Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (2)

2.

На тринайсетгодишния й рожден ден, баща й реши да отидат заедно на кино. Вървяха към Пикадили и сградата на киното бе вече точно насреща им, когато, уловил я за ръка, той най-неочаквано я дръпна в една от пресечките, но и така не можа да се размине с този, от когото искаше да избяга, защото мъжът извика подире им:

— Робърт!

Гласът му, властен и гальовен едновременно премина като електрически ток през тялото й, а навярно и през тялото на баща й, който закова на място и бавно изви глава назад.

— А, сър Ленард! Не ви видях!

Значи от него бягаше баща й!

Бавно вдигна очи от върховете на обувките си и сърцето заби в гърлото й. Най-красивия мъж, когото бе виждала в живота си, висок, с широки рамене, небрежно разкопчал дънковата си риза, с лице, което грееше към баща й, с очи, които го поглъщаха и търсеха неговите за отговори на незададените му още въпроси, все още не я бе забелязал. И тя се замоли вътре в себе си: „Погледни ме! Погледни ме!?“

— За тебе не съм никакъв сър. За теб съм просто… Артър!

— Много време мина, откакто за мен бе Артър. И много неща се случиха, сър — подчерта дебело с гласа си това „сър“, за да уточни дистанцията между тях, невъзможна за преодоляване.

— Но, Робърт… съжалявам, ако ме смяташ виновен за…

— Замълчи! Нито дума повече! — и притисна толкова силно Ан към себе си, все едно я грозеше огромна опасност.

Чак тогава Артър я погледна.

И онемя.

Защо, помисли си Ан. Майка ми ли видя или мен самата?

Баща й вече беснееше.

— Ще изтървем филма — към Ан. — Сър, ние бързаме — към Артър.

Нито един от двамата не помръдна. Нито един от двамата не го чу.

— Сър — повтори гневно баща й. — Тя е още дете.

— Дете? — отнесено каза сър Ленард. — Красива девойка, която те кара да се чувстваш стар. — И наистина някак изведнъж остаря.

— Вие не сте стар — възпротиви се Ан. И припомняйки си оня диск с щастливата си майка и още по-щастливия си баща, тя неочаквано добави: — И когато порасна, ще се омъжа за вас. Стига и вие да искате.

Тогава той се разсмя. Смя се дълго пред изумените очи на бащата и дъщерята. Ан нацупи устни. Какво толкова смешно беше казала?

— Тя наистина си е дете, Робърт — се обърна към баща й, който гневно и объркано гледаше ту към сър Ленард, ту към Ан. — А ти, дете, когато станеш пълнолетна, аз наистина ще съм стар. Много стар. И ще харесваш млади красиви момчета, яхнали мотори или самолети.

— Искам да видя лъвовете — изтърси неочаквано Ан с насълзени от обидата очи. Смееше й се, наричаше я дете. Щом я мисли за дете… — Искам да видя лъвовете! Те ме будят непрекъснато. Имам право да ги видя! — като че ли се заинати тя, готова да повтаря и повтаря желанието си, докато те отстъпят.

— А не се ли страхуваш от тях? — бащински се надвеси над нея Артър. — Моят баща се страхуваше, макар да израснаха и край двама ни. Това го съсипа.

— По-точно казано, това го уби.

— Беше болен, Робърт, много болен. Не можеш ли да бъдеш поне малко справедлив? За мен ти си остана най-добрият ми по-голям приятел от детството и ме научи да не се страхувам, да бъда отговорен, да бъда мъж.

— Искам при лъвовете! Искам при лъвовете! — напомни им за себе си Ан, а този път и двамата се разсмяха.

— Остава и да затропаш с краче! — пръв се обади Артър.

— Никога не съм го правила. Нали, татко?

— А аз го правех. Нали, Робърт?

Бащата на Ан кимна, първо на Ан, после на Артър. Беше странно омекнал, вероятно от върналите се спомени за връзката между двамата, за обичта, за лудориите и пакостите, които правеха някога, въпреки че той бе цели дванайсет години повече от онова красиво хлапе, което премяташе както си иска, и във въздуха, и в игрите, и го учеше на безстрашие. Усетила безпогрешно омекването му, Ан реши да се възползва от него.

— Моля те, татко! Днес съм рожденица и ти ми обеща нищо да не ми отказваш. Моля те.

— Ами тогава да вървим, Робърт. Обещанията трябва да се изпълняват. Ти си ме учил така — пое инициативата в свои ръце сър Ленард.