Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (34)

34.

Цялата нощ останаха в стаята на Ан. Тя си легна, а те и двамата се погрижиха за вечерята й, която й поднесоха в леглото и така тримата изгледаха всички възможни новини, но все още Алма бе на свобода. От време на време включваха и интернета, чакаха по имейла да се появи писмо от Ева, включваха и айсикюто, нищо и нищо, освен статиите във вестниците от предишната нощ, не съобщаваха за нови пострадали, но и също така, нищо ново за Алма. Къде ли се криеше, навярно около дома на Артър и слушаше рева на Рекс, протяжен и тъжен, но не заради нея, а заради Ан. И това я настървяваше още повече. Бе усетила навярно и че я търсят и се криеше още по-внимателно, предпазлива до неузнаваемост, следваща инстинкта си при лова на плячката. Навярно се изненадваше на празните улици, на силното осветление, на профучаващите коли в двете посоки, на воя на сирените и после на настъпващата внезапно изненадваща тишина. Напрегната и изтощена от дългия ден с многото вълнения и от още по-дългата вечер с настъпилите тревога и уплаха, най-сетне Ан заспа. Мъжете останаха да будуват, разговаряйки тихичко, Макс разпитваше Артър от кога се познават, как се е случило всичко между тях и разбираше, че не е имал и най-малък шанс Ан да го обикне. Дори да застанеше на главата си. Дори да дадеше живота си за нея. Дори Артър да не се бе върнал, тя щеше да продължи да живее единствено със спомените си за него. Продължаваше да я обича и да се тревожи за нея пред реалната заплаха на свободната ревнива лъвица, за която все още не съобщаваха нищо. А и заради реакциите на Артър. Наистина ли той бе най-добрият избор за Ан? Нямаше ли да я нарани отново, да я обиди, да я огорчи? Навярно, но знаеше, че любовта е сляпа.

Беше около пет, когато по Би Би Си прекъснаха предаването заради важно съобщение:

„Лъвицата Алма, избягала от зоопарка предишната нощ и прегризала гърлата на три млади руси момичета бе застреляна преди минути от Робърт Бърнър при опит да прескочи в градината му. Робърт Бърнър е съсед на сър Артър Ленард, в замъка, на който е живяла Алма заедно с лъва Рекс. Сър Ленард е подарил на зоопарка двойката лъвове заедно с малките им, оставяйки щедро дарение. Преди няколко дни…“

— Свърши се! — изключи телевизора Артър, — Алма е мъртва, няма вече заплаха за Ан, но не мога да кажа, че не ми е мъчно за лъвицата — и се обърна с гръб към Макс, за да не види той сълзите му. — И нея съм я отгледал от съвсем малка. И мен ме ревнуваше дори от баща ми, а това на него му причини невероятни стресове.

— Важното е, че Ан вече не е заплашена и вие спокойно може да се върнете и отгледате детето си.

— Не зная как ще приеме новината Ан като се събуди. Няма да й кажа, че точно баща й я е застрелял…

Колкото и тихо да говореха, Ан се бе събудила от гласовете им.

— Какво няма да ми кажете?

— Лъвицата е… мъртва — бързо съобщи Макс.

Ан се натъжи изведнъж.

— Бих предпочела да са я уловили и върнали в зоопарка…

— Това не е толкова лесно, Ан. Важното е, че вече не е заплаха за никого. И на мен ми е мъчно за нея — отвърна й Артър.

— Ако ти бе върнал Рекс, това нямаше да се случи.

— Не можех. Върнах се заради теб, нямаше те, нямаше го и Рекс, бях страшно самотен. Двете същества, които най-много обичах…

Тя мълчеше, но вече плачеше. Той се опита да я прегърне, тя се отдръпна леко, Макс видя отдръпването й. От сега ли се започва? Не, помисли си, започнало е още с бягството му, а толкова искаше Ан да е щастлива!

— Споменахте нещо и за баща ми?

— Опитала е да скочи във вашата градина. Той е стрелял…

— Точно баща ми я е убил? Точно баща ми, който никога не е стрелял? — и тя си представи онази пушка в гардероба му, най в дъното след костюмите, винаги в калъфа си, от която гледаше да е по-далеч, макар че никога не я видя.

— Така казаха по Би Би Си, а те никога не грешат.

— Не мога да повярвам… — потръпна отново. — Точно баща ми!

Тя стана от леглото и включи лаптопа си. Айсикюто в дома й не бе включено. Нямаше и нови писма по имейла. Тя погледна обезкуражена към Артър.

— Артър, това ли е цялата истина?

Макс се измъкна към бокса да направи кафе. Артър отново опита да я прегърне.

— Ако бе върнал Рекс, това нямаше да се случи. И ония русокоси момичета, които са й заприличали на мен, щяха да са живи.

— Обвиняваш ли ме? — засегна се и той. — Обвиняваш ме…

— Понякога се чудя… Ако толкова много си имал нужда от животно, да си бе взел куче. Може и баскервилско. Но защо лъв? Защо и лъвица?

Артър се замисли. И сам си бе задавал тези въпроси през годините.

— Мислил съм си, че когато отглеждаш някое диво същество от парче месо, може да го възпиташ посвоему, да промениш природата му, да надмогнеш гена му…

— А сега, какво мислиш сега?

— Може да шлайфаш, да шлайфаш, но когато настъпи критичен момент, всичко това отива по дяволите. Не можеш да измамиш гена.

Ан мълчеше и преглъщаше мъчително. Внезапно каза:

— Познавам баща си, трябва да познавам и майка си. За да познавам себе си и най-вече… детето си. Виждаш, че не е достатъчно да го гледаш и възпитаваш от парче месо. Трябва и да зачиташ природата му.

— Обещавам ти, ще открием майка ти. Щом е толкова важно за теб…

— Не само за мен — замисли се за миг Ан. — И искам да ми обещаеш още нещо. С мен няма да бъдеш самотен, нали? — погледна го, а той кимна. — Ще върнеш Рекс в зоопарка.

Той не й отговори веднага. Макс донесе кафетата и сложи пред всеки чашата му. Артър преглътна и се опари.

— Добре — каза. — Още щом се приберем…

— Веднага, щом се приберем — отсече Ан.