Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (19)

19.

Наистина беше щастлива. Не мислеше за баща си, мислеше единствено за Артър. Усещаше отново и отново ласките му, оня неудържим порив, който го хвърли върху нея и после… разкаянието му, че не е устоял, че се е подал на желанието й, но тя отхвърли настрани това разкаяние, за да се върне към допира на пръстите му, през които бе протичал високоволтажен ток към тялото й.

И беше успяла да забрави за стрелбата, за мъртвите си съученици, за ужасените очи на Джудит.

Мислеше единствено и само за Артър. Нейният Артър! Искаше всеки миг от живота си да прекара с него.

Само след някакви си седмици… Господи, кога ще минат те, тя навършваше осемнайсет и щеше да бъде свободна да изкрещи пред света любовта си. А Артър? Защо Артър толкова се страхуваше от баща й? Какво толкова се бе случило между тях? И как можеше да му дава обещания, които засягаха и нея самата?

Реши, че на другата сутрин ще го запита. Очакваше с нетърпение да съмне и след като приключи с часовете, да отиде при него. Стига Ева да не си тръгне с нея. Но дори и да си тръгнеше, пак щеше да отиде при него.

Не я усетиха, когато се прибра на пръсти, уловила обувките си в ръце. Те гледаха телевизия в дневната. Вмъкна се в банята, къпа се дълго, отдаде се напълно на ласките на водата, която обливаше тялото и лицето й, усмивката и щастието й, после се скри в пижамата си и слезе при тях.

— Вие… няма ли да си лягате? — запита ги съвсем невинно, толкова невинно, че се изненада на самата себе си. Удаде й се да ги заблуди. И навярно щеше да й се удава все повече, но тя не искаше да ги мами, само чакаше да навърши осемнайсет.

— Пак ли се беше запиляла в градината? — строго се обади Ева. — Щях да сляза по някое време да ти донеса дреха, но баща ти ме спря с думите, че ако ти е студено, ще се прибереш и сама. Вечер е доста хладно, не бива да се разболяваш.

— Няма — обеща тя и отново побърза да се измъкне и остане сама с преживяното, за да го преживее отново.

В стаята си застана пред огледалото. Чувстваше се различна, изцяло променена, а изглеждаше същата, само очите й сияеха и ако някой от двамата я бе погледнал, щеше да види това сияние и да се запита защо е, от какво е? Очите й направо светеха. Тя докосна раменете си, които той бе галил и целувал, гърдите си, които той бе галил и целувал, май нямаше кътче от тялото й, недокоснато от пръстите и устните му, жадни, ненаситни, ласкави. Колко много го обичам, отново си помисли и като се завъртя пред огледалото, побърза да се мушне в леглото, притиснала възглавницата към себе си, за да повтори, потрети до безброй пъти случилото се, а накрая и да се усъмни дали се е случило или си измисля. Не си го бе измислила, имаше знаци за това.

Почти не спа до развиделяването в стъклата на прозореца. Стана, изкъпа се, слезе в кухнята, баща й и Ева още спяха. Тя нахлузи огромната шуба на Робърт върху халата си и излезе в градината. Бе удивително тихо. Пристъпи към зида, никакво виене, ръмжене, мъркане. И лъвовете ли спяха до късно? Усмихна се, защото си представи спящия Артър в леглото с балдахин. Имаше ли все пак такова легло, не знаеше. Досега не бе влизала в нито една от стаите на замъка. Познаваше помещенията за животните, долното огромно фоайе със статуите, горното по-малко и някак по-приветливо, както и дневната, залепена до него.

„Артър, скоро ще кажа на всички. Съвсем скоро.“ Но си спомни неговото: „Как ще погледна сега баща ти в очите?“

Някога нещо се бе случило между тях? И Артър не искаше да се повтори.

Навярно е бил влюбен в майка й? Или тя в него? И това е била причината, заради която е напуснала баща й?

Кой от двамата щеше да й каже истината?

Нито един от тях.

Единствено майка й, ако успее да я открие.

Но как? Как? И кога?

Може би Артър знаеше къде е. А може и да не знаеше.

Баща й не знаеше нищо, бе се убедила в това, когато замръзна по средата на платното на улицата. Тя почти насила го бе извлачила на тротоара.

Люлееше се в хамака, почти замръзваше и си задаваше въпроси, без да стига до отговорите им.

— Ще питам Артър — каза високо на глас, а Ева стоеше в рамката на прозореца и я гледаше.

— И за какво ще го питаш?

— Мои работи — отвърна й тя почти грубо, после се извини.

— Твоите работи все още са наши работи — намръщи се Ева.

— Не за дълго — намръщи се и Ан.

— Закуската е готова. Можеш да влезеш, принцесо.

Принцесо я наричаше и баща й, но тя не се дразнеше, докато тази дума в устата на Ева звучеше различно и тя побесняваше.

— Няма да закусвам — и скочи от хамака, за да тръгне към къщата.

Ева като че ли не й обърна внимание, заслушана в нещо. Погледна и часовника си.

— Странно! По това време? Никакво ръмжене? Никакъв вой или поне мъркане?

Необичайно е наистина, помисли и Ан.