Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (27)

27.

Преди да замине Ан бе решила да отиде в зоологическата градина, бе убедена, че Рекс и Алма, както и малките са там. Излезе рано сутринта, хвана метрото и след някакъв час, сменяйки на няколко пъти спирките се озова пред огромната арковидна врата. Взе си билет и питайки на самата каса, се отправи направо към клетките с лъвовете. Още нямаше посетители, тя бе почти сама, без да брои персонала, който се грижеше за животните. Най-сетне откри къде са и запристъпва бавно край парапета, започна и да подвиква тихо:

— Рекс! Рекс!

Нямаше начин да не я усети и тя чу оня мощен рев, който й съобщаваше, че трябва да мине още напред и още напред, докато стигне до него.

И го видя.

Разхождаше се напред и назад съвсем до решетките, зад него лъвицата, също усетила я, изправила глава, сърдито ръмжейки. Тя я предупреждаваше да не приближава повече, да отмине, да не спира пред клетката им. Но Ан спря и Алма се надигна и също пристъпи към решетките като изрева застрашително.

— Момиче — провикна се един от пазачите, — не дразнете лъвовете!

— Бихте ли дошли за малко? — примоли му се тя.

Той дойде и я погледна с учудване.

— Лъвицата е опасна. Не позволява на никого да се доближи до лъва. Цялото семейство е от скоро тук. И този, който чисти клетката им едва се измъкна жив от нея. Дарителят им…

— Къде е той сега?

— Заминал за Африка. Така каза шефът.

— Оставил ги е на отглеждане ли? И кога се връща?

— Никакво отглеждане. Подарил ги е. Защото нямало да го има дълго. Така ни каза шефът — и като се подпря на дългата дръжка на метлата си, се засмя. — Нямаме проблеми нито с лъва, нито с малките. Но тая е… чудовище. Изглежда, че много го обича тоя… как го нарече ти? Рекс?

— Рекс — потвърди тя.

Чул името си от Ан, той протегна и двете си лапи през железата и гальовно замърка, а лъвицата го перна с лапа. Чистачът я погледна отново и отново се засмя.

— Хубаво момиче си, и лъвът чак го разбра. Но май те и познава, а?

— Дарителят им ни беше съсед.

— И как съжителствахте едни до други?

— С един огромен зид между нас. И с пушка в стаята на баща ми. Но всяка нощ ревът им ни събуждаше. Докато свикнахме. Или… те престанаха да ревът нощем. Аз ходех често да ги виждам. Две, три години… Може и повече, лъвицата на два пъти ражда.

— Тия тук — посочи съседните клетки с лъвове, — са все подарени от тоя сър, затова шефът не можа да му откаже и сега, а той много бързал да замине. И да се отърве от тях. Оставил дори пари за храната им.

— А твоят шеф не знае ли точно къде в Африка е? И не му ли е оставил някакъв телефон за връзка?

— Тоя сър какъв ти е на тебе? Много питаш. Шефът не пита. Приема или отказва. И толкова. Телефон за връзка? Как ли пък не! Ха-ха-ха! — този път се смя дълго и я остави сама до парапета като отново я предупреди да внимава и не се задържа дълго.

Ан го послуша и си тръгна бавно, а Рекс я последва край решетката и изрева от мъка, когато се поотдалечи и тя не видя, че лъвицата отново го перна предупредително с лапа, затъркаля се около него, замърка му гальовно, но той царствено я заобиколи и продължи да реве, сякаш я викаше обратно. Чистачът бе обърнал глава към тях и я поклащаше многозначително. Лъвът продължи да реве, като че ли разбираше, че няма да я види скоро и Ан затича край другите клетки, за да излезе от тук, да се прибере вкъщи и да се захлупи на леглото в плач.

— Сбогом, Рекс! Сбогом, Артър!

От утре за нея започваше нов живот.

В дома й разтревожена я чакаше Ева. Баща й бе излязъл вече да разнесе заявките по домовете.

— Къде беше? Изкарах си ума като видях, че си излязла толкова рано. Не сме те усетили.

— В зоологическата. За да се сбогувам и с Рекс.

— И? Сбогува ли се?

Тя само кимна, а Ева седна пред екрана на компютъра си.

— Джули е в айсикюто. Трябва да се видите, за да те посрещне утре — и включи екрана. На него се усмихна момиче, малко по-голямо от нея и по нищо не напомнящо за Ева. По-скоро приличаше на Ан. Русокосо и синеоко и с трапчинки на страните, щом се усмихнеше.

— Драго ми е да се запознаем — подкупи я Джули с усмивката си. — И утре да си във форма, за да ти покажа града. Той е изумителен. За университета няма да говорим, той е още по-изумителен, но най-изумителни са колегите ми, с които също ще те запозная. До утре! — и момичето изчезна от екрана все едно не е било никога на него.