Нелсън Демил
Златният бряг (9)

7.

Съботната сутрин мина без особени събития, като изключи това, че имах леко главоболие, причинено без съмнение от бръщолевенето на семейство Вандърмир. Джордж и Етел Алърд бяха болни от грип и затова отидох да ги видя. Направих им чай в кухничката на вратарската къща, което ме накара да се почувствам като обикновен човек. Дори останах при тях за половин чаша чай, през което време Джордж шест пъти се извини, задето е болен. Обичайната враждебност на Етел се превръща в нещо като разнежване, когато е болна. Предпочитам да я виждам такава.

Трябва да спомена, че по време на Втората световна война Джордж Алърд отишъл да служи на страната си, както направили и всички годни мъже от Станхоуп Хол, а, разбира се, и от другите имения. Джордж ми каза веднъж, в един урок по обществена история, че това преселение на слугите направило живота труден за семействата, които успели да не изоставят огромните си къщи по време на Голямата депресия и все още имали нужда от мъжка сила за тежката земеделска работа. Джордж ми каза също, че по-високите военни надници примамили много от момичетата прислужници да работят в съпротивата и други подобни. Той някак си ме свързва с тази класа на дворяните и смята, че аз от своя страна трябва да се натъжавам от огромните лишения, които семейство Станхоуп и останалите са претърпели по време на войната. Правилно, Джордж. Когато си представя неимоверните усилия на Уилям Станхоуп да се облича всяка сутрин сам, докато камериерът му се мотае по нормандския бряг, буца ми засяда в гърлото. Между другото, Уилям наистина е служил на страната си в този критичен за нацията момент. Има две версии за тази история. Ще ви разкажа версията на Етел.

Чрез семейни връзки Уилям Станхоуп получил назначение в бреговата охрана. Тъй като дядо Август Станхоуп не можел да използва двестаметровата си яхта „Морският таралеж“, той я продал на държавата на безценица, както сторили много притежатели на яхти по време на войната. „Морският таралеж“ била оборудвана като подводна патрулна лодка, а шкиперът й се оказал не някой друг, а лейтенант (мичман I ранг) Уилям Станхоуп. Етел казва, че това не било случайно стечение на обстоятелствата. Както и да е, „Морският таралеж“, прясно боядисана със сива боя, съоръжена с хидролокатор, дълбочинни снаряди и петдесеткалиброва картечница, стояла удобно закотвена при „Сиуанака Къринтиън“. Оттам лейтенант Станхоуп патрулирал нагоре-надолу из пролива Лонг Айлънд, готов да посрещне германската военноморска флота, защитавайки американския начин на живот и отбивайки се от време на време в „Мартас Винярд“ за по няколко бири. И понеже не искал да се настани в държавно жилище, Уилям живеел в Станхоуп Хол.

Етел сигурно е права, като твърди, че военновременната служба на Уилям илюстрира най-лошите страни на американския капитализъм, привилегии и семейни връзки. И все пак от всичко, което съм чел и чул, разбирам, че повечето от висшите класи са изпълнили дълга си, а много дори надхвърлили обикновените задължения. Но Етел отказва да приеме всички действителни случаи, които разстройват предубежденията й. В това отношение тя е точно като Уилям Станхоуп, като мен и като всяко друго човешко същество, което съм срещал, все едно нормално или откачено. Не е необходимо да казвам, че Уилям не забавлява приятелите или семейството си със случки от войната.

Както и да е, през 1945 година Джордж се върнал от Тихия океан болен от малария и досега от време на време получава пристъпи, но за този ден бях сигурен, че е просто грип. Предложих да извикам лекар, но Етел каза загадъчно:

— Той не може да ни помогне.

Джордж и Етел се оженили точно преди Джордж да отплава и, както бил обичаят по онова време, Август Станхоуп дал сватбен прием в огромната къща.

