Валерий Медведев
Сватбен марш (10)

IX.

Това се случило през нощта на „Садовое колцо“ край Кримския мост. Иззад ъгловото здание на арсеналските складове откъм Кропоткинските врати изскочили два мотоциклета с най-превишена скорост. Шофьорът на влекача, към който бил прикачен завит в брезент самолет, видял изскочилия сякаш изпод земята мотоциклет почти когато бил вече под колелата на влекача. По инстинкт извил кормилото наляво докрай. Чуло се скърцане на спирачки, звън от разбито стъкло и глухият удар на тялото на самолета о перилото на пресичащият улицата мост. Всичко станало за броени секунди…

(из вестниците)

Мен може би не ми върви. Когато мама ме моли да сваря млякото, то кой знае защо винаги изкипява. Тази рисунка съм я измислил отдавна, още когато в нашата кухня започна да мирише на прегоряло, но я нарисувах тия дни, когато тичах и подскачах из гората, след като си отидох от Сто-Гронски. Спрях. Нарисувах: на газова печка тенджера, висока чак до тавана. Аз стоя на стълба, опряна до тенджерата и наливам мляко в нея. А под рисунката надпис: „Сега няма да изкипи“. Втурнах се по-нататък, докато едва не се сблъсках с Жозкиния глас като с ограда.

Зад акациевите храсти на тревата, в балетни пачки и с пешкири през рамо седяха моята сестра и Жозя и се смееха на нещо. А до краката им на вестник имаше два хляба и около два килограма луканков салам. Ташка, като се заливаше от смях, отчупи от хляба около двадесетсантиметрово парче и толкова от салама и почна да ги нагъва с невероятен апетит. Откача! Нали не бива! И без това през цялото време дебелее. Жозка може! Жозка е момиче тънко като вертикал в кръстословица, а Ташка е склонна към хоризонтала! Виж я ти глупачката! Салам и хляб!

— Да — каза Жозефина. — Какъв ли е любимият парфюм на Алка? — попита тя Ташка.

Разбирам — на Шукурлаев. Но от къде на къде се занимават с мен?

— Мирисът на прясно окосена трева — отвърна Ташка.

— Стоп — каза Жозефина, — ще му подаря коса. Да коси трева и да мирише. Ще празнуваме у нас. Чети либретото… С него ще се сватосват различни моми, като в „Лебедово“, а той ще отказва на всички като в живота.

Жозка подаде на Ташка тетрадка и тя започна да чете мълчаливо.

— Някак си не е остроумно, нали? — каза Жозя. — Трябва да го покажем на Мамс, нека помогне!

— Не бива — мрачно отговори Ташка. — Има си неприятности. Сценария пак не мина. Шести вариант, представяш ли си?

— Да се побърка човек от тия новини! Все по-тежки и по-тежки!

А по-нататък Жозефина задрънка на френски. И Ташка й отговаряше, също като в началото на „Война и мир“ от Толстой, и тя на френски. Седях и нищо не разбирах. Само няколко пъти чух името си… Споменаха и Мамс. Седях си, слушах си и все не разбирах, нищо не разбирах, сякаш всичко, което ставаше с мен, ставаше на някакъв неразбираем, ужасно неразбираем за мен език на събитията. Не мога да си вдигна главата от неприятности, а те решили да ми празнуват рождения ден. Още нещо? Обърнах гръб на Жозя и Ташка и погледнах към вилата на Ювалови. Прозорците на Юлкината стая внезапно светнаха и аз видях Юлкината сянка върху пердето. Изглежда Юлка беше отишла както по-рано съвсем близо до лампата, защото мен ми се стори, че сянката й се втурна насреща ми.

— Аз ти танцувам — прошепнах, като се качвах на дървото, — а ти не ми танцуваш… Нищо не танцуваш… Как стана така?

Веднъж Юла ме покани във вилата в нейната стая, когато родителите й не бяха в къщи. На мен ми хареса, че не бързаше да ме запознае час по-скоро с всичките си роднини. Светлана Кузнецова, например, най-напред ме заведе у тях и каза: „Запознайте се — моят Алик!“. „Моят!“ А следващия път, когато ходих на гости у тях, намина съседката им и майката на Светлана каза: „Запознайте се — нашият Алик!“. „Нашият“ „Мой!“ „Мой.“ „Моят велосипед! Нашият хладилник!“ Интересно, дали Юлка е знаела, когато бях у тях преди заминаването й в Рига, че тя вече не ми танцува? През нея вечер аз разглеждах глупашката литография, сложена в рамка — някакъв мъж като Каренин, с жакет. Той седеше в кабинет зад писалище, а на пода, в нозете му, седеше млада жена с руси пуснати коси и в такава поза, сякаш молеше Каренин за прошка — поради измяна, сигурно. Помня, че едновременно погледнахме тази картинка и аз си помислих: „Защо ли в стаята на Юла виси такава лоша литография, все едно че е вулгарна пощенска картичка — има такива пощенски картички, на тях са нарисувани разни сантиментални дивотии“.

