съм ли говорил нещо подобно? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Кога? — Наталия се направи, че не ме разбира, но аз знаех, че ме разбира.

— Ами тогава… на сън… Как наричаше докторът състоянието ми? Чакай, спомням си как го нарече. Делириум. Така ли? Треска? Бълнуване?

Наташа внезапно се засмя и без да дочака въпроса ми, обясни:

— Сетих се за сценариста. Спомняш ли си, че навремето мама направи някакъв глупашки филм за грипа и в него имаше сцена на бълнуване. Болната с висока температура лежи на леглото и бълнува. А актрисата, която се снимаше в ролята на болната, много искаше да играе. И аз чух на снимките как шепнеше на автора на сценария „Напишете ми в тази сцена повече бълнуване“. А той й отвърна шепнешком: „Бълнуване мога! Ще ви напиша бълнуване колкото ви душа иска!“.

— Не ме будалкай, ами кажи какво приказвах в този делириум! — прекъснах сестра си, — нали съм говорил нещо?

— Приказваше — потвърди Наташа, — много неясно… Нещо за Бородино, но много неясно — повтори тя.

— А ясно?

— Ясно — за валс. Викаше: „Аз мога само напред! Едно-две-три! Едно-две-три!“.

— С никого ли не приказвах насън?

— Не — каза Наташа, като постави таблата с писмата от Юла на леглото.

„Има такава любов“ — отново си припомних думи, казани от някого. Защо такава? Каква такава любов. Припомнях си и гледах писмата. Те лежаха до мен, трябваше само да протегна ръка. И аз протегнах ръка, но кой знае защо застинах с протегната ръка. После сложих ръка върху пликовете и ги побутнах леко настрани… Наташа учудено се отпусна на края на леглото ми и внезапно ме погледна така, както не ме е гледала никога в живота си.

— А! Исках после! Ще ти кажа!… Алка, ти пееше, разбираш ли, пееше, така пееше… Отначало приказваше: „Татко, не се страхувай, излез на сцената и най-важното — изпей до тази нота, а като я изпееш, ще изляза и аз ще я изпея…“. И я взе! Да знаеш как я взе!

— Татко и мама чуха ли? — попитах аз.

— Разбира се, че чуха! Ах, Алюша, ако ти би…

— Не говори за това — стиснах Наташината ръка с всички сили, но безсилно, — недей… сега… Какво има още? — уморено, много уморено попитах аз, сочейки с глава пощата.

— В „Литературная газеха“ има рецензия за Жозкиното участие… От Париж — изброяваше Наташа, — списание „Юност“, в „Комсомолская правда“ има статия за Умпа — знаеш ли, че ще ги съдят всичките. Говорих с Владимир, който те спаси. Той два пъти идва при теб, преди да ги арестуват. Казваше: ще им дадат по три-четири години, а може и повече. Делото се води вече втора седмица. Утре ще четат присъдата.

— И за това сега недей! — казах, отмествайки погледа си от Наташа.

На стената на стаята ми беше окачен афиш, който оповестяваше, че ще се състои концерт на Левашов Ф. П., в скоби „тенор“. Датата на концерта не беше написана. Изучавах афиша. На него беше напечатана татковата концертна програма от романси на Чайковски: „Защо“ — текст Л. Мей (по Хайне), „Няма нищо да ти кажа“ — текст А. Фед, „Нощ“ — текст Д. Ратхаус, „Безумни нощи“ — текст А. Апухтин.

Попитах:

— Къде е татко?

— На репетиция. Да, търсеше те някакъв мъж.

— Какъв мъж?

— Не знам… такъв… такъв сърдит… — Наташа започна да търси думи: — Такъв един…

— Като всички — подсказах й.

— Като всички — съгласи се тя. После се порови из писмата, измъкна бележка и ми я подаде. В бележката пишеше: „Ще оздравееш! Всичко ще се оправи! Ще видиш!“ и четлив подпис: „Смирнов“. И името му като всички, и самият той Такъв Като Всички!… А нали с него започна нещо в моя живот. Нещо здраво, как по-точно… Нещо целебно… С него и с Юрий Игоревич…

— Юрий замина за Япония да изнася лекции — каза Наташа без да дочака въпроса ми.

