Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (4)

4.

Беше още светло и баща й работеше в градината. Ан мина забързано зад гърба му и извика:

— Отивам да уча при Джудит!

— Остави ми номера на телефона й — изправи се той и се обърна. Видя я променена, с руменина по страните, изведнъж някак пораснала. Безумно красива. Как ли щеше да я опази в тоя живот? Или и тя щеше да поеме по пътя на майка си, на която бе одрала кожата?

— Номерът или няма да мръднеш никъде! — и застана решително пред нея.

— Добре де — едва не се разплака тя. Измъкна химикал от чантата си, както и тефтерчето, надраска номера набързо, откъсна листа и му го връчи.

— На! — и побягна.

— Ан! — настигна я вика му. — Ан!

Тя продължи да тича, а той да вика след нея: „Ан!“ Спря едва когато разбра, че е затръшнала и градинската врата. Къде отиваше? Що за безумие бе това парти. Всички щяха да бъдат непознати. Освен Джудит, разбира се. И какво щеше да получи от него? Няколко нови познанства, напълно непотребни. Нея я вълнуваше единствено Артър. И тези обещани й книги, които незнайно защо подозираше, че са написани от него. Искаше да го открие в тях, там нямаше как да се скрие, независимо от псевдонима. Един или друг. Но не беше ли по-честно да го попита направо самия него и то след като вече се познаваха?

За да отиде при Джудит, трябваше да тръгне надясно, за да отиде при Артър — да се обърне наляво. И тя се обърна. След няколко крачки се озова пред огромната врата на замъка. Нямаше звънец, ръката й се вдигна към металния кръг и с него трябваше да удари по барелефа на металния лъв. Само да набереше малко смелост. Не знаеше как ще реагира Артър, но добре знаеше, че баща й би побеснял. Бе спряла дори да диша. Дори бе затворила очи. Когато вратата внезапно се отвори със зловещо скърцане, тя се стресна и видя пред себе си Артър.

— Какво правиш тук, дете? — запита я ласкаво. — Пак ли искаш да видиш лъвовете? И то… без баща си?

— Не, не! — смути се тя, готова да си тръгне. — Исках просто да попитам…

— Питай тогава?

— Ами… — не знаеше как да започне.

— Ами?

— Може би някой друг път…

— Когато си с Робърт.

— Пред него не мога да ви задам този въпрос.

— Питай тогава — той ставаше все по-любопитен. Огледа внимателно улицата, бе празна. — Няма ли да влезеш?

— Само за минутка, ако лъвовете…

— Затворени са и нямат достъп вътре.

Ан се престраши и пристъпи, пред нея се откри огромно пространство, обградено от статуи, а право пред нея бе стълбището, и то огромно, след първите няколко стъпала се разделяше на две крила, вляво и вдясно и отвеждаха към шпалир от високи дървени релефни врати, зад които навярно имаше огромни стаи и навярно в една от тях той пишеше книгите си. Гледаше нагоре и внезапно се осмели да запита:

— В коя…? — и смелостта й бе дотук.

— Какво в коя?

— Пишете книгите си — изстреля на един дъх.

Той се смути. Дори почервеня като дете, уловено да върши пакост.

— Ти знаеш за тях?

— Да — смелостта й постепенно се завръщаше. — Татко казва, че те размътват женските глави. И може би смята, че сте виновен, че мама го е изоставила. И най-вече ме е изоставила мен.

— Говорили ли сте за това?

— Не. Казва, че ще ми разкаже някой ден като порасна.

— Някой ден ще ти разкажа и аз, но наистина трябва да пораснеш. А колкото до книгите, не се гордея особено с издадените, ала те вървят на пазара. Това са книги за романтични души. Книги за домакини. Всяка от тях мечтае за романтичната любов в своето сиво ежедневие. За своя принц. Смята, че го е намерила, а човекът до нея се оказва най-обикновен, който се прибира след работа, изгълтва си храната, приготвена от нея, захърква в леглото. До нея, без да я докосне. И на следващия ден е същото. — Замълча за миг и продължи: — Другите ми книги, с които се гордея, стоят по чекмеджетата, върнати ми откъде ли не. В кои ли не издателства опитах да ги издадат. Не и не, не били комерсиални. Книгата била стока. Като хляба. Като сиренето. А трябва да ги храня и ония долу, ядат като лами. И замъкът иска ремонти непрекъснато, вече е на триста години, свързан е с историята на рода, не мога и не бива да го продам. Баща ми беше добър човек, но ми остави само дългове. И как според теб, дете, трябваше да постъпя?

— Татко нищо не ми е казвал за това. Говорил ми е за дядо ви, за баща ви, а за вас мълчи — не можеше да му каже как го нарича. Трябваше да си тръгне. — Аз ще вървя…

— Но нали искаше да видиш стаята, в която…

— Друг път. Нали мога да дойда и друг път, без да досаждам. Тогава отново ще видя и лъвовете.

— Лъвовете са си лъвове. Мислех си, че важният за теб съм аз…

— Така е — не отрече тя.

Той се засмя.

— Само дете като теб може да си признае…

— Не съм дете! — и тя се разплака. — Не съм дете. И аз се чувствам на хиляда години като вас. И наистина искам да се омъжите за мен. Когато порасна. Ще ме изчакате ли да порасна?

Той отново се засмя.

— Разбира се. Стига моят лъв от ревност по теб вече да не ме е изял.

Каза го на шега, но тя потръпна.

— По-скоро… лъвицата. Тя ми изглежда по-опасна — и отново потръпна, тръгвайки към вратата, за да се прибере у дома си. — Пазете се от нея.