Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (7)

Глава 7
Появата на Люска

Тук, драги читатели, тъкмо на това място Павлик неочаквано прекъсна дневника, който с такова увлечение започна да пише.

„Какво стана? — ще запитате вие. — Защо тъй уплашено и припряно затвори тетрадката, скочи от стола като ужилен, огледа се наоколо, втурна се към гардероба и като коленичи, пъхна под него тетрадката?“

Ще ви отговорим: „Звънецът на вратата силно иззвъня“.

— Кой е? — запита Павлик, като едва си поемаше дъх от бързите движения.

— Отваряй, аз съм! — чу той нетърпеливия глас на братовчедката си Люска. — Какво се туткаш? Дотегна ми да звъня!

— Ей сега — рече Павлик, отмести резето и в антрето като истинска хала се втурна Люска.

— Здравей! — от прага се провикна тя. — Страхотна квартира, а! Да й се ненагледаш! Колко метра е? А балкон има ли? Ами килер? Подреде-е-но! Коридорът си го бива! Даже е по-голям от нашия! А кухнята къде е? Ами стаите? Защо стоиш? Хайде, показвай ми де! Като си в нова квартира, кой знае какво си въобразяваш!

— Млъкни — каза Павлик. — Какво си се развикала? Квартира като квартира, нищо особено. Ела, ще ти покажа моята стая.

Влязоха в стаята на Павлик и Люска направо занемя от възторг.

— Блазе ти! Имаш си и свое бюро! А тази картина кой я е нарисувал? Ето тази, с цветенцата? Ми… тюш… кин. Виж ти, Митюшкин! Хубаво рисува, да можех и аз така! А леля Марина къде е? На работа ли е?

— На работа — рече Павлик.

— Ами ние какво ще правим?… Ах, съвсем забравих — нося ти подарък за новото жилище!

Люска разтвори мръсничкия си юмрук и подаде на Павлик изкривено и олющено метално копче.

— Старинно е! Даже е нещо като златно! Виж как блести! Намерих го на улицата, в локвата. Точно за твоята колекция!

— Благодаря ти, Люс — учтиво каза Павлик. — Но то хич не е старинно. Не става за колекцията.

— Наистина ли? Жалко! — огорчи се Люска. — Ех, нищо, тогава ще го подаря на леля Марина, все ще го зашие някъде… Тъй. Огледахме новия апартамент. Какво ще правим сега? Може ли да поиграем на копчета?

— Хайде! — зарадва се Павлик. Той винаги с удоволствие играеше на копчета.

Работата е там, че Павлик имаше цяла торбичка истински старинни копчета. Да-да, същата торбичка, която сега лежеше на перваза на прозореца!

Старинните копчета бяха останали на Павлик от дядо му, а на него от прадядо му, който ги събирал още когато бил гимназист.

Копчетата бяха тежки, кръгли, с двуглави орли, с корони… Павлик ги обожаваше. Никога не му омръзваше да им се радва, да ги прехвърля, да ги брои отново, да ги разпределя на купчинки, да ги разглежда с лупа и даже да ги изпробва със зъби.

Копчетата бяха гордостта на Павлик. Всеки ден той ги търкаше с парцал и ги чистеше с керемида, за да блестят. Доставяше му удоволствие да си представя, че уж ги е намерил на необитаем остров, във влажна, мрачна пещера, където надолу с главите висят прилепи, а от тавана и от стените с глух звук капе вода, дето е тъмно и страшно и дългите сталактити протягат бодливи бели ръце, а по средата, в една вдлъбнатина, се спотайва ръждясало от времето ковчеже пълно догоре със скъпоценни копчета, натрупани от пиратите.