— Юрий Игоревич? — предположих аз.

— Не, Юра — решително потвърди Наташа. — Знаеш ли — каза Наташа, — оказа се, че Юрий е работил в театъра на „Таганка“ при Любимов, и знаеш ли като какъв? (Започнах да размислям като какъв би могъл да работи в театъра Юрий.) За нищо на света няма да отгатнеш — дойде ми на помощ Наташа, — като сценичен работник. През първата година на следването си. Прехвърлил се задочно и станал сценичен работник.

— Защо?

— За да се запознае отблизо с живота на театъра, както се казва, отвътре.

— А с мама какво става?

— Знаеш ли какво направи Мамс? Взел един лост и отишъл с лоста при Бендарски и му казал: „Как мислите, човек добър ли трябва да бъде, или лош?“. И веднага си отговорил: „Ако аз бях само лош, от ваша гледна точка, щях ей с тоя лост да ви строша таратайката, а ако бях според вас добър човек, бих оставил всичко така, както си е… Човек трябва да бъде справедлив! Това значи, че аз ей сега ще разглобя колата до последното винтче и ще взема от нея всичко, което съм монтирал в мотора със собствените си ръце…“. И взел та разглобил мотора — засмя се Наташа, — край къщата на Бендарски. Моторът и сега е там, на тревата.

Представих си какво е било лицето на Едуард: както винаги бледо, и както винаги без мимика.

Наташа продължи да ми разказва как Бендарски си провалил участието в състезанието: може би си мислеше, че ми е приятно, обаче мен ми беше все едно.

— А ти защо не си в Париж? — прекъснах я.

— И още пита! — отвърна тя, — първо на първо, защото не отидох там, и второ на второ, защото там не отидох.

— Ти… заради мен ли?

— Защо заради теб? Аз… аз заради себе си… въобще напуснах Болшой театър. Разбираш ли, този талант да вземе и да мине напълно от краката ми в главата… — Наташа се засмя.

— Добре де, талантът е минал, а ти? — попитах я, разглеждайки Юлкините писма.

— И аз също минах! Представяш ли си? Не, не можеш да си представиш… Приеха ме в театъра и ми дадоха дебют в „Доходно място“ на Островски. Ето ролята на Юленка.

Чак сега забелязах, че Наташа държи под мишница някаква тетрадка, с която не се разделяше нито за секунда. Наташа приседна до мене и ми показа ролята. На полетата беше написано: „Да не плачеш! Да не се смееш! Да разбереш!“. Наташа издърпа от ръцете ми страницата с текста и започна да чете изразително. Как, колкото и да й е противен Белогубов, тя му дава надежда, и как той я убеждава да се влюби в него, дори да се оженят… Наташа, играейки, четеше от тетрадката или по-точно, четеше играейки, а аз успях само да се досетя, че Юленка е умалително от Юла. И тук Юла! Напаст божия! И пак „дава надежда!“ Противен! Рано му е да се жени! Убеждава я да се влюби в него! И тук: „Ще ви нося от града копринени и други материи и относно провизиите всичко ще е наред!“. Търпеливо изслушах Наташиния монолог до края и казах:

— Честито! А защо се е задимило? Да не е от фойерверките в чест на твоето преминаване от Болшой в Малий?

— Край Москва гори торф — каза Наташа, — и горите горят, и въздухът гори. Не може да се диша… От сто години не е имало такава жега.

— А кога започна… този пожар?

— Ново двайсет! Започна много преди… — Тя искаше да каже преди какво, но вероятно се отказа.

— Не съм го и забелязал — казах аз, — не съм забелязал кога е започнал…

Наташа преместваше нещо на масата, разчистваше, а аз като изговарях бавно думите, започнах да й разказвам каква картина искам да нарисувам.

— Каква? — оживено попита Наташа.

— Представи си Наполеон в залата на Гранатовата палата. Навън пожар, Москва е пламнала, в залата, на импровизирана сцена, императорът свири на балалайка пред гренадирите си, и маршал Даву му акомпанира на клавесин…

Наташа си представи тази сцена и извика:

— Откривам вечерта на френската самодейност! — и се засмя, после притича до мен, прегърна ме и радостно занарежда: — Здрав си! Здрав си! Чудесно! Колко ми липсваш ти! Ти! Здравият!

