Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (10)

10.

Ан спа лошо. Цяла нощ лъвовете виеха. Имаше чувството, че ще прескочат стената и ще се озоват до леглото й. По някое време скочи и се придвижи в тъмницата към кухнята, за да си налее чаша вода. Сблъска се в мрака с някого и изкрещя от ужас. Лампата неочаквано светна, беше баща й също с чаша вода в ръката.

— И тебе ли те събудиха лъвовете?

— Кого друг още събудиха? — запита Ан.

— Освен мен и теб друг няма в къщата.

— Не съм чула кога си е тръгнала госпожа Бърн.

— Ако те е страх, ела да се гушнеш при мене.

— Все още е възможно, нали?

— Все още? Да. Но не беше ли ти, която пожела…

— Не очаквах нещата да се развият толкова бързо. Ти я хареса, нали? А и тя теб. Нали?

— Имаш ли нещо против? Ти също я харесваш…

— Да.

— Тогава?

Ан неопределено повдигна рамене и тръгна към стаята на баща си. Първа се сви в леглото му и отметна завивката за него.

— Хайде, татенце, докато все още сме само двамата. Обичам те!

— И аз те обичам. Сега заспивай.

Когато Ан се събуди, той вече работеше в градината. Тя нахлузи дънките си и изтича при него. Той я погледна замислено.

— Вчера Ева даде интересни идеи. Мисля да я послушам. Баща й е бил градинар и тя самата разбира.

— Аз също — каза Ан. — И моят баща е градинар — засмя се тя. — Не си забравил, нали?

Той набързо й обясни, че могат да засеят и алеята край зида.

— Та там дори трева не расте — изненада се Ан.

— Но има зеленчуци, които най-добре виреят на сянка. Не си ли съгласна? А и някои от подправките, като босилека, джоджена и други…

— Щом госпожа Бърн казва…

— Но нали я харесваше, Ан?

— Пак я харесвам…

— Ти ме посъветва да не оставам сам. Бях повече от петнайсет години.

— И за петнайсет минути, успя да забравиш за мама?

— Господи! — почти изкрещя от болка. — Не съм я забравил и не мога да я забравя след всичко, което ми причини.

— Какво толкова ти е причинила на теб? На мен да, но на теб?

— И аз бях изоставен, не само ти!

— Един мъж се изоставя по-лесно, едно дете… много по-трудно.

— Когато имаш всичко и го загубиш, е по-трудно, отколкото да го нямаш и да го загубиш. Ти просто не знаеш какво точно си загубила.

Ан не каза нищо. Просто въздъхна. Въздишката преряза баща й на две.

— Тя беше романтичка. Кръсти те Ан на Ан Болейн. След като я бях отвел в Тауер и й показах дръвника и сабята, с която е била посечена. Бях против решението й, тя настоя и отстъпих. Харесвам името Ан, но не и Болейн. Не исках да имаш нейната съдба.

— Хенри Осми отдавна е мъртъв…

— И за него ли знаеш?

— Учихме го по история. Ако аз някога трябваше сама да избирам името си, бих се нарекла Елизабет.

— И тя е имала нещастно детство.

— И нещастна младост. Никога не си е позволила да бъде с някого, но е създала една велика Англия.

— Това ли искаш за себе си?

— Искам да обичам и да бъда обичана, макар и за кратко. Така че не съжалявам, че съм Ан. Навярно и мама е искала същото за себе си. Ти… обичал ли си я? Носил ли си я някога на ръце? Подарявал ли си й някога цветя. Обещавал ли си й някога цял живот да си й верен? Едва ли? Навярно израстването на твоите зеленчуци за теб е било по-важно. Не е ли било така? Честно? И не романите на младия Ленард са я объркали… Честно? Както сега те въодушевиха идеите на моята преподавателка. Тя е по-близо до теб, отколкото е била мама. И затова ще бъдеш щастлив с нея. Тя обича растенията и животните, може да им се отдаде, както и ти. Не я влече романтиката, а е и красива и по нищо не прилича на мама. И няма с нищо да ти напомня за нея.

Баща й мълчеше. По челото му бяха избили капки пот. Избърса ги с длан и после, най-после погледна към дъщеря си.

— Дръпна ми цяла реч, ама май си права. И защо ли толкова години се сърдих на майка ти, а вината не е била само нейна.

— Признай си, ще ти олекне. И ще можеш да й простиш. А и на сър Ленард ще можеш да простиш. Аз наистина го харесвам. И някой ден, когато порасна…

— Замълчи, тъкмо се размекнах и ти ме връщаш към гнева. Какво толкова ти харесва в него?

— Това, че опитомява диви животни, защото не е успявал да опитомява хора. Нито мъже, нито жени. Опознал любовта на животните, той все още не я е открил сред хората. Но ще я открие.

— Навярно при теб? Възможно е в началото, но после разликата във възрастта… ще му изиграе лоша шега. Все още си дете и не разбираш…

— Не забравяй, че израснах по-бързо от връстниците си. И петнайсет години не са малко.

Баща й се наведе отново към растенията, бегло поглеждайки часовника си.

— Трябва да побързам с обирането. По това време съм вече при семейство Патсън. Не бива да закъснявам.

— Ще ти помогна, не се тревожи! — каза Ан и също се приведе, за да откъсва внимателно краставиците и доматите, тиквичките и патладжаните, чушките и аспержите. — Да отбирам ли и от подправките?

— И от тях — каза баща й. — От босилека и девесила до магданоза и копъра.

— Татко — изправи се внезапно тя, — смяташ ли, че Ева е добър избор за теб?

— Харесвам я — призна баща й, — но все още не я познавам добре. Ти… добре ли я познаваш?

— Тя е прекрасна преподавателка. И прекрасен човек. Добре я познавам, но не познавах майка си, а ти петнайсет години й остана верен. Защо?

— Просто я обичах. А знае ли човек защо обича?

— Би трябвало да знае.

— Явно си много, много млада. И още нищо не разбираш!

— Но поне се опитвам — нацупи се Ан. — Не можеш да отречеш.