Преди няколко години в случаен разговор с един от възрастните ми клиенти научих, че докато Джордж избивал в Тихия океан бъдещите ни съюзници, дядо Август, който тогава сигурно е бил на около петдесет години, удостоявал Етел със специално внимание. Очевидно направените от нейна страна малки инвестиции на време и усилия са платили дивидентите си, тъй като от целия персонал единствено семейство Алърд останали на длъжност през всичките тези години. А освен това получили и щедър подарък — вратарската къщичка, която можели да обитават безплатно до края на дните си. Често съм се питал дали Джордж е знаел, че господарят му сърба от неговата паница. Но дори и да е знаел, това не би променило убеждението му, че по-скоро неговата вярност, а не изневярата на жена му е била причина за щедростта на стария глупак. Какво пък, може и така да е било. Така или иначе, добър помощник се намира по-трудно, отколкото добра любовница.

Обикновено не се заслушвам в клюки, но тази беше твърде интересна, за да устоя. А и тя е по-скоро обществена история, отколкото пикантна новина.

Докато пиех чая си, погледнах към Етел и се усмихнах. Тя ми отвърна с обидена гримаса. Над главата й, на стената в малката всекидневна висеше официална снимка, на която бяха тя и Джордж — той облечен в бяла военноморска униформа, а тя — в бяла рокля. На младини е била много красива.

Това, което ме заинтригува в тази история, не беше, че самотна младоженка, чийто съпруг е на война, е завързала интимни отношения с по-възрастния си работодател, не — това, което ме заинтригува, бе, че Етел Алърд, добрата християнка — социалистка го е направила за господаря на имението и може би го е изнудвала хитро или не толкова хитро.

Място като това изобилства от преплетени роднински връзки, които, ако бъдат изследвани, биха се оказали много по-разрушителни за социалната структура, отколкото депресията, войната или данъците.

Впрочем семейство Алърд имат дъщеря — Елизабет, която достатъчно прилича на Джордж, за да разсее съмненията ми относно още един наследник на Станхоуп. В случая Елизабет е притежателка на преуспяващ бутик — т.е. съдържателка на магазин, както дядо си по майчина линия — и има магазини в три близки градчета, където Сюзън не пропуска да изпраща богатите си приятелки, макар че тя самата не си пада много по пазаруването. Веднъж в местния вестник бях видял името на Елизабет във връзка с някаква официална вечеря на Републиканската партия за набиране на средства. Бог да благослови Америка, Етел; къде другаде социалистите раждат републиканци и обратно?

Тръгнах си от семейство Алърд, като им напомних да се обадят на мен или на Сюзън, ако имат нужда от нещо. Сюзън, при цялата си надменност, разбира, че благородният произход задължава, което е едно от малкото неща, от които се възхищавам от представителите на старите пари, и се грижи за хората, които работят за нея. Надявам се Етел да си спомни за това, когато настъпи революцията.

Прекарах ранния следобед в изпълнение на разни поръчки в Лоукаст Вели, след което се отбих в „Макглейдс“, местната кръчма, за по една бира. Вътре се беше събрала обичайната съботна компания. Няколко свободни строителни доставчици, които имаха нужда да пийнат нещо, след като цяла сутрин са раздавали оферти на собственици на къщи; спортуващите за здраве през уикендите, по чиито стодоларови спортни обувки имаше останало съмнително количество мръсотия. Там беше и дребното дворянство в униформите си от „Ланд Енд“ и „Л. Л. Бийн“, и едрото дворянство, за чието облекло единственото описание е, че не може да го видите в магазините или каталозите. Възрастният джентълмен до мен например носеше яркочервено ловджийско сако с кожена кръпка във формата на пушка и висящи като чувал зелени вълнени панталони с избродирани по тях няколко дузини патенца. Аз бях в униформата на „Л. Л. Бийн“: обувки „Доксайд“, светлокафяви поплинови панталони, изискана карирана риза и синя винтяга. Много от нас, докато си пиеха бирата, преглеждаха съставения от жените им списък на неща, които трябваше да свършат, а когато отваряха портфейлите си за дребни пари, оттам се показваха розови квитанции за химическо чистене. Откъм страната на ресторанта добре облечени жени с пазарски чанти си бъбреха за прясно сирене и марули.