А сега седях на дървото и си мислех: защо ли беше окачила точно тази картинка? Нима в това имаше някакво глупаво предсказание и какво мислеше Юла, като гледаше заедно с мен тази картина? Нали тя сигурно вече се е била запознала с Бендарски? Върху пердето се появи още една сянка, сянката на Юлкината майка. Сянката на Юла беше някак нещастна. Отначало сенките разговаряха помежду си мирно, а после, после не мирно…

 

 

Ще взема пари от Татяна Рис и ще замина на Юг, мислех си, вървейки към вилата на Рис. Като отминах високата ограда стигнах до вратата и хванах скобата на звънеца, но не успях да я дръпна. Три мотоциклета изскочиха с боен рев и с вой прекъснаха полета си пред вратата, край нахвърлените в тревата греди. Тишината изстиваше като мотор на мотоциклет и гласът на Сулкин каза:

— Ако е военен самолет… цял живот ще сечем дърва заради него…

— Млъкни, глупако! — сряза го Умпа. — Военните ги охранява милиция…

Легнали на тревата, те още някое и друго време обсъждаха случилото се, като ругаеха, спореха и претегляха всичко посвоему, докато Умпа не отсече:

— Ако стане нещо… Бендарски е бил с нас… — Умпа се надигна от земята, протегна тялото си, опаковано в кожени панталони и в куртка.

— Може би Татяна има нещо за пиене? — попита Проклов.

Като прескочи през канавката, Умпа пред вратата се сблъска с мен. Хвана шията ми с ръцете си, които миришеха на бензин.

— Господи — каза Умпа, — за пръв път виждам такова голямо подслушвателно устройство. И най-важното, толкова лошо замаскирано. Подслушваше, а?… Впрочем това даже е за хубаво… Сега си наш човек. Наш ли си? (Не отговорих) Наш! — потвърди Умпа. — Няма да тръгнеш да ни издаваш, я! — каза Генадий. — Ако ние ще трябва да работим цял живот за самолета, ти пък ще трябва за лекарства…

Ръката на Умпа щракна около китката ми като белезници. Стори ми се, че дори чух металическото щракване. С другата си ръка ме прегърна през рамо.

— Не ми се сърди за онази вечер. Просто бях в лошо настроение. Проклов, питай Татяна има ли нещо за пиене?

Владимир скочи през оградата и скоро се върна.

— Няма я — каза той.

— Ще почакаме, животът продължава… — Умпа още по-силно стисна ръката ми и ме потегли след себе си към гредите.

— Та те всичките са фокусници — каза Умпа. — Те всичките са Кио, Акопян и Дики Чаташвили. Ти не ги разбираш тия техни фокуси, но аз ще те накарам да разбереш. Има такова книжле, с разяснения. Ти само ми бъди приятел, ще получиш полувисше образование… Или още по-добре сега позадиряй Жозка. Сега ситуацията е такава, че може да успееш… Най-важното е, че й се харесваш. Аз съм говорил с нея… Или се сбий с Едуард. Едуард например, се би за Юлка на морето. Закачиха я едни латиши. Апропо, тя наблюдаваше боят с удоволствие. Те обичат да се бият заради тях. За жените е важно не „какви да бъдат, а с кого да бъдат“… Разбра ли?

Умпа свирна. Чуха се стъпки. Зад оградата се усещаше дъх на тютюн, на трева и на цветя. Под лунната светлина цветната леха безшумно ни лъхаше с прекрасните си аромати.

Помълчахме известно време, после от тъмнината изскочи Татяна Рис. Учуди се като ни видя заедно, страшно се учуди. Вчера, някъде вътре в нас, ние се сбихме. Вчера аз й показвах Умпа на рисунка с надпис: „Дайте ми точка в аферата и ще преобърна света…“. А сега, аз и Генадий стоим един до друг, едва ли не се държим за ръчичка.

— Добър вечер, художнико — каза ми тя. — Ще римуваш ли? (Не отговорих). Или ти рисуваш само за другите? А за себе си…

— И за себе си — казах аз.

И нарисувах.

