Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (9)

9.

Ева Бърн не си тръгна веднага, а се отби отново в дома им. Ан приготви вечеря за трима.

— Сложи я в градината — нареди баща й.

— В градината? — изненада се Ан. — Никога не сме вечеряли там?

— Някога с майка ти…

— Аха… — не каза нищо повече и сервира вечерята там. Не бе сложила прибор и за себе си.

— Ан — скара се баща й, — нали ще вечеряме и тримата?

— Не си ми казал — сопна се тя, но донесе прибор и за себе си.

— Мислех, че това е твоята преподавателка и ще ти е приятно…

— Приятно ми е…

— Мислех, че ти пожела да се заинтересувам от някоя… Заинтересувах се… Ева Бърн ми харесва.

— Радвам се за теб, татко.

— Ти каза, че всички, и момчета и момичета сте влюбени в нея?

— И аз, татко.

— Тогава какво би имала против, че я харесвам?

— Нищо, татко. Но щом тук, на това място сте вечеряли само с мама, някак изведнъж…

— Какво?

— Не зная — смути се тя. — Не зная. Нещо ми стана изведнъж. Нещо ме улови за гърлото.

— Разбирам те — каза неочаквано и за двамата Ева и я хвана за ръката, Ан не я издърпа. — Много добре те разбирам. Но аз те обичам, Ан, почти колкото дъщеря си.

— Но нея винаги ще я обичаш повече. А аз искам…

— Зная какво искаш, да бъдеш единствена. И за баща ти, навярно и за мен. Обичам децата си, колкото и да са ме разочаровали. Обичам те и теб, но това е различно. Както ще бъде различно и когато с баща ти станем по-близки.

Тогава тя усети заплахата. Не искаше да го дели с никого.

— Но, Ан — каза баща й, като че ли прочел мислите й, — ти сама предложи да се сближа с някоя и сама доведе Ева. Тя ми харесва…

— Не очаквах така изведнъж…

— Така изведнъж? Петнайсет години след като майка ти си е отишла?

— Господи! — възкликна само Ан. Петнайсет години самота. Но не само за него, и за нея, когато най-много се е нуждаела от обич!

Вечерята мина в мълчание. По някое време заговориха за сър Ленард.

— Особняк, единак, не зная как още да го нарека — каза баща й.

— Чаровник — с една дума обобщи Ева. — Щастлива ще е онази, която го вземе. И го отнеме от зверовете му.

— А това може да й коства живота. Не мислиш ли?

Бяха забравили за Ан. Бяха уловили ръцете си. Бяха се навели един към друг за целувка, когато я зърнаха на масата до тях.

Тя се изправи и без да каже и дума, тръгна към къщата. Да, идеята бе нейна, да, тя доведе Ева Бърн в дома им, не, Ева я доведе, не повярвала на думите й. Винаги я бе харесвала, но защо не се чувстваше щастлива сега? Не можеше да дели баща си с никоя? Дори с любимата си преподавателка?

Чу зад гърба си думите на Ева:

— Май трябва да сме по-внимателни. Ан ревнува.

— Но тя винаги е искала да не бъда сам! — отвърна баща й и беше прав.

Наистина бе искала никога да не е повече сам, но сега не можеше да го понесе, когато най-сетне бе открил жената, с която да не бъде повече самотен.