Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (33)

33.

Същата вечер писа на Ева.

„Дай му имейла ми, от там нататък грижата е моя.“

И само толкова, но Ева не закъсня с отговора, който не бе така лаконичен.

„Скъпа Ан, той те обича. Зная го, усещам го и ти завиждам. Рядко се среща чувство като неговото, така че… признай му го. Поне пред себе си, макар и да те наранява. Децата винаги се нуждаят от двама родители, от своите си родители. Така че не го отблъсквай! Върна се заради теб. Осъзнал е, че не може да живее без теб. Какво повече искаш? Не се поддавай на гордостта си, тя винаги е била лош съветник. Най-голямата радост за мен ще е, ако си щастлива. И баща ти странно е омекнал, откакто замина. С никой от тях не съм споделила тайната ти, това е твое задължение, но не можеш още дълго да я прикриваш. Ева“

Прочете и препрочете имейла й. Както винаги бе права, но все още не бе готова нито да сподели, нито да се срещне с Артър. Страхуваше се от срещата им, защото знаеше, че ще се хвърли на врата му и ще му прости. А после… нямаше ли той да се изплаши от състоянието й? И ако не се зарадва или си помисли, че е от друг? Не би могла да го понесе…

Още същата вечер той й писа:

„Обичам те, обичам те, обичам те!“

А тя си помисли: „Думи, думи, думи. Девалвирали думи. Лесно се казват, лесно се забравят. Докажи ги, Артър! А дотогава ще мълча.“

Тя не отговори на имейла му.

Не отговори и на следващите.

Макс продължи да идва при нея. Разговаряха за всичко, той не направи опит да я докосне отново, не забравил реакцията й, отскачането й назад, даваше й време да свикне с него. А можеше ли? Щеше да пробва отново, но не веднага. Не веднага. Дните й бяха наситени с лекции и присъствието на Макс, който се грижеше за нея, носеше й плодове и цветя, понякога дори й приготвяше обяд, умееше и да готви, толкова много неща умееше и Ан му се възхищаваше и… толкова. Но нощите й бяха наситени с Артър, в сънищата си той я галеше, любеше, докосваше навсякъде, а тя се притискаше в него и когато се събудеше, бе прегърнала възглавницата и се разплакваше. Господи! Защо Артър не е като Макс, грижовен като него, предан като него? Или защо Макс, такъв какъвто е, не е като Артър и ръцете му не са като на Артър с пръсти, които я галят и тя забравя света и е щастлива, толкова щастлива, че може и да умре?

А Ан наедряваше все повече и повече. Момчетата я поглеждаха с насмешка, отхвърляла ги е, защото си е паднала по преподавателя, а ето докъде я е докарал той. Момичетата по-скоро я жалеха, не всичките, разбира се, някои направо бяха жестоки. „Та той е свободен мъж, какво, не иска ли да те вземе? И ще му родиш копеле?“

— Децата се раждат единствено от любов…

— А той не те обича достатъчно ли? Какво му пречи да се ожените?

— Аз — отвръщаше само, а те се смееха и в лицето й, и зад гърба й, отмъщавайки й, че не бе се сближила с никоя от тях, освен по-голямата Джули, която обичаше, защото бе копие на майка си. Не външно, а като поведение, като излъчване, като аура, която я обвиваше и нея с хармония и доброта.

Джули повтаряше думите на Ева от имейлите.

— Моля те, Ан, вземи някакво решение. Вече всички те одумват, одумват и Макс. Или пиши на Артър, или се омъжи за Макс. Та детето ти скоро ще се роди. Всичките ни колеги смятат, че е негово, а и някои от преподавателите. Като нищо ще го накажат заради връзката му с теб, могат и да го уволнят, разбираш ли? Не му го причинявай! Той те обича, а от мама знам, че и Артър те обича. Или, или, решавай!