Рембранд има автопортрет: държи в ръце чаша с шампанско и гледа към нас, а на коленете му е Саския — любимата му и вярна жена. Вместо Рембранд нарисувах себе си, а вместо Саския нарисувах Юла как слиза незабелязано от моите колене и излиза през прозореца в градината, където е колата на Бендарски.

— Значи можеш и за себе си — каза Рис и се обърна към Умпа. — Къде беше изчезнал?

— Ами, летях до Мексико… блицтурнир по бокс.

— Как успяват да ти осигуряват визи?

— Успяват. Имам си постоянна, за всички времена и народи.

— Имах един поклонник с огромни организаторски способности за писателски погребения. Веднъж бил закъснял на нечие погребение и започнал да се промъква през милиционерите. „Пропуска ви?“ — попитал милиционерът. „Имам постоянен“ — отвърнал моят поклонник. Донесе ли нещо от Мексико? Продаваш ли го?

— Не, не донесох — отвърна Умпа. — Стана много сложно вече.

— Добре де, какво искаш? — попита Рис доста грубо.

— Да поговорим.

— За кое?

— За това! Пак за същото… Отиваш ли утре в Дубна?

— Защо?

— Едуард има международно надбягване. Златният кръг. Съревнование: кой кого по-бързо…

— Кой кого по-бързо ми е известно… — каза Рис. — Разказвал ми е.

— Ние значи, проверяваме трасето… И теб те каним.

— Знам аз какви трасета проверявате…

Тя говореше и често си облизваше устните. Много нервничеше.

— Ти си глупачка, а ако Едик се е запознал с Юлка не заради себе си, ако от нея се е заинтересувал такъв човек, за какъвто не си и сънувала.

— Които не съм сънувала, те ме сънуват — каза Рис.

— Ще пукнете когато разберете за кого ще се омъжи Юла… И пръв ще пукне ей този. — Умпа ме посочи с глава. — Има лошо здраве. Знаеш ли какво казват полякините за мъжете: „Мъжът трябва да бъде мъничко по-възрастен“…

През време на тоя разговор Умпа кой знае защо гледаше повече към мен отколкото към Таня.

— Ти защо непрекъснато го ревнуваш? Още нищо не се знае. — Умпа успокояваше Таня. — Той нали не е сложил точка?

— Точка — каза Рис, подражавайки на Генадий. — Мухата рекла: на тая работа трябва да се постави точка — и я поставила.

— Виж какво — каза Умпа, но Таня вече не го слушаше.

— Чувствам се зле — каза тя.

— А мен как ме чувстваш? — попита Генадий.

— Глупак — отвърна му Рис. — Хладно е, ще се преоблека — каза и уморено, някак по свой начин, тръгна към къщи.

— Сега ще дойде Едуард, затова се преоблечи по-хубаво — проговори зад гърба й Генадий.

Без да изпуска ръката ми, той ме поведе към гредите, най-напред седна, след това се изтегна, потегляйки ме след себе си. Лежах до него като най-добрия му приятел.

— Мълчиш, шаранче — злобно каза той. — Известно ли ти е, че в езерата, където развъждат шарани, непременно пускат и щуки… Присъствието на щуките действа на шараните стимулиращо… Месото им става по-вкусно и изобщо… В присъствие на щуките те се превръщат в истински мъже. Защо мълчиш? Не искаш да разговаряш. Правиш се, че приличаш на хората… На новия човек? А какви са тия хора-човеци? По какво се отличават те от ония… които са питекантропи? Ето ти, например? По какво се отличаваш? Или Бендарски, или разните там химици-мумици?…

„Значи годеникът не е Едик, а някакъв възрастен“ — чукаше кълвач в главата ми.

— Всички ние по нищо не се различаваме… Само знаем малко повече, а искаме същото! Искаме да се бием… да лапаме… искаме момичета… Ти например, ти какво искаш? Взеха ти момичето, а ти си го искаш обратно… Това е било и преди тридесет милиона години.

Мълчах.

— Ако ти се даде сега власт, ти всичките ще ни разпартушиниш… Ще ни разпартушиниш, нали?

Мълчах.

— А живота може би се състои от всичко, което забраняват лекарите и милиционерите. Никога ли не си мислил за тези неща? — попита ме Умпа, светкайки в очите ми с фенерче. — Може би цялата трагедия е там, че аз го разбирам, а другите — не?

— Посвети тук! — наредих на Умпа.

Генадий Умпа така се шашна, че дори ми пусна ръката.

Извадих от джоба си бележник и флумастер и почнах да рисувам. Умпа ме гледаше мълчаливо, насочил към бележника ми кръгчето светлина. Това приличаше на шахматен блицтурнир. Две рисунки без откъсване от хартията.

