Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (23)

23.

Не беше щастлива. Не се чувстваше свободна. Отиваше в градината и прилепваше ухо към зида да долови и най-лекия признак на живот зад него. Нямаше признаци, единствено тишина.

— Артър — понякога шепнеше, опряла устни в стената, — обади се, където и да си. Сега това не е трудно, едно позвъняване по мобилния и ще прескочиш хиляди километри и хиляди граници. Едно обаждане по айсикюто, дори ще те видя. Можеш, ако искаш!

Явно той не искаше, защото мълчеше. Не знаеше къде да го търси. Не бе имал приятели, а и да бе имал, не ги познаваше. Не знаеше кой е издателят му, дори не знаеше псевдонима му. И изобщо знаеше ли нещо за него, освен онова, което баща й казваше. Особняк! Единак, погубил баща си със своите странности. Не бе ли добре да го предизвика, за да заговори отново за него? Откакто бе с Ева, почти не споменаваше сър Ленард. Никога пред Ан не го нарече Артър, а и това бе показателно.

Една вечер тя го запита. Съвсем нехайно, съвсем между другото:

— Какво е станало с лъвовете? Отдавна не ги чувам…

— Навярно отново ги е дал в зоологическата, за да хукне по Африка и доведе нови — отвърна той, без да я погледне и продължи да чете вестника.

— А преди… случвало ли се е?

— Преди? — погледна я баща й. — На няколко пъти. Това съсипа стария сър Ленард. И си отиде от света, а непрокопсаникът му продължи. Пътува, връща се, ту лъвове влачи, ту тигри, докато не прописа и си седна на задника, за да разгаря в чуждите жени някаква романтика. Като че ли животът е романтика, а не е труд, труд и пот, за да отгледаш и възпиташ челяд, да й дадеш най-доброто от себе си. Той съсипа не само стария Ленард, а и хиляди почтени жени, които превърна в уличници.

— И майка ми беше една от тях? Това ли искаш да кажеш?

— Тя го боготвореше тоя идиот?

— Защо толкова много го мразиш?

— Защото си мисля, че не само го боготвореше, но изпитваше и доста земни влечения.

— Сигурен ли си в това, което казваш?

— Защо не го казвам за Ева? Здравомислеща и грижовна. А майка ти…

Ан преглътна. Помълча и с усилие зададе следващия си въпрос:

— Каква беше майка ми? Но честно!

Баща й затвори вестника. После затвори очите си. Като че ли се пренесе в друго време, различно от сегашното. И гласът му се бе променил:

— Влюбих се в майка ти от пръв поглед, недокосната от мъж и безумно млада. Едва ли имаше шестнайсет. Грабвах я от гимназията, родителите й едва не ме убиха, но и тя ме обичаше. И се оженихме въпреки всички, които бяха против. А после тя те роди и аз исках да не се занимава с нищо друго, освен с теб, но имаше много време, ти бе удивително кротко бебе и тя започна да чете романите на тоя непрокопсаник докато ти спеше вкъщи и по градинките. Накрая тя се промени. Размечта се за охолен живот без задължения, за мъж, знатен и богат, който да задоволява всичките й прищевки и понеже беше много хубава и много млада, това се оказа толкова лесно.

— Какво искаш да ми кажеш? Че си е хванала любовник?

— Мисля, че беше сър Ленард младши. Току-що се бе върнал от Африка. Малко по-млад от нея, много красив и преживял какво ли не, и бил къде ли не. Идваше вкъщи и я изпиваше с очи. Не зная дали я е докосвал, но и тя го изпиваше с очи. Молеше ме и ние да ходим у тях, за да вижда тигърчетата. Бе донесъл две, мъжко и женско, не бяха по-големи от котета, тя обичаше да си играе с тях. И по-късно… избяга.

— С него?

— Той си беше тук в замъка с тигрите си, а тя… неизвестно къде. Но може и да са се срещали някъде другаде.

— Това е само предположение, нали?

— Не зная. Не мислех разумно, сърцето ми се взриви от мъка и ако не бе ти, щях да свърша със себе си. Не можех да продължавам без нея. А тоя единак можеше. И навярно и на нея й е причинил страдание. Но тогава не го приемах така. Сега, единственото, което искам, е да не го причини и на теб.

— Татко — каза неочаквано мъдро тя, преглътнала болката от споделената истина, — човек си причинява всичко сам и то доколкото може да го понесе.