Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (22)

22.

Смяташе, че това ще бъде най-щастливия ден от живота й. Толкова дълго го бе чакала! Ставаше пълнолетна, навършваше осемнайсет. Баща й и бе разрешил да събере съучениците си в тяхната градина, вече бе пролет, вече бе възможно да се празнува навън, особено през деня. Нейните съученици бяха и ученици на Ева, а и повечето бяха слушали за лъвовете на сър Ленард и изгаряха от любопитство да ги видят. Нахлуха почти едновременно и почти едновременно зададоха въпросите си за животните.

Ева посочи зида, макар че вече знаеше, че зад него нямаше никакъв живот. Артър бе изчезнал тайнствено заедно с лъвовете и лъвчетата и въпреки че и тя, и Робърт, и Ан проверяваха почти всеки ден, вратата на замъка оставаше затворена и паркът зад него недостъпен. Нямаше никакво обяснение за двамата, но Ан знаеше, бе се изплашил и бе избягал точно от нея. Къде беше? В Африка? Или някъде другаде? Имаше ли значение, след като не бе тук? Бе изплакала всичките си сълзи, мразеше го и го обичаше едновременно, бе готова да прости появеше ли се, но той не се появяваше и омразата се увеличаваше и се трупаше, трупаше се и можеше да я затрупа необратимо, а тя се молеше: Върни се! Върни се, където и да си.

Той не се връщаше и Ан ставаше все по-зле. Отслабна. Пребеля. Започна да й се гади от храната. Да повръща сутрин. И все повече да пребелява. Веднъж припадна. Добре, че Ева успя да я хване, преди да се строполи на пода. И че баща й не беше вкъщи.

Съучениците й се присмиваха, че е измислила и сър Ленард, и лъвовете. За да им стане интересна. В един миг и тя си помисли, че ги е измислила, но Ева чу и се намеси:

— Ако не й вярвате на нея, ще повярвате на мен. Аз също не вярвах, когато дойдох тук за първи път. Но ги видях. И се запознах с Артър, той е истински, както са истински и лъвовете. Рекс и Алма. Имат и малки, които още са без имена. Та те се родиха нощта преди Артър да замине.

— И къде е той сега? — запита Марк, вече забравил за Джудит и ухажващ рожденицата. Бе се осмелил да я прегърне през рамото.

Тя се дръпна рязко от него.

— На сафари в Африка.

Марк не й остана длъжен.

— Навярно ще се върне с млада негърка и кръвожаден леопард. Навярно лъвовете са му омръзнали, както и белите лондонски момичета.

Навярно беше прекалено близо до истината, защото Ан изтича към къщата, а Ева поднесе цяла купа сандвичи, върху които младежите се нахвърлиха.

Ан дълго не се появи.

— Къде е рожденицата? — запита точно Марк.

Ева се засмя, но го стрелна със строг поглед. Не бе заслужавал Джудит.

— Подготвя свещите върху тортата.

Ан наистина се появи с тортата с осемнайсет незапалени свещи.

— Хайде да пеем! — и той запя ентусиазирано пръв, повличайки гласовете на другите след себе си „хепи бърдей ту ю…“.

Ан се засмя, пееха фалшиво, но с истинско удоволствие. Тя остави тортата на масата, прилошало й неочаквано.

— Ан! — подкрепи я Ева. — Какво става с теб? — Настани я на най-близкия стол до масата.

— А сега ще чуем и поздравленията на лъвовете.

Всички замлъкнаха и се заслушаха в настъпилата тишина, за да избухнат отново в смях.

— Е, ще минем и без тях — обади се отново Марк. — Така, както ги гледам куличките на замъка, навярно има и призраци. Да не си видяла и някои от тях, Ан? Те светят ли нощем? Пеят ли или танцуват?

— Не зная — изправи се Ан, — възможно е да има и призраци, та замъкът е на триста години и в него са живели поне пет-шест поколения. Ако можеше да говори кой знае какви страхотии би ни разказал. За любов и предателства, за прерязани гърла и пречупени кости… В подземията, където бяха лъвовете, са затваряни престъпници, мошеници, а навярно и невинни. — Но… — преглътна тя, — време е за свещите.

Искаше час по-скоро празненството да свърши, беше си го представяла по съвсем друг начин. Не без Артър. Не с тоя подигравчия Марк, който я гледаше с огромен апетит и погледът му я препъваше и я караше да се чувства гола.

Духна свещите, една остана да гори. Духна още веднъж.

— Едно от желанията ти ще остане неизпълнено — обобщи Марк.

Ан го погледна остро.

— Държиш се невъздържано, Марк.

— Деца — намеси се Ева — почетете рожденицата с песен.

Въпреки намесата на Ева, липсваше непринуденост. Закачките на Марк бяха неуместни, някои все още бяха тъжни, други се опитваха да забравят, докато Марк… очевидно предизвикваше вниманието на Ан, а нея това я изхвърляше далече встрани. Кога бе успял да забрави Джудит? Нали щяха да се женят? Нали мечтаеха за дузина деца? Това ли беше любовта на мъжа? И нея ли Артър щеше да я забрави толкова скоро и да се оглежда за друга.

Той бе зрял мъж. Той по нищо не приличаше на Марк.

Къде ли беше сега?

Застана до градинската врата и забрави присъстващите. Не чуваше за какво си говорят, скучно ли им беше, забавляваха ли се или се чувстваха излъгани, че не откриха зад зида лъвовете на Артър. Беше чакала с такова нетърпение да навърши осемнайсет и да бъде свободна, а сега, след като Артър го нямаше, за какво й бе тази свобода? И трябваше ли да изкрещи чувствата си на света, след като той явно ги бе пренебрегнал?

Усети сълзи в очите си. Избърса ги и се насили да се усмихне. И едва тогава се обърна към гостите си.

— Не си забравила, че ти си домакинята на празника, нали? — подсети я Ева и Ан се усмихна още по-широко, но очите й останаха тъжни. — Какво става с теб? — запита я отново Ева и взря очи в лицето й, за да открие тайната й.

Нямаше да я открие.

Покани Марк на танц, точно него, който най-трудно понасяше.

— Виж ти! — зашепнаха съучениците им. — Прекрасна двойка са.

— И с Джудит бяха прекрасна двойка — обади се някой зад гърба й.

— Животът продължава — навярно повдигна рамене друг.

Ан помоли Марк.

— Върви си! Искам и другите да си вървят.

Той се изненада и я погледна с недоумение.

— Мислех, че…

— Не мисли! Едва издържам. И ако все пак си имал някакви чувства към Джудит, помогни ми…

— А аз си въобразих, че ме харесваш?

— Харесвах те като приятел на Джудит.

— Но нея вече я няма? — настръхна той. — Да не би да очакваш от мен да се превърна в монах? Тя не би го искала.

— Не можеш да знаеш какво би искала. Когато сме толкова млади навярно искаме само да бъдем заедно. И в живота, и в смъртта. Спомни си за Ромео и Жулиета.

— Литература! — изскърца със зъби Марк.

— Най-невероятното на литературата е, че е самият живот.

— Не ме побърквай — побесня Марк и добре, че музиката прекъсна, танцът свърши, те се погледнаха почти с неприязън и Марк се измъкна типично по английски, без да се сбогува с никого.

А след него почнаха да се измъкват и другите. Не по английски. Сбогуваха се и благодаряха за приятното прекарване. Целуваха Ан и й пожелаваха да бъде щастлива и свободна.