След това тя скочи от леглото и вдигнала ръка като Александър Пушкин на зрелостния изпит в Царскоселския лицей издекламира:

На младостта ми извор бистър и безгрижен,

избликва и светлее,

ромоли. Касталски извор.

Пръска вдъхновение сред странниците по света…

Издекламира го не като балерина, която умее да декламира, а като драматична актриса, която отгоре на това знае и да танцува. „Може би наистина нейният талант е преминал от краката в главата“ — помислих си.

— Щях да забравя, в „Юност“ е напечатана чудесна повест от Драбкина „Касталският извор“. Вземи я прочети — тя взе списанието от перваза и го сложи върху таблата с пощата, — а сега порисувай! — подбутна ме тя. — По-скоро де! Как император Наполеон свири на балалайка. Хайде рисувай! — и тя ми подаде скицника и моливите.

— За Наполеон се шегувах — казах аз. — Знаеш ли, обаче, как трябва да се разбира Гогол? Според мен съвсем просто. Трябва да се рисува ето така: в центъра всичките му ноздревци, собакеви и чичиковци, а наоколо бедния, дрипав, гладен, но здрав и весел народ, който през седемнадесета година ще изрита всички тези мъртви души. Разбираш ли ми мисълта? Или да речем: „Ад“ от Данте… Разгледах рисунките на Доре и не се уплаших… Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото „Ад“ е нещо вътрешно, това е процес, разбираш ли. Процес, който не може да се нарисува. Например несподелената любов нима може да се нарисува? Несподелената… — повторих, — знаеш ли какво значи несподелена любов?… Тя е като автомобилна катастрофа, само че не трае броени секунди, а месеци или дори години. Представи си, че три седмици се носиш неправдоподобно бавно срещу стълба, в който ще се блъсне колата, после два месеца се обръщаш заедно с колата във въздуха, после… После — казах и сложих ръката си върху писмата на Юла, просто сложих ръката, но Наташа забеляза.

— Божичко, а аз пържа риба в кухнята! — извика тя и изтича навън.

Останах сам. Наташа ме излъга. Не пържеше никаква риба в кухнята. Нарочно каза това за рибата, за да ме остави насаме с Юла. Ръката ми лежеше върху Юлкините писма. Най-после.

Без да си дърпам ръката, затворих очи. Сетих се, има такава любов, която прилича… която прилича. Не, не можах да се сетя! Защо ли трябва да се сещам на какво прилича любовта, която съществува. Важно ли е? Защо да е важно? И така е добре. През притворените ми клепачи сякаш свети слънце. Някак си гъделичкащо и много приятно. Лежах неподвижно. Струваше ми се, че някога съм изпитвал същото, че някога съм преживявал нещо подобно с Юла… Изобщо някога също така съм лежал в леглото, след всичко, със затворени очи, и слънцето пак така е светело в очите ми, гъделичкащо и също така приятно. Но нали такова нещо не би могло да бъде? А аз си помислих: може би нещо подобно се е случило на баща ми, и той просто ми е предал това усещане по наследство.

Спомних си също оня таралеж, който Наташа беше донесла в къщи. И как едва не заплаках като разбрах, че никога повече няма да видя този таралеж. И се сетих за коридора в киноцентъра, когато вървях, стиснал под мишница сценария, и как тогава отново като пламъче ме обхвана мъка по изгубеното. Каква мъка? Какво е изгубено… Що за глупости…

Същия оня ден, преди обяд, в градината при мен дойде Бон-Иван, държеше в ръце някаква книжка. Постоя до мен, повъртя книжката в ръка и ми я подаде. Беше детски албум „Оцвети“ със силуети на различни птици и зверчета. „Разбираш ли — поясни Иван Иванович, — животът понякога може да ти изрисува невероятни неща, но ти не му вярвай, постарай се сам да сложиш боите.“ Защо наистина бяха боядисал таралежа и оня коридор в киноцентъра с цвета на мъка по изгубеното? И таралежа ще видя пак, и секретарката, и по коридора ще мина, ще мина и ще оцветя всичко наоколо не в цветове на изгубеното, а на възраждащото се. Там някъде тиктака часовник! Тик-так! Тик-так! Времето обаче не си отива, а идва! Часовникът тиктака. Един „тик“ си отива, за да дойде друг „так“. Една секунда си отива, идва друга, един час си отива, идва следващият, месец, година, години.

