Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (1)

1.

Ан израсна в сянката на огромния зид, който разделяше тяхната къщица и градината им от имението на сър Ленард. В детството си тя се будеше нощем от зловещо виене, което я разтреперваше цялата и боса тичаше към леглото на баща си да се свие в прегръдката му. Дълго не заспиваше, докато накрая се предаваше на съня, а сутринта питаше, все още изплашена:

— Татко, ти не чу ли? Какво беше това?

— А-аа — засмиваше се винаги той и я погалваше по дългата златиста коса, блеснала под слънцето в искри, — това са дивите животни на сър Ленард. Не се бой! Няма как да прескочат зида.

Бе го гледала този зид в продължение на години. Никога не би могла да погледне какво крие от другата си страна, колкото и да растеше. Виждаше единствено островърхите кулички на замъка и заострените като копия железа по ръба на гладката висока повече от три метра стена, която хвърляше огромна плътна сянка в градината им. И под нея не поникваше нищо.

— Кой е сър Ленард? — питаше отново.

— Особняк — стисваше устни баща й. — Докато старият бе голяма работа. Той отдели парче земя от имението, за да го предостави на дядо ти заедно с къщата за прислугата. За семейството ни. Тогава бях на твоите години и обичах да ходя с него там, да тичам из замъка подир неговия едва проходил син, с който много се гордееше. А когато стана голям… — махна с ръка и млъкна изведнъж Ан изчакваше минута-две и го връщаше към разказа му:

— Какво се случи тогава?

— Ами… какво се случи? Разочарова баща си. Във всичко.

— Какво значи да разочароваш? — продължаваше да пита.

Баща й въздъхваше тежко.

— Малка си още…

— Не съм! Какво значи да разочароваш? Обясни ми! Мама би ми обяснила.

Баща й въздъхваше още по-тежко споменеше ли майка си, която Ан не помнеше. Бяха й повтаряли многократно, че е умряла, но тя не вярваше, дочула веднъж да си говорят за нея, че романите на сина на сър Ленард са я тласнали към пропастта. И ги е напуснала, за да живее собствения си живот охолно и леко, без ангажименти към никого. Дори към нея самата, а е била още бебе. Понякога тя й липсваше, а навярно винаги й бе липсвала и щеше да й липсва все повече и повече, защото все по-често търсеше прегръдките и обичта на баща си. Както и обясненията му за всичко.

— И мама ли те е разочаровала? Като си е отишла?

Бе се осмелила да го запита само веднъж и се изплаши толкова силно, че се разплака и се метна на врата му. Тогава той й бе отвърнал с прегракнал от вълнение глас и отдалечавайки я от себе си, за да я гледа право в очите:

— Никога вече не ме питай, дете! — и я бе притиснал отново и до болка към рамото си, за да не разбере, че се е разплакал, но тя усети мокротата на сълзите му върху ухото си. — Някой ден, не зная кога и сам ще ти кажа. — А после я оттласна от прегръдките си и побърза да излезе.

Тя обичаше да отива в стаята на баща си, не само когато чуеше рева или мъркането на животните зад зида. В началото търсеше защита в стаята му, залостваше вратата и се скриваше дори в гардероба сред костюмите и ризите му, които ухаеха на мъжки афтършейв и парфюм. Потриваше страни в плата, поемаше уханието му, скриваше малките си крачета в обувките му и можеше дори да заспи там, сигурна, че нищо не я заплашва. И все пак внимаваше да е по-далече от пушката му в ъгъла. Тази пушка, макар прибрана в калъфа си, й даваше още повече сигурност. Само веднъж бе попитала баща си защо му е, а той й бе отвърнал: „Когато живееш в такава близост със зверове, трябва да ти е винаги под ръка. За всеки случай. Беше на стария Ленард.“

Понякога той я намираше там и се изненадваше.

— Какво правиш тук?

— Криех се, докато те няма. Твоята стая е най-сигурното място в къщата.

Той се засмиваше, макар че го правеше рядко.

— Дори когато ме няма?

