Валерий Медведев
Сватбен марш (13)

XII.

В кабинета на прокурора беше задушно. Той се приближи до прозореца. Въздухът навън беше димно синкав и миришеше сладникаво-горчиво. Край Шатура гореше торфът. Това, което през тези дни московчани дишаха, в метеорологичния бюлетин се наричаше „димна мъгла“. Прокурорът се отдръпна от прозореца и като седна край бюрото, погледна вестника. Бюлетинът за утре не обещаваше нищо добро — същите 32 градуса горещина, същото безветрие и същата димна мъгла. Вестникарските колони разказваха за героичната борба на пожарникарите, войниците и градското население от близките райони с огъня и за коварството на горящия торф. Той си спомни как тази сутрин съседките му клюкарстваха: „… войниците значи вървят по този торф, отгоре зелен — и изведнъж ка-а-то се продъни, а отдолу огън, пъкъл, ад…“. Спомни си освен това как миналата неделя се разхождаше из Тимирязевския парк. Изсъхналите храсти напомняха на метлички за баня, набучени в земята, и миришеха на парилня. „Димна мъгла… Гори торфът…“ — каза той кой знае защо на глас. Тези думи му подсказваха нещо, нещо му напомняха и определяха нещо, което се изплъзваше от определение. „Пожар… торф… гори“ — още веднъж каза той на глас и му се стори, че думата „т-о-р-ф“ пружинира. Думата „п-о-ж-а-р“ му изглеждаше нагорещена, огнена, а думата „д-и-м“ беше пълна с дим: „д-и-и-и-м“, „м-ъ-г-л-а-а“… Чудесата на езика! Интересно дали на всички езици е така? Прокурорът поглади плешивата си глава и си припомни чуждестранната дума „селва“. Тя нищо не говореше на ухото му, въпреки че означаваше безкрайни горски пространства в басейна на Амазонка. Оказва се, че тропическата гора е един от най-важните райони на земното кълбо, в който се образуват облаци. Може би защото в Бразилия секат тая селва, сега над Москва няма облаци. И ако неодушевените дървета могат да влияят така на неодушевените облаци, то как ли би могъл да влияе животът на един човек върху живота на друг и даже на неговата смърт. Пред него сега лежи дело за убийство. Животът на един човек трагично е повлиял върху живота на друг. Имаше нещо подобно, изглежда от Бехтерев. Да, Бехтерев казваше, че духовният облик на всеки човек се сътворява ту от видимо, ту от невидимо въздействие върху него на стотици други хора, още живи и даже вече мъртви. И поради това, даден човек сякаш също не умира изцяло, не изчезва безследно, а продължава да живее с цялата съвкупност на делата и постъпките си, с всички изяви на своята личност, отразени и отпечатани в другите… В съвкупността на своите дела и постъпки… В съвкупност… И изведнъж, димната мъгла пред прозореца на кабинета и непоносимата жега по улиците на Москва, и това дело за убийство, което лежи пред него на бюрото, и думите на Бехтерев, даже и селвата, думите на съседките, клюкарстващи за пожара на пейката в двора и войниците, които се провалили в зеления торф, се сляха за прокурора в две думи: „торфена душа“.

„Чоп!“ — каза гласно прокурорът. Той наричаше „чопове“ частните определения на своите размишления. Прокурорът обичаше частните определения, личните, те изразяваха същината на явлението с малко думи. „Торфена душа“ е истински „чоп“! С такива „торфени души“ той цял живот си е имал работа, тъкмо те са, които меко пружинират под краката на думите, те имат такъв зеленичък вид, а щом направиш още една крачка и целият ти живот, и ти самият затъваш до гуша в нещо, изтляло и изгнило до дъно… Само че кога, как и защо душата на човека се превръща в „торфена“? Там е въпросът…

Вървях по улица Горки и гледах с нескрито презрение всички момичета, жени и даже баби, които ми се изпречваха на пътя. Отдавна съм забелязал, че всички особи от женски пол още щом се събудят сутрин, веднага започват да се представят за нещо си. Във всеки случай, всички те вървят по улиците с такъв вид, като че ли разните му там лазери, теории на относителността и прочее квантови механики са изпооткрити и изнамерени от тях, а не от нас. Тъкмо в този момент от хлебарницата излязоха насреща ми две красавици. Те вървяха с такъв вид, сякаш едната от тях е Главен конструктор, а другата Главен теоретик… А всъщност… всъщност жените не са измислили дори шампанското. От шампанското в моята глава ставаше пълна кавитация.