И Ева настояваше отдалеч. Не пропускаше да й пише всяка вечер, ако не й пишеше, разговаряха по айсикюто. При нея нямаше камера и Ан не я виждаше, но Ева я виждаше добре, разчиташе внимателно лицето й и й говореше ту задушевно загрижена, ту строго като майка, която напразно се опитва да вразуми неразумното си отроче.

— Имам още време — отвръщаше й всеки път тя.

— Нямаш — не се предаваше Ева. И й поставяше срок да реши, Ан не го устояваше, Ева поставяше нов срок, докато една вечер й каза: — Ще му дам адреса ти и се оправяйте очи в очи. Животът в крайна сметка си е твой, прави каквото искаш — и прекъсна връзката.

А на другия ден й изпрати послание от няколко страници. Ан се усмихна, само го погледна, не го прочете, подозираше какво й е писала, а и бързаше за лекции. Все по-трудно отиваше в университета, около нея се бе образувал вакуум, който с всеки ден се увеличаваше. Добре, че днес нямаха часове при Макс. Но първия човек, с когото се сблъска в коридора, който водеше към залата, бе той.

— Току-що излизам от декана. Ще трябва да поговорим сериозно.

— Довечера — отвърна тя и тичешком го отмина.

В залата я посрещнаха присмехулните очи на колегите й и някак изведнъж замълчаха при появата й. Какво се бе случило? Опита се да заговори едно от момичетата, но то само повдигна неопределено рамене, преподавателката им влизаше, за да проведе лекцията си.

Ан не чу нищо от нея. И от следващите не чу нищо. По някое време й се зави свят и тя побърза да се прибере в стаята си, без да дочака края на учебния ден. Отвори лаптопа си, влезе в интернет, откри няколко имейла от Артър с по няколкото познати, девалвирали думи и зачете внимателно написаното от Ева.

„Тази нощ се случи нещо странно. Направо невероятно и не за вярване. Рекс по някакъв начин бе успял да избяга от зоологическата градина, да прекоси незабелязано целия Лондон, без да бъде застрелян и да се озове пред вратата на замъка, удряйки с лапи по вратата. Разтревоженото момиче я отворило и замръзнало като видяла лъва, а горе на стълбите стоял Артър и Рекс с няколко скока се озовал в краката му като куче, което най-сетне е при господаря си. Изумената негърка припаднала от ужас. И загубила говора си. Съвсем обяснимо, расла в джунглата, изпитвала ужас от тигри, лъвове и други хищници, брат й бил разкъсан от тях. Артър отвел Рекс в леговището му, той му близнал ръката с благодарност и после вперил поглед в зида и изревал сърцераздирателно, ние също изтръпнахме от ужас, помислихме, че е в градината ни и Робърт изтича при Артър, а той му казал:

— Дори Рекс се върна заради Ан. Влюбен е в нея още от пръв поглед.

А после му обяснил, че ще трябва да отведе момичето на лекар и след това за пореден път настоял за адреса ти, така че баща ти му го даде и навярно Артър ще се озове по най-бързия начин при теб. Моля те…“

 

От тук нататък почваха напътствията, съветите, уверенията, които Ан предпочете да не чете. Вълнението я бе хванало за гърлото. Все още й се виеше леко свят и тя се излегна на леглото си, сви се като в утроба, колкото можеше и очаквайки непредвидимата си съдба се унесе в сън. Сънува Рекс, който тича към нея, ляга в краката й, с очи, които не отлепва от лицето й, покорен и предан като роб. Дори в съня си чу сърцераздирателния му рев и той я събуди, както бе я будил много нощи в дома й.

На вратата се почука леко.

— Артър! — скочи тя от леглото толкова внезапно, че отново й се зави свят и се подпря на стената, приплъзвайки бавно по нея, за да отвори с разбесняло се в гърдите й сърце.

Беше Макс.

— Зле ли ти е? — прихвана я той и тя изтръпна отново от допира на ръцете му. Помогна й да се отпусне във фотьойла, постави и възглавничка зад гърба й, метна и одеяло на краката й, усетил, че се разтреперва и остана прав в средата на помещението. — Искаш ли да ти направя чай? Или да ти изцедя сок и после да си отида?