— Но пушката ти е тук. Винаги — отвръщаше Ан. — И през деня, и през нощта. — После го прегръщаше и се притискаше в него. — Когато порасна ще ме научиш да стрелям. И ще се омъжа за теб.

Баща й направо се разсмиваше и тя го гледаше, без да разбира смеха му. А той се смееше толкова дълго, колкото никога не го бе виждала и това я обиждаше невероятно много. Но я правеше и щастлива.

— Какво толкова смешно казах?

— Ами… Ан, ти си ми дъщеря и не можеш да се омъжиш за мен. Аз съм ти баща и ще ти бъде винаги само баща.

— Добре — смръщи вежди тя. — Но някой ден ще срещна мъж, който ще прилича на теб и аз ще се влюбя в него.

— Малка си още да се влюбваш — разтревожи се не на шега баща й.

С годините Ан ставаше все по-хубава и все по-мълчалива. Посещаваше редовно колежа си, подготвяше се прилежно за изпитите, но намираше време да помага на баща си в отглеждането на зеленчуците в градината им. Понякога се заслушваше в плашещото я ръмжене зад зида. Вдигаше глава, отмяташе назад дългата си златиста коса и дори се усмихваше.

— Татко, сега си играят, нали?

— Играят си — отвръщаше й, без да я погледне. Но често се изправяше, поставяше ръце на кръста си и поглеждаше към зида, а тя го гледаше с жал и обич. Остаряваше, все по-бързо остаряваше, ала нито веднъж не й разреши да му помага и в разнасянето. — Чудя се само какво ще ги прави като се пръкнат малките.

— Ще може ли тогава да ги видим?

— Този особняк не приема никого в дома си. И месарят му оставя поръчаното пред вратата. Виждал съм огромните кофи с месо пред нея. Тия животни ядат като лами.

— Дали ги храни сам?

Баща й повдигаше неопределено рамене.

— Откъде да знам. Дядо ти ходеше там, докато бе жив старият. А сър Ленард е единак. Трябвало му време да пише глупостите си, та да размътва главите на жените. Любов, романтика, дрън-дрън…

— Татко!

Ан вече усещаше напъпилото си тяло, преливащо от сокове. Сънуваше странни сънища, мечтаеше за своя принц и интересът й към тоя единак, особняк, драскач на романи, укротител на зверове зад зида, когото още не познаваше, все повече се засилваше. Знаеше, че баща й няма да й каже нито дума за него, освен обидите, които изричаше винаги по негов адрес. Бе пробвала да разпита момичетата от училището, а и те само повдигаха рамене. Сър Ленард? Няма такъв писател. Само едно от тях, Джудит, я издърпа настрани и зашепна в ухото й:

— Мога да ти дам страхотни любовни романи, но не от тоя, как му беше името, Ленард, а от Пол Андерс.

— Норвежец ли е?

— Господ знае какъв е, шотландец, швед, норвежец, но е страхотен. И май си е чист англичанин. Свят да ти се завие като го четеш.

Някаква тръпка премина през тялото на Ан, припомняйки си думите на баща си за размътването на женските глави. Да не би случайно… не посмя да продължи мисълта си, но каза разпалено:

— Дай ми! Още утре ми донеси! Колкото може повече! — и започна да мисли къде и как да ги укрие от баща си, който бдеше над нея да не сбърка, да не се отклони, да не кривне в погрешната посока. Проверяваше какво чете, къде ходи, за колко ще отсъства от дома им и броеше всяка секунда закъснение. В свободното й време я затрупваше с работа. Дори докато разнасяше зеленчуци по домовете и зареждаше някои магазини й възлагаше толкова задачи, с които едва се справяше. Контролираше живота й, а в нея започна да се трупа и гняв. Освен обичта, освен жалостта, които винаги бе изпитвала към него. Гневът нарастваше.

Бе готова да се разбунтува.

И се разбунтува.

 

 

Може би той усети бунта й. И реши да я умилостиви.

Отведе я в музея на мадам Тюсо.

