Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (24)

24.

Що за човек бе Артър? Прецени трезво през нощта, не мигнала нито за миг, че не го познава, но това не й пречеше да го обикне от първия миг, в който го видя. Бил ли е някога с майка й и той ли е станал причина тя да го напусне? Нямаше отговор на този въпрос. По-скоро стигна до извода, че всичко е плод на въображението на баща й, навярно защото точно така й се искаше. Толкова много я болеше от отсъствието му, такава нужда имаше от прегръдката му, толкова много й липсваха и кратките им гостувания с Ева в замъка, че Ан се стопи от мъка, източи се, очите й като че ли станаха още по-големи и с някакъв трескав син блясък. Промяната я забелязаха всички. И съучениците в училището, и Ева, която не откъсваше поглед от нея. Все по-често я питаше:

— Какво става с тебе, Ан?

Досещаше се, че тъгува по Артър и също често подхвърляше:

— Колко по-спокойно е сега като ги няма лъвовете. Никакви ревове нощем, никакъв страх…

— Аз израснах с тия ревове. Те ми липсват.

— Не мога да повярвам, че не си се страхувала…

— Страхувала съм се — признаваше Ан.

— Може би ти липсва и сър Ленард? — подмяташе внимателно.

— Липсва ми — признаваше само понякога Ан и тогава Ева продължаваше да говори, че той е прекалено стар за нея, че е прекалено зрял, че колко по-подходящо за нея би било момче като Марк и Ан, стиснала зъби да не й възрази, не издържаше и викаше: — Моля те, моля те, престани! — и излизаше в градината, за да избухне в плач.

Понякога я чуваше да казва на баща й:

— Нещо става с това момиче. Тревожа се за нея.

И Ан разбираше, че нещо става с нея, но не знаеше какво. Често й прилошаваше сутрин, понякога дори повръщаше и винаги внимаваше Ева да не я забележи, ту се смееше за нищо, ту избухваше в плач, а това не бе характерно за нея. Търсеше обяснение и не го намираше дълго, докато една нощ… прозря.

Беше бременна!

Зарадва ли се или се изплаши?

Като че ли и двете.

Артър вече й принадлежеше, не можеше да избяга никъде от нея, беше вътре в нея. Не само в сърцето й. Колкото и да бе изплашена от неизвестността, щеше да роди детето му.

Баща й би я убил, ако разбереше тайната й. А само след няколко месеца, колкото и да се прикриваше, колкото и да внимаваше, би разбрал. Нямаше как да я скрие, ако остане тук.

И страхът, и радостта от откритието й я изгаряха с еднакво силни пламъци. Имаше нужда да сподели с някого, но не знаеше с кого. Ако Джудит бе жива… Ако можеше да се довери на Ева, да се посъветва с нея… Но тя нямаше ли да каже веднага на баща й? Господи, имаше ли поне един човек, който да й помогне?

Имаше.

Артър, но той бе неизвестно къде и едва ли допускаше какво се е случило с нея, макар че точно той би трябвало да я предпази. Нямаше как да го извести, ако знаеше навярно би се върнал при нея и би поел цялата отговорност. А ако не би я поел? Не се ли страхуваше и от това да се разочарова напълно в него, когато научи?

Очите й станаха още по-трескави. Страхът на Ева за нея — още по-голям. Предложи й да я заведе на лекар.

— Добре съм — отряза я Ан.

— Не си! — не се предаде Ева. — Чувам те нощем да тичаш до банята, да се къпеш по никое време, да слизаш долу в градината, виждала съм те да вървиш напред и назад край зида. Тоя Артър те подлуди! Добре, че замина, ще ти мине с времето.

— Няма да ми мине…

— Всички, като се влюбят за първи път, смятат така. А после им минава.

— Обичам го — призна й Ан, — още от първия миг, в който го видях…

— Да — замисли се Ева, — той впечатлява не само с външния си вид, а и с тия сафарита, лъвове и лъвици. А колко му е да впечатли едно малко момиче като теб?

— Вече не съм малко момиче. И не ме е впечатлил само с външния си вид и сафаритата си, а с още много други негови качества…

— Пропуснах романчетата му…

Тогава Ан избухна в сълзи. И заговори през сълзи:

— Обичам го, Ева, защо не искаш да разбираш? Обичам го повече от всичко! — беше толкова лесно да продължи в този момент, можеше да й се довери докрай и тя вдигна разплаканите си очи към нейните и каза: — Бременна съм…

— Господи! — удари с длан по челото си Ева и скочи. — Господи! Баща ти… не би го понесъл. Би ни убил и двете.

— Не съм искала да му го причиня, а ти не си виновна. Случи се… това е.

— Кога? — пристъпи към нея. — Кога? Баща ти те бе поверил на мен. Ах, тоя мерзавец! Толкова те пазих и не съм те опазила. Кога се е случило?

— В деня, в който погребвахте Джудит и… останалите.

— Възползвал се е от шока, в който си била! Бих го удушила, ако е тук!

— Не е виновен. Аз го предизвиках, а той ме направи щастлива.

— Щастлива? — погледна я озадачено Ева. — Щастлива ли си сега?

Ан неопределено повдигна рамене.

— Нещастна съм, че избяга и не е тук, но мисля, че избяга не заради случилото се и не от мен, а заради баща ми. Страхувам се наистина, че той не би го понесъл. И изобщо се страхувам, нормално е.

— Тогава… — замисли се Ева, — има изход…

— Не! — скочи на крака и Ан. — Обичам го и не бих го направила. А и съм щастлива, разбери!

— Разбирам — умисли се Ева. — А ти разбираш ли, че аз съм между чука и наковалнята? Как да призная на баща ти, че не съм те опазила?

— Просто… не му казвай нищо! Засега. Аз скоро завършвам и ще отида да уча далече от тук. Просто не му казвай нищо!

Ева не обеща, само поклати загрижено глава и седна на първия изпречил се пред очите й стол, остаряла изведнъж с няколко години.