Ан Тейлър
Да се влюбиш в Ан (38)

38.

Робърт бе побързал да замине, оправда се със задължения, които няма как да отмени, а и да приготвят къщата за пристигането на малкия.

— Защо във вашата къща? — не се съгласи Артър. — В замъка има място за дузина и повече деца.

— Не, докато оня звяр е там! Няма да подлагам внука си на стреса, който нещастното момиче преживя. Не ни стигаше това, а и избягалата лъвица, която не само подлуди града, а и уби други три момичета. Ще ни доведете малкия Робърт вкъщи.

— Но той е сър шесто поколение! Всеки сър от фамилията ни е расъл в този замък. И Робърт младши ще израсне в него — твърдо му отвърна Артър.

— Докато оня звяр е там — никога! — още по-категорично отсече бащата на Ан и се приближи до зет си. — Толкова ли ти е трудно да предпочетеш сина си пред един лъв?

— Той ми е… почти като син. Отгледал съм го от съвсем малък. Знаеш!

— Ами тогава… остани си при него. Ан ще доведе детето вкъщи.

— Ан ще реши. Ако се страхува от Рекс заради детето, ще дойде в дома ви. Ако прецени, че няма риск и дори е добре за сина ни, ще се приберем в замъка. Каквото тя реши, това ще бъде! Става ли? — и го погледна право в очите, очаквайки потвърждение, но такова нямаше. — А аз си мислех — бавно добави Артър, — че ние с теб вече сме заровили томахавката.

Би трябвало да отвърне „става“, но Робърт премълча. А мълчанието винаги се е приемало като знак на съгласие. Щеше да му е трудно с Артър, но и с Ан никога не му е било лесно. Познаваше я добре и знаеше как ще реагира тя. А детето бе нейно и на Артър, те каквото решат, това ще бъде. Не той, дядото, ще решава къде да живее внукът му. Трябваше да свикне с тази мисъл, да я приеме като своя, иначе го чакаха много конфликти. И не само с Ан и Артър, а навярно и с Ева. Тя винаги се оказваше на тяхна страна, каквото и да правеха. А невинаги бяха прави.

— Сега сме квит — каза му неочаквано Артър и Робърт го погледна неразбиращо. — Аз ти отнех нещо много скъпо, и ти на мен ми отне нещо много скъпо. Но ти давам и най-свидното си, както и ти на мен ми даде най-свидното си.

Когато Ан излезе от болницата с малкия, Робърт вече бе заминал. Дори не ме изчака, огорчи се тя. Все още не можеха да пътуват, трябваше и тя, и детето да укрепнат и издържат полета. Артър се тревожеше за Рекс. Ева го бе го оставил на грижите на същия човек от зоологическата градина, който се бе грижил за храната му. Бе му оставила и ключа от замъка, който още старият Ленард бе дал на Робърт, а също му бе дала и пари и не пропускаше нито ден, без да говори с него и да пише подробно на Артър обезпокоен за лъва. Но Рекс се чувствал добре и бил сравнително спокоен, явно предусещал завръщането им. Един ден, надвесен над сина си, който като че ли растеше с часове, запита Ан:

— Баща ти се надява да се върнем с детето във вашата къщица. Казах му, че ти ще решиш. Къде би искала ти?

— Защо? — изненада се тя. — Моят дом вече е домът на мъжа ми.

— Заради Рекс. Страхува се за внука си. Както и ти се бе уплашила за сина ни. И ме накара да обещая…

Ан се разсмя. И когато смехът й най-сетне утихна, ме отвърна:

— Искам синът ни да е безстрашен и силен като теб. А това се възпитава от самото раждане. Рекс ни обича и не може да бъде заплаха за никого.

Артър бе очаквал точно тези думи и прегърна Ан с чувство за благодарност.

— Всички от фамилията ни са живели в замъка. Но аз му обещах да решаваш ти. За мен бе важно какво ще избереш.

— И малкият ще расте в него. Ще го научим, освен да обича хората, да обича и животните, и природата. Ще направим от него добър човек. А и човек на двайсет и първия век. Ще го обградим с любов, каквато и на двама ни е липсвала. А има ли обич помежду ни, всичко става лесно.

— Баща ти като че ли… мисли различно.

— Едва ли — не се съгласи с него Ан. — Просто… много се страхува. От какво ли не. И най-много от… да не бъда нещастна с теб, да не ме изоставиш някой ден или аз да те изоставя, четейки романите ти.

— Но те… няма как да те променят. В тях има толкова доброта. И любов, разбира се. И романтика, които рядко се срещат в ежедневието.

Ан отново се разсмя.

— Трудното е да обичаш точно в ежедневието. Сред памперсите, нощния плач на детето, готвенето, изкарването на хляба. Любовта се доказва всеки ден в грижата за тези, които обичаш, в повторението на грижите, което дори не ти омръзва. И да ти омръзне, не се отказваш, просто продължаваш, защото за теб животът е свързан с тях, без тях не можеш да дишаш. А романтиката е като поднесения букет с цветя с думи на благодарност, нежността, с която поднасяш чашата кафе, във всичко, което вършиш не по задължение, а от любов.

— Умницата ми! — засмя се и Артър. — Нали това наше детенце няма да стане пречка и да завършиш?

— Няма — обеща Ан.

— Ще намеря кой освен теб да се грижи за него.

— В началото аз и Ева ще бъдем достатъчни.

— Но възможно е тя да не се съгласи?

— Тя? Толкова малко я познаваш, Артър. Докато теб те нямаше, дъщеря й не ме остави без грижи. А тя прилича на Ева.

— А и Макс също.

— Да не би да ревнуваш?

— Е — засмя се той. — Не съм бил единствения. Цялата ти група… Вече би могла да се сбогуваш и с Джули, която повече прилича външно на теб, отколкото на Ева, и с Макс, и с групата. Май всичките момчета от нея са били влюбени в теб. След три дни се прибираме вкъщи.

Ан засия от щастие. Толкова й бе примъчняло за всичко у дома. За Ева и градината, за замъка и Рекс, за баща й с неговото удължено от болка лице. Кога най-сетне и той щеше да се почувства щастлив? Имаше Ева. Имаше нея. Имаше внука си, и тя щеше да го научи да обича дядо си, както те двете го обичаха. Щеше ли тяхната обич да запълни празнината, оставена от майка й, просъществувала толкова години?