Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (62)

Глава 5
„Той ме уби!“

И тъй, вратата се отвори.

Стаята пред очите на нахлулите беше… празна.

Тоест, не беше празна. В нея имаше голямо бюро, запълнено с чертежи и листове, отрупано с керамични гърненца с писалки, линийки и моливи; небесносин гардероб, изпод чиято не добре притворена врата се промушваше като яркозелено змийче копринен женски шал; тройно огледало с поличка, а върху нея разноцветни флакончета, тубички, сребърен пръстен, тясна гривна и снимката на американския певец Дийн Рид.

В огледалото се отразяваха етажерки за книги и накачени по тях гланцирани сини, зелени, червени корици на чуждестранни списания, от които тайнствени красавици, нежно притворили очи, гледаха Павлик. Под снимките на красавиците върху нощното шкафче имаше голям и както изглежда, нов магнетофон, а до него — стара дагестанска ваза с дълго тясно гърло и благоухаещи из цялата стая жълти нарциси.

Както виждате, стаята наистина не беше празна, но в нея нямаше жива душа. Вятърът се разхождаше по паркета, полюшваха се пердетата на прозорците.

— Боже мой! — долетя от кухнята тихичък-тихичък стон. — Той ме уби!

Озъртайки се ужасено, младият човек сграбчи от нощното шкафче първото, което му попадна под ръка (а това беше вазата с нарцисите), и се втурна към кухнята.

Павлик след него…

И ето какво видяха те.

В ъгъла на кухнята със слаба зелена светлина сияеше екранът на телевизора. На екрана разчорлена жена притискаше до гърдите си окървавена кърпичка… А до жълтата кухненска масичка, с чаша чай в ръце, съвършено спокойно седеше Рошавия! Той беше по потник. Широките му разбойнически рамене бяха наметнати с плетен, на дупки, женски шал.

До него девойката гладеше с ютия мъжка риза и гъста бяла пара обгръщаше лицето й.