Кавитация — това значи такова вихрово движение на мехурчетата на въздуха около този… гребния винт на парахода… Трябва да се четат повече списания и всякакъв периодичен печат. Игор Войлоков казва: „Да четеш списания, значи да усещаш пулса на времето…“. Беше много интересно това усещане на „кавитацията“. Струваше ми се: целият ми живот внезапно ясно се беше разделил на две части или на две серии, а може би дори на епохи или на ери. На ера до отварянето на бутилката шампанско и на ера след това отваряне. Отначало естествено, имах чувство на удивителна свобода, после се появи мисълта от какво пък възниква това чувство у мен. Чувството на свобода в мен възникваше и по-рано, но в него се примесваше чувство на стеснение, или по-точно — притеснение. Разбира се, нас всичко ни стеснява и притеснява: родители, учители, приятели, познати, милиция, даже светофарите със своето „стой-тръгни“. Но това вече не е откритие, не е нещо ново, на всеки е известно…

Сега обаче аз бих могъл да строя в една редица всички притеснители и високо да изкомандвам: „Преброй се по ред на номерата!“. Аз виках — на ум, разбира се. И редицата мои приятели започна бързо да се строява. Всички ги строих, даже роднините и близките, и Юла, и дори татко с мама, и Ташка. Огледах строя внимателно и помислих, че на пръв поглед всички са тук и въпреки това като че ли някой липсва…

И внезапно въздъхнах с облекчение и дори се засмях (гласно, при което момичетата, минаващи покрай мен на улицата, даже някак си отреагираха). Боже мой! Та последният в редицата притеснители трябваше да бъде Валентин Левашов, тоест аз, самият аз! Такива ми ти работи! Освен всички оказва се, че и ти притесняваш самия себе си, тоест, притеснявал си. А сега след шампанското мене повече никой, в това число и аз самият, не ме притесняваше. Именно затова вървях по улица Горки и вместо романси, които също бяха започнали до известна степен да ме притесняват с отзвука им върху моите преживявания, тананиках току-що съчинена мелодия на глупашките „тап-пап-ру-ри-ту-ри-да, па-рури-да“. Сега, Левашов, мислех аз за себе си, сега ползвайки се от чувството за свобода, подарено ти от шампанското, ти, Левашов, ще направиш куп полезни неща. Новото известие, че Юла смята да се омъжва не за Едуард, а за неговия баща, изгуби за мен своето страшно и реално значение. „Това да не им е Третяковската галерия“ — мърморех аз под носа си. Спомних си как целият клас стояхме в Третяковската галерия пред картината на художника Пукирьов „Неравен брак“ и как екскурзоводът ни разказваше за Царска Русия, в която „бракът се превръщал в търговска сделка“ и че това било показано на картината от четката на художника изобличител. Пукирьовският младоженец на картината — сановник ли, какъв ли — държеше свещ в ръка, а младичката булка се стараеше колкото се може по-бързо да улучи с треперещо пръстче пръстена, който свещеникът протягаше към нея. Спомних си още онзи стар мъж с младата жена, които живееха близо до нашата вила и възмущението, с което говореше татко за тях, и кой знае защо внезапно усетих такъв прилив на сили, че женитбата на Юла с бащата на Едуард ми се стори съвършено невъзможна.

Тогава видях застаналите пред Елисеевския театър, момче и момиче. Не ги познавах. Момчето беше сложило ръка върху рамото на девойката. Боже мой! Нима някога и аз точно така съм стоял с Юла? Точно така съм си държал ръката на рамото й и сме разговаряли? Ръка на рамото. Впрочем ръка на рамото е дреболия, детайл. Забравих да кажа как разговаряха те, с какъв израз. Те разговаряха така, че ако през това време в Москва се случеше земетресение, те все едно биха разговаряли, биха стояли и разговаряли. Тоест, те не разговаряха. Разговаряше тя, а той я слушаше. И тя сигурно му разказваше колко е добра. Аз стоях с юмруци в джобовете, ядосвах се, дори прехапах устни до кръв, но те не ми обръщаха никакво внимание. Тогава отидох при момчето и казах: „Ей, ти!“. Мислех, че той и мене няма да ме забележи както не би забелязал земетресението, но той реагира на подвикването ми. Така се обърна, съвременно се обърна, в духа на атомния век, и в същото време някак си първобитно, като че аз бях дошъл да му отнема приятелката, в кожа и с тояга.

— Ела насам! — казах — Трябва да поговорим.

— Има ли за какво? — попита момчето, като ме измерваше с поглед.

— Има — казах аз.

