Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (18)

Глава 5
Разговор с Люска

Още не прекрачил прага на апартамента и телефонът иззвъня.

— Павлик, здравей, аз съм! — весело заговори телефонната слушалка. — Върнах се! Как е, онези глупаци още ли те дразнят?

— Люска, колко е хубаво, че се върна! Тук стана една такава работа… Трябва да поговоря с тебе, разбираш ли…

— Хайде, говори! Е?…

Павлик се огледа да не би майка му да е наблизо, и сниши глас.

— Знаеш ли, Люска, случи се нещо странно…

— Какво?! Ох, ама по-скоро, по-скоро разказвай де!

— Представяш ли си, преди малко се разхождах, а в колата седяха едни… Не ме виждаха и си говореха…

— Страшно интересно! — отново го прекъсна Люска. — И за какво говореха?

— Ако все ме прекъсваш, няма да ти разказвам!

— Ох, Павлик, няма вече! Честна дума! Е, кажи по-скоро за какво говореха?

— Говореха, че искат да я отвлекат — каза Павлик с такъв зловещ шепот, че на Люска по гърба полазиха мравки.

— Какво да отвлекат?! Колата ли?!!

— Не-не. Не колата. Ако е колата, нищо… Искаха да отвлекат момичето.

— Мо-ми-чето?!! Ох, Павлик, кое момиче? Нищо не разбирам!

— Да-да! Едно момиче от нашия двор. Високо такова. С джинси. Искаха да го хванат и да го отвлекат с колата, но се уплашиха от кучето, тя го разхождаше.

— Ама вярно ли? Павлик, честна пионерска? Не лъжеш ли?

— Кълна се! И мене можеха да ме натикат в колата, ако ме бяха видели. Просто щяха да ме откарат в гората! Но все едно, аз не се уплаших. Изслушах всичко до края. Казаха, че отдавна биха я отвлекли, но им пречела някаква експонация.

— Ще се шашна! — изписка Люска. — А ти каза ли на майка си?

— Няма да повярва. Онова момиче също не ми повярва. Каза, че не съм с всичкия си… Аз пък съм. Всяка дума чух. Говореха на някакъв жаргон, но аз всичко разшифровах. Как мислиш, Люска, какви са тия?

— И пита на всичкото отгоре! Разбира се, че са престъпници! А ти запомни ли номера на колата?

— Не, не се сетих.

— Ох, ами как ще ги открие милицията?!

Нещо лекичко бодна Павлик под сърцето и той дори леко пребледня.

— Сам ще ги открия — отсече момчето. — Ще ги проследя и ще я спася. Решил съм. Познавам момичето. То се застъпи за мене. Много е добро.

— Да не си откачил?! Как ще се справиш с тях? Трябва да кажеш на кварталния, Владимир Павлич, той е приятел с майка ми!

— Ще се справя — каза Павлик. — Ще видиш. Отдавна мечтаех за такава опасна работа.

— Е, тогава и аз ще бъда с тебе! — запали се изведнъж Люска. — И аз искам да хвана престъпници. Хайде заедно, а?

— Не, не може заедно — твърдо рече Павлик. — Работата е много опасна…

— Павлик, стига си говорил по телефона — прекъсна го майка му, като влезе в стаята. — Време е да си лягаш.

— Дочуване, Люска — прошепна Павлик. — Само внимавай, не казвай никому. Това е наша тайна.

— Добре — отвърна Люска. — А ти хубаво си го измислил! Нинка Петрова ще има да завижда, ако ги хванеш!

Павлик сложи слушалката и измъкна дневника. Ето какво записа:

Провървя ми! Ура, какво щастие! Витя Кукушкин бил заловил един престъпник, а аз ще хвана двама наведнъж! Най-сетне всички ще разберат какъв съм!

— Павлик, защо още свети лампата? — дочу се от съседната стая. — Веднага я загаси и заспивай!

„Ей сега ще влезе!“ — изплаши се Павлик и бързо пъхна дневника под възглавницата.

След това загаси нощната лампа, въздъхна и се обърна на една страна.