Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (66)

Глава 9
Край на сцената в кухнята

Пет минути в пълно мълчание, сърдито свъсил белите си вежди, милиционерът Милюков разглежда снимката. Пет минути, цели пет минути никой от присъстващите не пророни нито дума. Брадата гледаше Рошавия, Рошавия и Лена се гледаха един друг, Люска гледаше Павлик, а Павлик гледаше пода.

Не само го гледаше, ами сякаш бе забил очи в него, безкрайно притеснен, навел ниско-ниско глава, като че искаше да опре чело в намазаните с лак дъски.

На шестата минута…

— Хм — каза кварталният и като се обърна, така строго погледна Люска, че веждите му съвсем се събраха над носа. — Хм — рече той отново. — Недоразумение стана, другари! Ето тази личност… другарката Люся… нещо е забъркала. Да. В нейната глава, знаете ли, вечно има някакви измишльотини…

Изведнъж милиционерът широко и стеснително се усмихна.

— Мисля си, че вашето име ми е познато, другарю Рюмкин! Отдавна следя вашите успехи. Ваш почитател съм във фотографията, ако може така да се каже.

— Тъй ли?! — зарадва се Рошавия. — Тогава да се запознаем! Казвам се Гена. — И Рошавия протегна към милиционера широката си като лопата длан.

— Милюков. Владимир Павлич — изчерви се кварталният. — Много се радвам, че лично се запознахме! Знаете ли, аз също се занимавам с фотография. Само че, естествено, моите постижения не са като вашите. И дума не може да става за сравнение! Вие сте изключителен майстор! Така е. Имам голяма молба към вас да ни разкажете в поделението за съвременните постижения в това изкуство.

— Дадено, другарю милиционер!

— А сега да си вървя. Извинете, драги другари. Да тръгваме, Людмила! — отдаде чест кварталният.

— Ами къде е Павлик? — запита Люска.

Тогава всички изведнъж си спомниха за Павлик Доматов и почнаха да го търсят.

Но Павлик го нямаше никъде.

Той бе излязъл.

— Гена, моля ви, настигнете това момче! — каза Лена. — Излиза, че то е искало да ме спаси! А аз така го хоках! Мислех, че е хулиган.