— Искаше да поговорим за нещо — каза Ан.

— Не ми се струва, че моментът е подходящ…

— А на мен ми се струва, че няма да има подходящ момент за разговора, който ще трябва да проведем. Остани! Наистина не съм добре.

Ан рядко казваше, че не е добре. Дали от натиска, който усещаше върху себе си, от получаваните имейли, от недомлъвките на колегите си и подигравателните усмивчици, които я заобикаляха, от заплахата, която тегнеше над Макс, от собствената си нерешителност и кой знае още от какво се чувстваше направо в безтегловност. Убежище намираше единствено в съня. И сега й се искаше да се скрие в леглото, завила се през глава в пълна изолация от света. Макс се скри в бокса да приготви чая. Сервира двете димящи чаши и седна срещу Ан.

— Защо си бил при декана тази сутрин? — запита тя преди още да отпие.

— Заради теб — преглътна той. — Не искам да се чувстваш виновна, виновният съм аз, било недопустимо преподавател да бъде със своя студентка, тя да забременее от него, а той да не се омъжва за нея. Или трябвало да се омъжа за теб преди раждането, или да си подам оставката. — Преглътна отново и добави: — Не им казах, че детето не е мое.

— А е трябвало — погледна го открито в очите Ан. — Толкова се грижеше за мен, а аз ти довлякох само неприятности. Ако му бе казал истината, деканът би те разбрал. Изглежда свестен човек.

— Такъв е — съгласи се с нея Макс. — Не ме притисна, не ме укори, остави ме да избирам, а всъщност…

— А всъщност избирам аз — опита се да се усмихне Ан. — Но какво да правя като обичам друг? И нося детето му.

— Как можеш да обичаш някого, който те изоставя в такъв момент?

— Той дори не подозира състоянието ми. Замина преди и аз да знам.

— Не е трябвало да заминава… Ако бях на неговото място не бих тръгнал без теб никъде.

Ан не каза нито дума повече. Чувстваше се още по-зле след думите му, разбираше, че й казва всичко това, за да разбере, че го притискат, ако не иска да изглежда неморален… и безотговорен би трябвало… Въздъхна. За миг затвори очи. Нямаше сили да му разкаже своята история с Артър, продължила години, без да се докоснат, защото бе на тринайсет, когато го срещна и се влюби в него безпаметно. Нямаше сили да му разкаже за ненавистта на баща й към него и после за онази удивителна една-единствена вечер, когато почти го насили да бъде с нея. Не че той не бе го искал и то навярно от години, не, но някога нещо се бе случило между тях двамата и оттогава баща й го бе намразил, а Артър неизвестно защо се чувстваше виновен. Неизвестно ли? Беше замесена майка й, но нито единият, нито другият й бе разказал как точно.

Тя отпи от чая си, преглътна горещата течност, която разля топлина в тялото й и отново се насили да се усмихне. Тогава на вратата се почука леко. Не можеше да е Артър.

— Да отворя ли? — погледна Макс към нея.

Тя само кимна с глава.

Но беше Артър.

Той застана в рамката на вратата, втрещен, че му отваря мъж, по-млад от него, непознат и присъстващ в стаята на Ан. Нея все още не я виждаше.

— Навярно съм сбъркал — смути се Артър. — Търся… Ан.

— Заповядайте — отвори по-широко вратата Макс и го пропусна да мине край него.

Ан го гледаше, свита на фотьойла, завита до брадичката с одеяло, с чашата чай в ръцете, разтреперана и изненадана, макар че Ева я бе предупредила.

— Ан, добре ли си?

Тя не можа да му отговори и отново затвори очи. Навярно сънуваше, навярно това не бе Артър, а някой друг, не би могъл дори да долети така бързо и да е в стаята й. Стори й се и изплашен, и неуверен и някак различен. Не можеше да е Артър.

