Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (35)

35.

Ан успя да се срещне с декана и съвсем простичко да му разкаже своята история. Той я изслуша внимателно, без да я гледа, а когато свърши, вдигна погледа си към нея.

— Но защо той не ми каза, че детето не е негово? Бих го разбрал.

— Ако бях му казала „да“ — усмихна се Ан, — не би искал никой да знае. И е прав. Ако бе ви казал, щяхте да го приемете за герой, а той не се приема за такъв, просто ме обича. Това е! И затова не бива да бъде наказван.

— Разбира се! — засмя се деканът. — Мен ме убедихте лесно, с колегите ви ще ви е по-трудно.

— Ще поставя само началото, Макс ще довърши останалото. Него го обичат и му вярват. Не е нужно да ги напуска… А и ще го жалят, но той не иска това. Докато мен ще ме намразят.

— Ще продължите ли тук? Намразването ще е временно.

— Няма нищо по-постоянно от временното — засмя се Ан. — И вероятно няма да остана. Баща ми тъгува за мен… — щеше да добави „И Рекс също“, но се въздържа. — А навярно и бъдещият ми съпруг би искал да съм си у дома.

— Не ви съветвам да прекъсвате. Двайсет и първи век сме, не може да останете без образование. Обещайте ми, че ще завършите! Тук или някъде другаде, университетите ни навсякъде са добри.

— Обещавам ви! — каза Ан.