Тогава не разбрах напълно Иван Иванович — не, за разбиране, разбрах, че той усеща, че с мен става нещо, но се страхува да говори за това (можех да му поискам някакъв безполезен съвет или нещо подобно) и тогава на шега ми подари албумчето.

Освен това той ми говореше толкова объркано: „Най-напред аз… аз надцених ролята на жената в живота си, а после я подцених“. Надценил! Подценил! Недооценил! Преоценил! „Боядисай сам!“ Оцвети и в изкуството! И в живота оцвети! И какво значи живот? Какво значи изкуство? Някой бил казал! Не е важно кой. Нещо такова: необходимият цвят на необходимото място!… А животът? Какво значи животът? Необходимата дума на необходимото място!… Необходимата постъпка… Кому да е необходима? На теб? На мен? Твоята постъпка, необходима за всички… И на теб в това число! Има една книга „В света на мъдрите слова“, защо няма книга „В света на мъдрите постъпки“? Мъдра постъпка?… А какво значи правилна постъпка? Правилната постъпка има варианти, а мъдрата няма. Единственото вярно е мъдрата постъпка…

Стисках в ръка Юлкините писма и ги вдигнах. Под тях имаше вестник със статия „Не бива да прощаваме“ и друг вестник със статия „Убийството на Новодевический пруд“. Прегледах ги. Мяркаха се имената на Умпа, Сулкин и Проклов. Проклов — той нали е моят спасител, моят най-добър враг. Гронски казваше, че приятелят е враг, който допуска до себе си на смъртоносно близко разстояние. Злобни афоризми на злобна философия. Къде ли е Гронски? Къде ли е сега той? Не знам защо, но внезапно изпитах чувство, че Гронски го няма. Никъде го няма. Няма го в ателието… Няма го във вилата. Няма го където и да било. И въобще го няма. Само за мен ли го няма, или за всички? Изскърца вратата и в стаята, почти в първа балетна позиция влезе Наташа, демонстрирайки най-прекрасното извъртане на крака. Очите на Наташа не гледаха мен, а пръстите ми, които стискаха неразпечатаните Юлини писма.

— Ще ставаш или няма — попита Наташа, — в четири часа ще дойде Мамс. Отиваме на вилата.

— Кога каза, че ще се чете присъдата? — попитах я, поставяйки Юлкините писма върху вестника със статията „Убийство в Новодевический пруд“.

— Утре.

— Значи днес никъде няма да ходя — казах аз, — и… утре също никъде няма да ходя — казах аз.

— Имай предвид, че в съда ти е забранено да ходиш, докторът категорично забрани. Ние с мама всичко ще ти разкажем.

— Слушай — казах, — не усещаш ли отсъствието на един наш общ познат?

— Кой познат? — попита Наташа.

Не ми се искаше да споменавам името на Гронски, затова казах:

— Не е важно. Работата не е в имената. Важно е усещането. Не усещаш ли нечие отсъствие?

— Отсъствие от къде — запита Наташка.

— Отвсякъде — обясних аз, като нарисувах с пръст във въздуха кълбо.

— Не усещам.

— А аз усещам — казах, — нали е чудно… Никъде го няма.

Наташа седна до мен на леглото. Забоде нос в ролята и започна да я учи.

— Слушай — казах й, — в ролята ти беше написано… какво беше написано за плаченето?

— „Да не плачеш, да не се смееш, а да разбираш“ — прочете Наташа.

— Глупости — казах, — как е възможно?

— А как трябва? — попита Наташа.

Взех молив и го написах посвоему:

И да плачеш! И да се смееш! И да разбираш!

— И да плачеш! И да се смееш! И да разбираш! — прочете на глас Наташа. Повтори го няколко пъти, после замълча, като че ли го повтаряше наум и каза: — А аз за пръв път в живота не мога да те разбера, вече от час и нещо не те разбирам. — Тя не сваляше поглед от неразпечатаните Юлкини писма.