Той бе прекосил стаята и ръцете му я обгърнаха, тя премаля от допира им и отвори очи, за да види лицето му съвсем до своето, а очите му я гледаха смаяно, в тях имаше вече не само тревога, а и страх. И се отдръпна от нея, усетил под пръстите си наедрялото й тяло, наедряване, което можеше да означава само едно.

— Не може да бъде! — почти изкрещя той, огледа се и спря погледа си върху Макс. — Да не си се омъжила? Кой е този?

Ан разбра, по-скоро интуитивно, отколкото с разума си, че в този миг може да го загуби завинаги и ако сега си тръгне, няма да го види никога повече заради някакво си недоразумение. Не отговори на въпросите му, а направо изстреля с пресипнал глас:

— Терминът ми е в края на месеца!

Както бе тръгнал към вратата Артър спря, без да се обърне. Навярно пресмяташе, това би трябвало да го убеди, но сърцето й се разбесня в гърдите, устните й се разтрепереха и сълзите неконтролируемо потекоха по лицето й. Цяла вечност Артър не се обръщаше. Не можеше ли да сметне толкова просто нещо? Щеше да се побърка. Тя погледна към гърба му, а после към Макс, който също се бе вцепенил от изненада и от още нещо, което не осъзнаваше. Не се намесваше, но гледаше ту единия, ту другия и неочаквано каза:

— Отивам да си подам оставката! — беше се осъзнал преди Артър.

— Едва ли ще бъде необходимо! — с разтреперан глас се обади Ан, но успя и него да го спре до вратата, почти до Артър с гръб към него и с лице към Ан. А лицето му излъчваше само болка, болката от прозрението му и от предстоящата раздяла.

Най-сетне Артър се обърна.

— Защо не ми каза веднага?

— Ти беше вече заминал, когато аз разбрах… А и се почувствах унизена, обидена, направо смазана. Замина без нито една дума и то след като… — преглътна солта от сълзите си, болката от обидата и не можа да продължи. Разхлипа се на глас.

— Господи, какво съм ти причинил! — пристъпи към нея Артър, приклекна, обхвана с ръце лицето й, изтри сълзите, погали раменете й, приплъзна ги към корема й. — Трябва веднага да се оженим. Веднага. Усещам как бие сърчицето му. Толкова съм виновен и пред двама ви, но нито за миг не можех да си представя, че… Разбираш ли? Тогава мислех само за гнева на баща ти, нямаш представа колко е страшен, майка ти чак побягна от този гняв. И повече не посмя да се появи. Нито в неговия живот, нито в моя, нито дори в твоя. А те обичаше.

— Ще я намеря — преглътна Ан.

Макс все още не си бе тръгнал, когато Артър се обърна към него.

— Ще ни бъдете ли свидетел на сватбата? Още утре? Аз не познавам никого тук.

Той само каза:

— Вие сте щастливец и аз ви завиждам. — А после добави: — Ще бъда, разбира се! За мен най-важното е Ан да е щастлива.

Артър се взря в лицето му, което макар и красиво излъчваше единствено страдание. И осъзна изведнъж цялата истина. И какво би се случило, ако не бе дошъл навреме.

— Вие я обичате? — не беше въпрос, а констатация. — И ако не бях дошъл, щяхте да се ожените за нея? Нали? И да приемете детето ни като ваше?

Макс кимна. После преглътна. После каза:

— Да. Но тя обича вас. И нито за миг не ви предаде. И нито за миг не прие предложението ми, макар че… никак не й бе лесно да издържи този шпалир от подигравателни усмивчици и подхвърляни думи зад гърба й.

— Моята Ан! — най-сетне се усмихна Артър и отново я погали с невероятна нежност. — Никога повече няма да те изоставя. Ако ще целият свят да е срещу нас. Вярваш ли ми?

— Ще трябва и да го докажеш. А не е лесно след недоверието, което изживях, нали? И за малко не се разминахме.

Той потръпна от своята представа за разминаването им.

— Рекс вече го доказа. Ще го докажа и аз.

Макс беше вече до вратата, когато Ан го спря.

