Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (21)

21.

Бяха пред вратата на замъка и за пореден път Ева удряше клепалото върху бронзовия лъв. Никакъв отзвук отвътре.

— Странно — каза неочаквано тя и погледна Ан. — Досега не се е случвало. По това време… — погледна часовника си и опита още веднъж. Когато отново никой не се отзова, тя повдигна неопределено рамене.

— Май каза, че ще отсъства или ще пътува някъде? — Вдигна въпросително очи към нея.

Тогава Ан прозря. Бе казал и пред тримата, че предаде ли романа и вземе ли хонорара си ще замине за Африка, но като за една по-далечна перспектива и тя се бе надявала, че той ще я вземе със себе си. Не знаеше дали е завършил романа, дали си е взел хонорара, но лъвчетата бяха току-що родени и Артър не би ги изоставил на произвола на съдбата. Какво можеше да се е случило?

„Как бих могъл да погледна баща ти в очите?“

Беше ли избягал, изплашен от случилото се снощи? Беше ли решил внезапно да замине, изпълнен с чувство за вина към баща й? А към нея? Не трупаше ли сега вина към нея, решил да я изостави, след като вече я бе имал? Разтрепери се цялата от предположението си.

— Може би Робърт знае нещо?

— Едва ли — не се съгласи Ан, продължила да се тресе неудържимо.

— Какво ти става? — погледна я учудено Ева. — Свободен мъж, не дава отчет на никого и може да прави, каквото иска. Е, ще минем днес и без да видим лъвчетата. Заради тях ще се върне, където и да е.

— Ако не ги е предал вече в зоологическата…

— С лъва и лъвицата? И без да ни каже? Не вярвам.

И тя не искаше да повярва, но вече се бе паникьосала. Заминал е, заминал е! Нито веднъж през нощта не я събуди нито рева на Рекс, нито сърдитото ръмжене на лъвицата, нито гальовното й мъркане. Дори Ева го бе забелязала. И нея я бе впечатлила настъпилата невероятна тишина зад зида. Искаше да се прибере в стаята си и се нареве на воля.

— Да си тръгваме — предложи тя. — Не се чувствам добре.

— Побледняла си, явно те тресе. И почти нищо не хапна.

И как ли бих могла. Чаках го с часове, а той… Господи, дано не съм права и да не е заминал никъде, да не е предал животните, да е бил просто при издателя си, да са обсъждали дълго романа и още тази вечер да ме прегърне, разказвайки ми… Моля те, Господи, мърдаше устни, нямаше глас, а вече и зъбите й тракаха.

— Много си зле — загърна я Ева с ръката си и тичешком преминаха разстоянието до тяхната къща. — Веднага в леглото!

Ан се сви на него като в утроба, Ева метна отгоре й едно одеяло, после още едно и изтича в кухнята да запари чая, а момичето неудържимо се разрева, чуваше се дори долу. Ева отново се качи, Ан утихна, завита през глава, отново слезе, чу хлипанията й, не изчака запарката, колкото толкова, напълни чаша с парещата течност и се върна горе.

— Ан, не плачи! Не че няма защо — смяташе, че е закъсняла реакция за загиналите момчета и момичета, разлюляла цялото й същество, разтърсена из основи, та тя самата бе раздрусана и смазана, а Ан бе крехка и да види всичко това, съвсем отблизо да надникне в очите на Джудит, едва ли щеше някога да го забрави. — Времето лекува всичко, момичето ми.

— Не всичко! — отметна одеялото от лицето си. — Не всичко — впери в Ева разплаканите си очи и потрети: — Съвсем не всичко.

Протегна ръце към чая, обви пръсти около горещата чаша, допря я до устните си, почти не усети, че се опари и засърба. Шумно, отчаяно, почти безнадеждно.