Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (7)

7.

Беше решила да избяга от часа по екология като се оправдае, че не се чувства добре, за да види Артър, но преподавателката й я погледна в очите и се засмя.

— Не можеш да лъжеш, Ан. Затова не опитвай. Кажи каква ти е болката. Може пък и да ти помогна.

Момичето се смути. Ева Бърн винаги се бе отнасяла към нея много добре и с разбиране, знаеше, че расте без майка. Тя вдигна лице към нея.

— Исках да се отбия при Артър и да видя лъвовете, а баща ми да не разбере. Ядосва се, защото…

— Да не си влюбена в този Артър? И за какви лъвове говориш? — не й повярва тя. — Май наистина не си добре. Като свърши часа ще те отведа вкъщи. А може и да го видим тоя Артър и тия лъвове.

Баща й беше още в градината, когато Ан се прибра. Не беше сама. До нея вървеше дългокрака около четирийсетгодишна смугла жена с леко дръпнати в ъгълчетата очи. Те като че ли се смееха. Баща й ги видя преди още Ан да го сепне с поздрава си.

— Госпожа Бърн не вярва, че до нас живеят и се разхождат лъвове. Нали ще помолим сър Ленард да ни ги покаже?

Той се засмя и посочи високата здрава стена.

— Само този зид ни разделя от тях. Но първо ги чуйте. И после решете дали искате да ги видите.

— Аз не съм от страхливите? — засмя се жената, но се заслуша. Не минаха и десетина минути и се чу оглушителен рев, а тя каза: — Това е лъвът, нали?

Бащата на Ан само кимна, макар и малко учудено.

— Познахте.

— Не се учудвайте. Работила съм и в Африка, била съм и на сафари — и отново се засмя. — Сега ще повярвате ли, че не съм от страхливите?

— Не съм убеден само дали сър Ленард ще ни допусне в имението си.

— Ще ни допусне, татко. А сега има и малки, нали?

— Как може да си сигурна? Та той…

— На никого не е отказал!

Баща й само я погледна и не добави нищо. После огледа внимателно гостенката им. Тя издържа с усмивка проучването му.

— Е, харесахте ли това, което видяхте, сър?

— Дъщеря ми забрави да ви представи.

— Ева Бърн. Преподавателката ни по екология. Останалото тя сама ще си го каже, но за нас, учениците, тя е любимата ни Ева. Всички сме влюбени в нея. И ние момичетата, не само момчетата.

— Има защо — смути се баща й и побърза да влезе в къщата и се преоблече.

Озоваха се пред замъка на сър Ленард само след минути и преди Ан да удари клепалото върху металния лъв, вратата се отвори и Артър с цялото си великолепие застана пред тях. Ева ахна, Ан смръщи вежди. Артър гледаше само в нея, после вдигна очи към баща й.

— Отдавна не сте идвали, а аз все ви очаквах…

— Ан иска да покаже на своята преподавателка вашите лъвове.

Тогава той забеляза и тъмнокосата смугла жена до тях. Подаде й ръка.

— Артър, просто Артър — и широко й се усмихна. — Заповядайте!

Не ги поведе към градината, а към мраморното фоайе със статуите и се насочи нагоре по стълбите вляво.

— Ще ги видите отгоре, в момента си играят с малките в градината. Докато ги прибера, ще ме изчакате тук. А после ще ги видите по-отблизо — И ги остави сами в огромното фоайе на втория етаж.

— Освен в Тауер не съм влизала в друг замък. Удивително е тук — каза Ева и се доближи до прозореца, за да погледа играта долу. — Малките са чудесни и лъвът…

— Лъвицата току-що е родила, затова… — приближи и тя до прозореца, а лъвицата я усети, вдигна глава и изрева застрашително. Лъвът приближи до нея, погледна и той нагоре и остана заплеснат в Ан. Лъвицата го цапардоса с лапа, но той не й обърна внимание и продължи да гледа в Ан.

— Като че ли е влюбен в теб — засмя се Ева. — Възможно ли е животните да се влюбват в хора? Не знаех… — и се загледа в Артър, който се появи изведнъж в гръб на малката група.

Лъвчетата, три на брой веднага го заобиколиха. Лъвицата го хвана за дрехата и го повлече към лъва, който не откъсваше очи от Ан.

— Господи! — възкликна Ева, — това един ден ще породи проблем!

— Какъв? — запита Артър, неизвестно как дочул въпроса й, зададен зад стъклото.

Робърт, Ан и Ева слязоха в градината. Артър бе прибрал лъвовете в леговищата им. И бе застанал до тях.

— Справяте се чудесно — каза Ева.

— Не бих искал да съм тук, докато са в градината — сподели Робърт.

Ан каза:

— В градината или в леговищата им съм убедена, че не биха ме наранили.

— Лъвът не. Но лъвицата? — въздъхна Ева. — Не съм убедена.

— Лъвът не — каза и Артър. — Но лъвицата е непредсказуема в ревността си. Така че предпочитам, когато си тук, тя да е в клетката си.

И като доказателство на думите му лъвицата се замята към решетката, оголвайки зъби към Ан. А лъвът протегна и двете си лапи през железата, мъркайки гальовно като че ли искаше да я докосне.

— Той наистина е влюбен в теб — каза Артър.

— А тя наистина е готова да те разкъса — потръпна баща й. — Да си тръгваме.

— Не още — възпротивиха се и двете с Ева. — Лъвчетата са прекрасни. Те са ту при майката, ту при бащата, за да не остане обиден нито един от тях.

Чудесно ги разбират, макар и толкова малки.

— Какво ще се случи с тях? — запита Ева.

— Ще отидат в зоопарка като предишните — отвърна й Артър.

Изглеждаше толкова погълнат от Ева и толкова незабелязващ Ан, че Робърт се успокои за дъщеря си и се включи в състезанието за Ева. Те бяха на близки години, докато Артър за нея бе прекалено млад. Както бе прекалено стар за Ан. Но не грешеше ли и за двете?

— Не е ли време вече да си тръгваме?

И двете го погледнаха почти с омерзение, а Артър каза:

— Та вие току-що дойдохте. Време е за чай.