— Разбираш ли, Умпа — обясних на Генадий. — Ти, значи, си вървял по улицата към своя институт. Облечен по модата, с чанта, с незавършено висше образование. Тази рисунка се нарича „Тук!“ и се равнява на тридесет милиона години. Това значи, че за да се превърнеш ето в такъв Умпа са били необходими тридесет милиона години, а за да станеш отново ето такъв дивак (нарисувах какъв), ето такъв дивак да станеш, ти трябват всичко на всичко три минути. Нали ние с теб разговаряме от три минути? Ето значи, тук си за тридесет милиона години, а обратно, при диваците за три минути. Ето в какво се състои проблемът. Там е трагедията.

Умпа, обрасъл с коси до шия, ме гледаше с ненавист от собствената си тъмнина.

— Това са само приказки. За сега само приказки.

От къщата във вечерната светлина се появи някакъв човек с папаха, с черкезка и с високи ботуши, с каквито източните мъже танцуват „лезгинка“. Когато лицето на черкеза влезе в полето на светлинната шапка от лампата, познах в черкеза Татяна Рис. Много се беше променила в този костюм.

— Виж я ти, дивата дивизия — каза Генадий, огледа манекенката от глава до пети и подсвирна сякаш от възхищение. — Представя Тбилиси — каза той и запя: — „Разцъфтявай под слънчевите лъчи, Грузио моя…“ Хайде, направи няколко крачки…

Като продължаваше да пее под собствената си музика, Умпа също започна да се разхожда като манекен, да се обръща и пак да се движи и да приглася:

— Комплект за пътешествие в Дубна, за предпочитане на кон: куртка, панталон, папаха, бродирани с вълнени конци чорапи, ботушки и чанта през рамо — хурджин. Модел от Гета Натукашвили!

После ефектно спря:

— А твоята съдба зависи от него — каза Генадий и кимна към мен. — Ако той отнеме пак Юлка от Едик, ти си наред.

Татяна Рис внимателно ме огледа.

— Значи отиваме? — попита Умпа. — Само че не го ревнувай! Разбра ли? Когато може да го ревнуваш, ще ти свирна. Сетих се, покани Марина Ивлева.

— Тя пък защо? — попита Рис.

— Нали знаеш, че обичам котенца със счупени лапички.

— Знам, отначало им счупваш лапичките, после ги обичаш — отвърна Рис и очите й се състариха още повече.

— И за него покани някоя, може Нонка. Разбира се, Юлия ще бъде там с годеника си — каза ми той, — ти обаче не се унижавай, дръж си вирната опашката. Ухажвай Нонка — и толкова! Те си имат свои номера, ние си имаме наши.

— Умпа, очите ти са някакви… сякаш си излежавал присъда пет години — каза Рис, — или ще ги отлежаваш.

Умпа преглътна тези думи.

— Искаш ли да се омъжа за теб? — каза ми Рис. — Това ще е сензация! Ще измисляме заедно моди… Знаеш ли колко кандидати имам?

— Триста хиляди и осемстотин души — казах аз.

— Точно толкова, само че прибави и себе си… Ще рисуваш ли още? — попита ме Рис. — Хайде, нарисувай нещо!

— Нарисувах вече — отговорих, като й подадох лист от бележника. „Бръчките са пътечки, по които при нас идва старостта.“ И по-нататък: „Лицето на Юла с всяка рисунка е все по-старо и по-старо“.

— Не си я пощадил… а си прилича…

— Гледай с мен какво направи — каза Умпа и показа моята рисунка, тази, която рисувах на гредите „Тук и обратно“.

Рис даже подсвирна.

— Здравата всичките ви е… всичките ни е… — уточни тя. И си отиде.

— Да дойдеш утре в кафене „Неутрино“ — каза ми Умпа. — В Дубна. Ако не дойдеш, помни, че Герасимов умря… Няма кой друг да те възстановява по черепа…

Бавно се помъкнах към къщи. Съжалявах, че Умпа ме заплаши. Като отида, той ще помисли, че е от страх. Но аз си знаех, че няма да го направя от страх.

В храстите ме пресрещна Финист.

— Левашов, слушай, вземи ме и мен в Дубна — прошепна Финист. — Иначе те ще те… Чух ги как се наговарят. Ще взема с мен целия баскетболен отбор. Ще ги наредим.

— Не, Финист — казах — недей в Дубна. Защо ти е да ходиш в Дубна?

— Нали ще те бият? — повтори Фини.

„А годеникът значи не е Едик, а възрастен… Малко възрастен“ — помислих си. Какво ли значи — малко възрастен годеник?…