— Преди да се оженим с Артър, искам да изясня на декана недоразумението. Той ще разбере, не е нужно да си подаваш оставката. Ти обичаш своята работа тук, своя университет, своите студенти. Не мога да ти причиня да ги загубиш по моя вина.

— Но ти не си виновна, Ан!

Артър ги гледаше неразбиращо. Искаше да задава въпроси, но изчакваше какво ще му отговори тя.

Ан преглътна и погледна към Артър.

— Ние с него също едва не станахме жертва на недоразумение. Недоразуменията трябва да се изчистват на време. Държа да обясня на декана, както и държа — вече гледаше Артър, — да изчистим и нашето недоразумение, заради което ти замина, а аз все още не знам какво е то.

Макс кимна с глава. С глава кимна и Артър, а Ан продължи:

— Държа и сватбата да стане след два дни, в неделя. И да поканя всички мои колеги, за да изчистя подмятанията им и усмивчиците им по твой и мой адрес. И да ти благодаря пред всички за подкрепата и грижите ти.

— Беше любов Ан и не ме е срам да го призная и пред Артър. И пред всички. Влюбих се в теб в мига, в който те видях.

— Също като мен. Също като Рекс. Но не мога да чакам до неделя. Трябва да се върнем преди това.

— Защо? — запита Ан, но Артър не я чу. Чу Макс.

— Кой е този Рекс? — полюбопитства той. В гласа му доловиха и ревност, и двамата се разсмяха, а Макс смръщи вежди неразбиращо и някак обиден.

— Рекс е лъвчето, което отгледах от съвсем малко, докато стана огромен лъв, а после аз му доведох от Африка и лъвица. Бяха щастливо семейство, имаха на няколко пъти малки, но Рекс, след като видя Ан, се влюби в нея, започна да пренебрегва лъвицата в очакване само на Ан и тя се озлоби към нея. Колкото Рекс й се радваше, когато идваше вкъщи, толкова лъвицата бе готова да счупи решетките и се нахвърли отгоре й.

— Но Ан каза, че Рекс е доказал обичта си към нея.

Артър се засмя.

— Направо не е за вярване, но е факт. Преди да замина ги подарих на зоопарка. Върнах се, защото разбрах, че не мога и да дишам без Ан, а само след няколко дни неизвестно как и Рекс се озова пред дома ми. Прибрах си го отново, а той реве отчайващо и гледа само към зида, зад който бе израснала Ан.

— Господи, нима и на това сте я подлагали години наред! — погледна завитата с одеяло Ан, изглеждаше толкова крехка и безпомощна и се нуждаеше от закрила. — А не се ли боите — разтревожи се сериозно Макс, — че както е успял да избяга той, така би могла да избяга и лъвицата? И тогава… — погледна към Ан, видя му се още по-уязвима, потръпна от страх за нея и добави: — Това са все пак диви животни и инстинктът им би могъл да… се отключи изведнъж.

Артър се засмя.

— Не се тревожете. Никога не бих допуснал нещо лошо да й се случи. Дори и лъвицата да избяга, а това е невъзможно…

— Но вече се е случвало, нали? Значи е възможно?

— Дори да се случи, а няма да се случи, уверявам ви, нито аз, нито Рекс бихме позволили косъм да падне от косата й. Домът ми е защитен отвсякъде, ако аз не отворя вратата, няма как да прескочи зидовете и да се вмъкне при нас.

— Аз не бих бил толкова сигурен… А ако я издебне на улицата? Не бих я изложил на такъв риск. И нея. И детето. Не е ли най-добре да върнете Рекс в зоопарка при нея? Тогава тя би била спокойна!

— Бих го върнал, но той не би се подчинил. Дори на мен. Колкото за лъвицата, веднага бих я върнал, но тя няма как да избяга.

Макс не бе убеден и би продължил да спори, ако не бе се намесила Ан.

— И защо не можем да чакаме до неделя? — повтори въпроса си тя, когато двамата мъже се умълчаха за миг.

