Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (29)

Глава 1
„Ей, татенце“

На 16 юни 197… година по тихата и безлюдна уличка вървеше слабичко старче със старомодно раирано сако. То му беше май голямшко, подплатените рамене — някак подвижни, ръкавите се люлееха — изобщо видът му бе странен. Карираните панталони с миши цвят бяха запретнати, очевидно да не пречат при ходенето.

Старчето беше с кецове. Държеше се някак странно. То ту се прегърбваше и избързваше напред с малки неравни крачки, ту правеше огромни подскоци и се криеше край вратите, като предпазливо подаваше оттам розовата си глава, а след това изскачаше и почти приведено към земята притичваше от дърво до дърво.

Отстрани можеше да се помисли, че това старче не е съвсем нормално. Но в този ранен час по улицата нямаше никой освен един човек с черно кожено сако, който вървеше доста напред. И никой не гледаше старчето, с изключение може би на кафявото дворно куче, което вървеше по петите му.

Това старче се наричаше, както вие вече се досетихте, Павлик Доматов. Той вървеше по петите на Рошавия.

Отначало, когато старчето пъргаво се засили и направи огромен скок през локвата, кучето се учуди и взе силно да лае. Тогава старчето мигновено се притули до вратата и дълго маха на кучето с ръце и го чеса зад ухото, докато то не се успокои.

А Рошавия нищо и не подозираше.

Пъхнал ръце в джобовете, той крачеше по улицата, без да бърза, като лекомислено си подсвиркваше.

Веднъж се наведе и погали една котка.

Друг път ритна камъче по пътя.

Е, разбира се, това не беше опитен престъпник. Помислете малко — престъпно ли е да милваш котки, да си подсвиркваш и да подритваш с крак камъчета. Ама ние май забравяме нещо! Той навярно се преструва. Иска да изглежда обикновен младеж.

Изведнъж той спря и извади от джоба си пакет цигари. Пъхна една в устата, потупа се по джобовете — оказа се, че няма кибрит. Обърна се, погледна няма ли някой, от когото да припали, но не видя никого освен слабичкото старче, което вървеше на известно разстояние от него.

Рошавия спря да почака, докато старчето се приближи, но то застана като заковано.

— Ей, татенце! — викна Рошавия. — Имаш ли огънче?

„Татенцето“ не отговори.

— Странно старче — полугласно рече Рошавия и тогава старчето внезапно се обърна на сто и осемдесет градуса и твърде пъргаво за годините си побягна надолу по уличката.

„Някакъв луд!“ — учуди се Рошавия.