Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (65)

Глава 8
Фото Рюмкин

Но Павлик не успя да се доизкаже. Гръм разтърси апартамент №37. Престъпниците избухнаха в смях.

Те се смееха, хванали се за коремите, превиваха се от смях, сълзи им потекоха от очите.

— О-хо-хо-хо! — ревеше Старчето.

— Ха-ха-ха-ха! — пригласяше му Брадата.

— Ох, не мога повече, ще пукна! — тресеше се Рошавия.

— Дръж ме, ще се пръсна! — повтаряше неговият приятел. — Виж ти каква била работата! Ето, значи, за какви са ни взели децата?!! О-хо-хо-хо… За престъпници! Майчице мила, какви престъпници сме ние? Аз съм художникът Юрий Соколов, а моят приятел Гена…

— Е само един обикновен фотограф! — добави Рошавия.

— Не, той май скромничи! — възрази Брадата, като изтриваше сълзите си. — Ей сега ще ви покажа какъв „обикновен“ фотограф е той. Прави забележителни неща. Погледнете насам… Моля, внимание! — Той измъкна от папката списание „Младост“ с яркозелена корица и го разтвори.

— Боже мой! — тихо изохка Лена. — Но това, струва ми се, съм аз!

В средата на списанието грееше снимка. Тя бе голяма, заемаше цяла страница.

На пейката, потънала в слънчеви отблясъци, седеше Лена.

Малки, разпилени сенки от листата се плъзгаха по косите й.

Лицето й бе сериозно и вглъбено. В ръцете си държеше тънка пръчица. Навела глава, Лена чертаеше с пръчицата по земята хиксове, игреци, квадрати и триъгълници. Отдолу, под снимката, бе написано: „Наближават изпитите. Снимка от нашия собствен кореспондент Генадий Рюмкин“.