Артър този път я чу. И каза.

— Оставил съм му храна за два дни. Ще настръхне от глад, ако не му дам отново. Момичето е в клиника, знаеш за момичето, нали? — погледна я, а тя само кимна. — Но дори и да не беше, не би се осмелила да пристъпи до помещението. Поръчах на Ева да пише, докато ме няма… Ако успее да ангажира човека от зоопарка…

— Нека погледнем тогава — надигна се тежко Ан и се премести на работната маса, за да включи интернета. Артър със загриженост отбеляза колко е наедряла и не бива да отлаган венчавката нито миг повече. Дори Ева да е успяла. Искаше да й го каже, но видя изведнъж пребелялото лице на Ан пред дългото послание на Ева. Какво още се бе случило? И него дългите послания винаги го плашеха. Приведе се над Ан и зачете на глас. Ева пишеше, че Лондон е в паника, през тази нощ няколко русокоси момичета са намерени мъртви с прегризани гърла.

— Господи — извика Макс, — казах ви, че е възможно! Оная се е измъкнала, както се е измъкнал и Рекс. И напада момичетата, които приличат на Ан.

Артър положи смъртно пребелялата Ан в леглото, смени я пред екрана на лаптопа й и продължи да чете безгласно.

— Моля те, Артър — примоли се Ан, — трябва да зная. Моля те!

Погледна я, изглеждаше върнала цвета си и той кимна и продължи да чете:

— Предполагахме, че е Алма. Рекс вие предупредително и усещаме колко е неспокоен, затворен в помещението. Сутринта се обадихме в зоопарка, наистина е избягала. Рекс е прокопал под клетката изход, тя го е надушила и е тръгнала подире му. Ние се барикадирахме в къщата, струпахме мебели пред вратите и прозорците, не е изключено да нахлуе при нас, за да търси Ан. Робърт зареди пушката и е готов. За сега е тихо. Не е дошла. Може би чака нощта и се крие някъде. Търсят я звероукротители и полицаи, но тя е хитра. Любовта й към Рекс я прави хитра. Бих казала, връщай се по-скоро, но без Ан. Лъвицата е непредсказуема. Кой я знае колко още смърт ще причини.

Макс бе ужасен. Артър — замислен, бе спрял да чете. През затворените очи на Ан се стичаха сълзи.

— Ще трябва да се върна… Но не преди да се оженим. И то… още утре!

— Не! — изпищя Ан. — Алма е непредсказуема. Едва ли ще можеш да я спреш. А аз няма да те загубя втори път. По следите й са опитни полицаи.

— Тя наистина е хитра, само аз бих могъл да я надхитря. Заедно с Рекс.

— Не! — противопостави се по-спокойно Ан. — Ако тръгнеш, ще тръгна заедно с теб.

Той я погледна и поклати глава, а Макс каза:

— Това е дивата природа. Що за лудост е да отглеждаш лъвове? В центъра на Лондон?

— Путин е отглеждал тигърче. В центъра на Москва. И съвсем не е луд! Има и други, но този пример е най-убедителен.

— Няма да допусна Ан да тръгне с теб. Най-добре е тук да изчакате събитията. Те ще се развият още тази нощ. — Макс погледна към Ан. — Най-добре е да отида в кметството и да уредя церемонията там. Както и в църквата на улица „Свети Винсент“, няма да е възможно в катедралата за толкова кратко време…

— И да остана, за да загинат още момичета?

— И Ан да роди неомъжена? — сопна се Макс, вбесен от реакцията на Артър. — Мисли логично, повече никой няма да загине. Хората са се изпокрили по домовете си и докато полицаите или звероукротителите не я хванат или убият, никой няма да смее да си покаже носа навън.

— Прав си, Макс — обади се първа Ан, а Артър мълчаливо се съгласи с него. И с нея. — А сега… кога е най-добре да се срещна с декана?

Трябваше да го направи за Макс. Той продължаваше да я поставя на първо място, за разлика от Артър, помисли си не без огорчение тя.