Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (6)

6.

Заредиха се скучни сиви дни. Наситени с ромолене на дъжд, с отиване до училището и връщане, с подготовка на уроците, с работа в градината и кратките: „Да, татко.“ „Добре, татко!“ Но това беше привидно. Ан се топеше нощем с мечти по Артър. Представяше си го зад огромно старинно бюро, непременно с лъвски крака, взрян в екрана на лаптоп или компютър да пише следващия си роман. Дали мислеше за нея, както тя за него. Потръпваше цялата. В представите й той седеше, разкопчал дънковата си риза, съсредоточен в един измислян от него свят, в който тя искаше да бъде негова героиня. Ако бе вярно, че мислите се предават и от разстояние, би трябвало в своето безсъние да улавя вълнението й, да го претворява в думи, да трепти като струна, докато пише. Като под хипноза. Но дали беше така? За него тя беше само едно дете.

Стана разсеяна. Вършеше всичко като автомат и продължаваше да не противоречи на баща си, за да я остави на спокойствие.

Пръв не издържа той.

— И докога ще продължава така? Какво става с теб?

Както беше наведена над чинията и ровеше с вилица в яденето, изправи глава и го погледна с очи на бунтовница.

— Ти така пожела! — и гласът й прозвуча дръзко.

— Опитвам се да не те лишавам от нещо. Да не мислиш, че ми е леко? Сам мъж с тийнейджърка.

— А какво лошо има в това от време на време да гостуваме на сър Ленард и аз да виждам лъвовете? Когато порасна той наистина ще бъде стар. И аз наистина ще се заплесвам по момчета с яхти и мотори. От какво се боиш?

— Нямам му доверие — процеди през зъби баща й.

— Какво точно е направил, че го мразиш толкова?

Той само я погледна. Прехапа устни, избърса с длан потта от челото си. Отклони очи от лицето й към зида и като че ли започна да го изследва. После примижа:

— Някога оградата тук бе телена и се преминаваше през скърцаща портичка в имението. Докато бе жив старият Ленард, а младият се пилееше някъде по света. Така беше и като доведох тук майка ти. Разбирахме се чудесно, ти се роди, но вече се бе върнал и младият Ленард. Разказваше за местата, където е бил, за хората и животните, колко се бил разочаровал от едните и заобичал другите… Майка ти го слушаше със зяпнали уста. После… — баща й преглътна, задави се, дълго кашля и като че ли загуби гласа си. Отваряше и затваряше уста, но глас не се чуваше, въпреки напрягането и него го обзе паника, а и Ан уплашено закрещя:

— Татко, какво ти става, татко? Сега ще ти донеса вода.

Ръцете й трепереха неудържимо, докато напълни чашата и му я донесе. Той я изпи на един дъх и посочи с жест да му донесе още. Изпи и втората чаша, преглътна отново и се опитва отново да каже нещо.

Нямаше глас. Погледна безпомощно към Ан, която вече плачеше. Той внимателно изтри сълзите от лицето й и я поведе към стаята си. От някакво чекмедже на скрина, та тя бе го преровила и него, извади някаква снимка и я подаде на Ан. Не направи опит да й обясни каквото и да било, но тя разбра още преди да я погледне. На снимката беше майка й. А все едно бе тя, Ан.

Загледа се отново с вълнение в красивото младо лице, което й изглеждаше толкова познато. Бе осъзнала вече приликата, но се порази отново. Бяха й казвали много пъти, че е одрала кожата на майка си. Наистина я бе одрала! И това отново я уплаши! И тя ли щеше като нея да изоставя, да наранява, да загърбва най-близките си, без да я е грижа за тях и да живее живота си безхаберно и леко? Не! Не! Нямаше да постъпва като нея.

Постави снимката на масата, просто я захлупи върху дървото и погледна баща си, пребелял, остарял изведнъж с много години, онемял и страдащ толкова дълго по нея. Закле се никога повече да не го пита, само и само да се върне гласа му сега! Той я прегърна, загали косите й, притисна я по-плътно към себе си и неочаквано и за двамата проговори:

— Имам само теб. И не искам да те загубя. Заради никого.

— Няма — обеща тя.

И това бе първата й лъжа, защото знаеше, че не би могла да изпълни обещанието си. Някой ден щеше да го напусне. Дали заради Артър или някой друг, щеше да го напусне заради чувство по-силно от самата нея, което ще я повлече като въртоп. Бе осъзнала, че това е естествения път в живота, някой ден децата се разделят с родителите си и продължават напред без тях. Би ли могъл да го преживее? Сам? Трябваше да го подготвя внимателно за този ден през времето, което им оставаше да са заедно. И някак спонтанно изрече:

— Би могъл да си намериш някоя? Още си млад и хубав…

— Ти това ли искаш? — погледна я и също проумя, разбра го от погледа му, че един ден неминуемо това ще се случи и за да се спаси наистина трябва да си намери някоя, на която да се опре и започне всичко отначало. А ако всичко се повтореше? Потръпна.

Ан улови тръпката му.

— Нищо на този свят не се повтаря, татко! Имаш време да се убедиш. Та аз съм вече почти на петнайсет! Ще трябва да уча, да работя, възможно е и не тук, а и да подредя живота си. Обещах ти, но едва ли дори да искам бих могла да изпълня обещанието си.

— Права си, Ан — съгласи се той с нея. — Може би ще опитам, но не зная ще мога ли. Майка ти е вътре в мен, каквото и да правя, я нося в себе си. Все още я обичам въпреки болката, която ми причини. И навярно ще я обичам до края си. След като за петнайсет години не помислих за никоя друга.

За първи път й признаваше и изглеждаше вече сравнително спокоен. Но и безкрайно тъжен. Тя се притисна гальовно в него.

— Огледай се и ще видиш! Потърси и ще намериш! Отърси се от спомените… Пред теб има още дълги години!

— Идва момент, когато децата съветват родителите си, но ти си още твърде малка.

— Пораснах, татко, по-бързо от връстниците си в самотата. И помъдрях по-бързо в нея.