Ние се отстранихме и започнахме мълчаливо да се гледаме. Не знам за какво е мислил той през това време. Сигурно, че имам някакво неприятно за него отношение към това момиче — и се боеше, че ей сега ще научи нещо. От мен не се боеше и аз също не се боях от него. Аз сега от нищо и от никого не се боях.

— Не се страхувай — казах на Мускулчето (така го кръстих за себе си, защото мускулите на челюстите му играеха).

— Не се страхувам — отвърна момчето, и симпатичните му мускулчета отново заиграха.

— Страхуваш се — казах, — страхуваш се, че я познавам — посочих с глава неговото момиче. — Не я познавам… Както казва Бон-Иван: „Отначало не му се обаждаха, защото никой не го познаваше добре, а после не му се обаждаха, защото всички добре го познаваха…“.

Момчето мълчаливо поигра с мускулчето, а аз продължих:

— Знаеш ли кой съм аз? — Жал ми беше да измъчвам момчето със своите загадъчни мисли. Общо взето той ми беше симпатичен, но моя въпрос го наостри още повече. — Аз съм натуралист, ботаник.

Момчето забеляза, че от мен лъха на алкохол и това, видимо, малко го успокои. А най-важното, той си помисли, според мен, че няма да говоря за приятелката му и това също някак го смекчи, но напразно, аз пък точно за негодната приятелка исках да разговарям.

— Казвай направо, ботанико! — каза момчето, и мускулите му пак заиграха.

— Казвам ти — отвърнах аз. — Ти разбира се не знаеш, че хората приличат на движещи се растения. Има например движещи се магнолии или къпини, движеща се коприва. Аз например съм глупак, движеща се тиква. А ти?

— Ти защо ми дрънкаш тия работи, ботанико?

— За да не станеш и ти движеща се тиква. Когато говориш с дамата на сърцето си, не оставяй твоето сърце на тротоара, че ще го стъпчат… И ще стане един филм…

— Какъв филм? — попита момчето.

— Такъв… научнофантастичен… Филм за движещи се глупаци и магнолии. Магнолиите ходят с глупаците, разговарят, държат се за ръчичка, теглят ги към Гражданското, а после късат писмата им, не разговарят и отиват за Гражданското с друг. И ми кажи благодаря, че те предупреждавам, мен никой не ме предупреди. Кажи, Мускулче, разбра ли колко съм прав, а, Мускулче?

— Баща ми казваше: „Прав е винаги оня, който е пил по-малко!“ — каза момчето и ме остави.

— Трябва дядо си да слушаш! — викнах аз след него. — Внимавай докато не е късно!

— Дълго още няма да е късно! — извика ми той в отговор и тръгна по улица Горки към паметника на Пушкин, прегърнал момичето си през рамо. Те вървяха и пак започнаха да разговарят помежду си така, че ако в този миг в Москва беше станало земетресение, те щяха да си вървят и да разговарят, сякаш нищо не е станало…

Изобщо, той здравата ме скастри с думите: „Прав е оня, който е пил по-малко“… И „дълго още няма да бъде късно“. Тръгнах към паметника на Пушкин, на площад „Пушкин“. Александър Сергеевич стоеше на пиедестала и тъжно гледаше лелята, която топеше парцал в кофата с вода и миеше гранитната колона. Аз кой знае защо си помислих, че той може би точно така е гледал Арина Радионова, когато тя се е заемала с чистенето в Михайловское, а може би това му е харесвало. У нас например мама винаги излиза от къщи, когато татко започва да чисти. През това време лелката почна да премества кошниците с цветя. Повдигнах ръка като Пушкин от картината на Репин и прошепнах: „Не, цял не ще умра…“.

А после внезапно помислих: „Какво общо има чистенето с него? Нали всичко е съвпадение. Нали Александър Пушкин също е изживявал това, което аз сега изживявам“. Впрочем, Наташа не е постъпила като Юла, не е започнала да върти любов с Дантес и не е престанала да разговаря с Пушкин. Боже мой! А нали Дантес също е син на дипломат! Кучият му син Дантес! Мръсник от класа! Ние щяхме да го питаме: „Ти учил ли си за Пушкин в училище?“.

След това си представих Наташа Гончарова на дипломатически прием… И Юла… И Дантес… И Бендарски… И баща му… Но нали това е бил все този кучи син Дантес — осиновеният от дипломата, а не старецът Гекерен, а Юла смята да се омъжи за Гекерен: тоест не за Гекерен, а за бащата на Бендарски… Ех, по-добре би ми било, ако всичко беше като при Пушкин, щом толкова се повтаря, по-добре би било да получа куршум от „Лепаж“, неизлечим куршум…