Ан се шашна още на прага. Полицаят до входа изглеждаше съвсем истински.

— Не бой се, дете. Това е восъчна фигура, но изглежда като истинска. Защото долу има цяла лаборатория, която ги прави като живи. С дрехите им, с косите им, с всичко тяхно.

Ан пристъпи вътре като в храм. Спираше, ахкаше, питаше.

— А тая жена, седнала в ъгъла, която плете, не е ли разпоредителка?

Баща й я поглеждаше и се усмихваше.

— Това е великата Агата Кристи. Най-добрата криминалистка за всички времена. Да не те заблуждава външния й вид. Невинаги нещата са такива, каквито изглеждат.

Запомни го. И спря пред четири момчета с китари. Кои са те, искаше да запита, но баща й я изпревари:

— Бийтълсите. Пеят за любовта и за доброто в човека. Светът ги харесва.

— А тези тук? — запита Ан. — В тия смешни костюмчета.

— Това е вече политика. Научила си се да различаваш евтиното от скъпото. Те са от тия зад желязната завеса. Брежнев и сие. И не са виновни, че изглеждат така.

Тях не ги запомни, но спря пред изумително красива жена. Самото съвършенство. Направо се заплесна пред нея.

— Бриджит Бардо — каза баща й.

Ан мълчеше и гледаше съвършените й форми. Не бе виждала досега нищо подобно. А в Лондон се разхождаха красиви мулатки, облечени по последна мода. Бе се заплесвала и по тях, но това, което виждаше, надхвърляше дори сънищата й.

— Господи, колко е красива! — изпъшка тя.

— Майка ти бе по-красива — почти изпъшка и баща й. — А и ти… някой ден, когато пораснеш, ще бъдеш…

— Тя е… богиня — успя само да каже Ан.

— Това не я е направило щастлива.

 

 

Щастието? Какво бе щастието? Ан не знаеше, но бе решила да претърси стаята на баща си, да открие поне една снимка на майка си и се убеди в думите му. По-красива от Бриджит Бардо? Това не я бе направило щастлива? А кое прави хората щастливи? Щом не е съвършенството? Може би не на тялото, а на духа? Не знаеше нищо за нея, освен че е била нещастна при толкова много красота.

Ако майка й е била по-красива от нея, била ли е и тя нещастна? Или е била по-красива единствено в очите на баща й, който и досега я обича?

Не знаеше.

Вмъкваше се в стаята му, когато него го нямаше.

Ровеше по чекмеджетата му. Нищо. Никаква снимка. Все едно че тази жена не бе съществувала. Майка й… Но Ан съществуваше. Значи и майка й съществуваше.

Единственото, към което още не бе посегнала, бе компютърът му. А навярно той имаше и някаква парола, за да защити написаното в него? Едва ли. Навярно той вярваше, че е още малка, че не би могла да нахълта в личното му пространство, че дори не умее да работи с компютър.

Но тя умееше. И го включи. Нищо. Отново нищо.

Не се отчая. Разгледа дисковете, които съхраняваха информацията му. За растения. За зеленчуци. За торове. За предпазване от паразити. За борба с бурените. И изведнъж… диск с надпис „Сватбата“.

 

 

Беше направо откритие. Отвори го. И видя себе си. Няколко години по-голяма, с по-заоблени форми и някак по-красива. Но не това я порази. Видя до себе си баща си. По-млад, по-строен и безмерно щастлив. Не го бе виждала такъв. Взря се в лицето му. Очите му сияеха. Те гледаха в жената до него, която бе тя и не бе тя, няколко години по-голяма, но все още дете като нея самата. Майка й! Била е прекалено млада, когато се е омъжила за него. И прекалено млада, когато я е родила. И е поискала живота си. Своя си живот, не свързан с бебето Ан, което се е оказало бреме. Може ли едно дете да се окаже бреме? Може, ако майката е прекалено млада. А нейната е била такава, още неподготвена да бъде такава. Можеше ли да я съди? Не, разбира се. Макар че бе във възрастта, когато децата смятаха, че родителите им са виновни за всичко.