Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (11)

11.

— Господи! — изкрещя баща й и спря по средата на платното. — Това беше тя! Господи!

— Татко, давай. Жълто е!

— Беше тя!

Ан почти насила го извлече на тротоара. И едва тогава зададе въпроса си:

— Коя?

— Майка ти — каза простичко той, разтресен целия като че ли бе видял призрак.

— Мама? — не повярва Ан и се огледа. Не видя никого. — Къде? Преди секунди? Кога?

— Изчезна… А е възможно и да съм се припознал идваше бавно на себе си, но все още трепереше и бе бял като платно. Дори устните му трепереха и бяха пребелели.

— Татко, бълнуваш ли? Или…?

— Беше. Ето там, на ъгъла. Но вече я няма. Както я няма и в живота ни.

— Сега имаш Ева.

— Ева? А, да. Твоята преподавателка по екология. Прекрасната Ева.

— А не е ли?

— Прекрасна е, но все още обичам майка ти. И не мога да я подменя с никоя. Не мога.

— Ти вече си женен за Ева. Ти я прие. Аз я приех. Така че… Осъзнай се!

— Осъзнава ли се човек, когато обича?

Ан се огледа. Все още бяха далеч от дома им. И щеше да се опита да вразуми баща си. Да седне да пие кафе някъде с него. Да има време да поговорят. За всичко. И за Ева, и за Артър. Защото тя бе продължила да ходи тайно в дома му, а понякога и с Ева, много рядко и с Ева, и с баща си. За да гледат лъвовете, а всъщност Ан гледаше единствено Артър. Ева я разбираше:

— Това първата любов ли ти е? Не намираш ли, че е малко старичък за теб. Та ти си едва на шестнайсет!

— Достатъчно голяма, а наближавам и седемнайсетата — засмиваше се Ан.

— Е, не точно — засмиваше се и Ева. — По ти приляга да обичаш двайсет годишен младеж.

— Може би, но аз обичам Артър.

— Баща ти би полудял, ако го чуе.

— Вече го е чувал, но не е повярвал. А аз наистина обичам Артър. Още от съвсем невръстна. Още от мига, когато го видях.

Ева все още се заблуждаваше, че може да й повлияе. Както и Ан се самозаблуждаваше, че може да повлияе на баща си.

— Татко — подхвана го тя в първото кафене, в което спряха. — Ева те обича. Ако не й отговориш със същото, тя няма да издържи и ще си отиде. Добре ли ме чу?

— Нейна воля…

— Искаш да кажеш, че не ти пука?

Той само кимна. Прекалено леко и сдържано. Ан побесня.

— Пука ти и още как! — изкрещя тя.

— Не викай — хвана ръката й той и я погледна право в очите.

— Ще викам — каза Ан тихо, толкова тихо, че едвам я чу. — Защото тя те обича, а ти се оставяш да бъдеш обичан. Един ден Ева ще го разбере. Не би го понесла и ще те напусне — повтори, би го и потретила само думите да докоснат съзнанието му. Бетонираното му съзнание, което отказваше да поеме каквото и да било.

— От кога стана такава всезнайка?

— Самотата ме научи на много неща.

— Вече не си сама. С Ева сте непрекъснато заедно.

— Но тя иска непрекъснато да е заедно с теб. Затова ти помага в градината. И то… ползотворно.

— Явно баща й е бил добър градинар.

— А тя го е обичала много — допълни Ан.

— Колкото ти мен?

— Понякога те мразя…

— А не знаеш ли, че между любовта и омразата има само една крачка?

Ан не му отвърна нищо, а погледна часовника си и скочи.

— Да се прибираме. Ева ни чака.

— Хубаво е, когато някой те чака у дома.

— Ще трябва да внимаваш, защото аз някой ден ще излетя към света. И ако загубиш Ева, оставаш отново сам. Замисли се най-сетне!

— Зная и те чух добре. Нека да купим цветя за тази, която ни обича и двамата — и тръгна забързано, а Ан остана неподвижна, неповярвала на ушите си.