Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (12)

12.

Цветя? Ева едва не се разплака. Пое ги грижливо от ръцете на мъжа си и погледна към Ан въпросително. Твоя идея е, нали? Тя отрицателно поклати глава. Цветята, които подреди внимателно във вазите, толкова я размекнаха, че за нула време им приготви най-вкусната вечеря.

— Никога не съм ял по-вкусно ядене — надигна се баща й от стола и целуна Ева, а тя се засмя.

— Прави са хората като казват, че любовта на мъжа минава през стомаха.

Тази вечер те се оттеглиха набързо в спалнята си, а Ан излезе в градината. Бе изумително тихо. Навярно лъвовете спяха, а Артър работеше в кабинета си, който все още не й бе показал. Представи си отново старинното огромно бюро с лъвски крака, светещият екран на лаптопа му, реденето на изреченията едно след друго, бързо, красиво като самата любовна история, която бързаше да завърши, за да започне следващата. Ан се отпусна в хамака, вързан между двете дървета и впери поглед в звездите. Коя ли беше нейната звезда? А на Артър? И кога най-сетне щяха да бъдат заедно? Момичетата от класа й вече се бяха любили. Джудит непрекъснато й доверяваше своята интимност с Марк. А тя трябваше да стане пълнолетна. Само след някакви си месеци.

И най-сетне щеше да е свободна от опеката на баща си. Вярно, че хватката му се бе разхлабила, откакто го събра с Ева, но пак не я изпускаше от очи. Размечта се за времето, в което, без да се крие и без да е придружавана от никого ще удря клепалото върху вратата на замъка, тя ще се отваря и Артър ще я пренася усмихнат в дома си. Навярно спеше в легло с балдахин. Виждаше ръката, която го отмята, за да я положи върху атлазените завивки. Тази ръка с пръстен върху безименния пръст, с огромен червен рубин, започваше да я гали. Залюляваше се в хамака и се унасяше, сладостни тръпки хукваха по кожата й. Допирът на вятъра го приемаше като допира на пръстите му. Дори усещаше хлад от допира на пръстена му. Искаше да улови ръката му и я притисне до сърцето си. Осъзнаваше се, все още бе на седемнайсет, все още Артър бе само в мечтите й, а времето течеше толкова бавно.

Но щеше да порасне. Още малко, още съвсем малко. Някакви си месеци… Може би най-дългите в живота й.

Бе заспала и я събуди мощен, призивен рев. Имаше чувството, че лъвът е на крачка от нея. Вцепени се от ужас. Тъмнината бе непрогледна, изпаднала в паника, Ан не можеше дори да помръдне. Неочаквано чу гласа на Артър и оживя, кръвта, гореща и силна, потече във вените й.

— Тихо, Рекс! Тихо! — и после запита: — Има ли някой зад зида в градината? Ан, ти си, нали?

В първия миг Ан се усети спасена, но все още нямаше глас да отвърне. Във втория си пое дълбоко дъх, но все още нямаше глас.

Артър отново се обади:

— Рекс надушва някого в градината. Много е развълнуван. Нали си ти, Ан? Не бой се. Зидът е достатъчно висок и здрав. Няма как да го прескочи.

Най-сетне тя проговори:

— Имах чувството, че е на крачка от мен. Направо примрях от ужас.

— Веднага те усети и изрева от радост. И не би те наранил, дори да е до теб. Някой ден заедно ще влезем в бърлогата му. И сама ще се убедиш.

— Така ли реве, когато е радостен? Мислех, че мърка като котка.

— Така поздравява приятелите си. Страшен е, ако надуши враг. Най-добре е да не го чуеш никога. Но какво правиш по това време навън?

— Не ми се спеше. Излязох за малко и съм заспала в хамака.

— Кога ще те видя? — лъвът бе притихнал и всяка дума се чуваше ясно в кристалния въздух. — Много време не си идвала.

— Ако Ева е свободна утре, ще дойдем.

— С Рекс ще те чакаме.

— Без Рекс — почти изпищя във фалцет, а лъвът предупредително изръмжа и Ан добави: — Е, добре. С Рекс… Но няма да влизам в бърлогата му. Още не. Не съм готова, а не съм и убедена, че и той е готов.

— Той едва не ти се разсърди, че го игнорира. До утре. Прибери се първа, защото той няма да помръдне, докато си в градината.

Ан направо изтича в къщата, захлопна вратата, заключи, сложи и резето и придърпа един шкаф да я затисне.

— Какво правиш, Ан? — сепна я гласът на баща й от втората площадка на стълбището. — Ще ни подлудят тия лъвове с рева си, но не се бой. Виж, Ева спи като агънце. Опитай и ти.

Да опита? След това, което чу?

Изкачи се в стаята си, заключи и своята врата, затисна я и нея със скрина за дрехи, провери прозорците дали са залостени, придърпа пердетата и легна като обречена в леглото си. Не мигна, докато не се зазори. И спа някъде до обяд. Ева се бе върнала от училището и Ан се разбуди от тревогата в гласа й: да не е болна, вече разпитваше баща й. И се озова почти светкавично пред заключената врата на стаята й.

— Ан? Да не си болна, Ан? Отвори ми! Обещах на сър Ленард…

Знаеше какво му е обещала и скочи веднага.