Определено бе събота.

Добрите кръчми подобно на църквите са мощни уравнители на социалните различия; а вероятно и по-мощни, защото когато приближаваш перилата на кръчмата, правиш това с ясното съзнание, че говоренето е не само разрешено, но често и необходимо.

Впрочем, докато пиех втората си бира, видях в огледалото над бара водопроводчика си, облегнал се на стената зад мен. Отидох при него и поговорихме за проблемите, които ми създава водопроводната инсталация, а именно: Имам една спукана чугунена отточна тръба, която той смята да подмени с пластмасова, при известни разходи, разбира се. А аз мисля, че вместо да се сменя, може да се запои. Той ме попита какво е необходимо да направи, за да осинови сина на втората си жена, и аз му обясних в общи линии. Смятам, че тарифата ми бе твърде висока за него, а и неговата за мен, затова разговорът се насочи към „Метс“. Тук може да се говори за бейзбол.

Поговорих с още няколко познати, после с бармана и с възрастния джентълмен с яркочервеното сако, който се оказа, че не е едър дворянин, а пенсиониран иконом от имението Фипс, който износва старите дрехи на господаря си. В миналото това беше широко разпространено явление, но напоследък го срещам по-рядко.

Денят бе твърде хубав, за да прекарам повече от час в кръчмата, така че я напуснах, но преди да изляза, дадох на водопроводчика си името на един адвокат, който се занимава с осиновявания и работи на умерени цени. Той ми даде името на някакъв човек, който разбирал от всичко и би се пробвал да завари тръбата. Колелата на американската търговия се въртят ли, въртят, въртят.

Качих се в мустанга и се отправих към къщи. Минах покрай кантората си и се уверих, че все още е там. Замислих се за десетте милиона в акции, натрупани в касата ми. Нямаше да е трудно да накарам мисис Лодърбах — така се казваше клиентката ми — да подпише необходимите документи, за да мога да ликвидирам акциите, а след това да прескоча до Рио за една доста дълга ваканция. И за това съвсем не ми бе необходима помощта на Лестър Ремсън. Но никога през живота си не съм откраднал нито стотинка, нито към злоупотребявал с поверени ми пари, а и никога не бих го направил. Чувствах се много благочестив. Ама че ден…

Останах в повишено настроение, докато не наближих портите на Станхоуп Хол, когато, както се казва, настроението ми се смачка. Никога досега не бях го забелязвал, но това място ме потискаше. Истината, щом веднъж те сграбчи, те кара да обръщаш внимание на дребните човъркания в главата си. Това не беше кризата на средната възраст. Въобще не беше криза. Това бе Прозрението, Просветлението, Истината. За жалост, като повечето мъже на средна възраст и аз не знаех какво да правя с истината. Но приемах предложения.

Спрях до вратарската къщичка и се отбих при семейство Алърд, които слушаха радио и четяха. Етел бе погълната от един брой на „Новата република“, който вероятно бе единственият в Латингтаун, а Джордж преглеждаше „Лоукаст Вели Сентинъл“, който той четеше от шейсет години, за да се осведомява за това кой умрял, кой се оженил, на кого му се родило дете, кой има неизплатени данъци или колики.

Прибрах пощата, която се получава във вратарската къщичка, и я прегледах на излизане. Етел извика след мен:

— Някакъв джентълмен искаше да ви види. Не си каза името.

Понякога, например когато телефонът иззвъни, просто знаеш кой се обажда. А начинът, по който Етел наблегна на думата джентълмен, ми показа, че човекът съвсем не е бил джентълмен. Попитах:

— Тъмнокос мъж с черен кадилак?

— Да.

Етел никога не казва „сър“, затова Джордж се обади:

— Да, сър. Казах му, че днес не приемате посетители. Мисля, че правилно постъпих.

После добави:

— Не го познавам, а и не мисля, че вие го познавате.

„Или че бих искал, Джордж.“ Усмихнах се, като си представих как казват на Франк Белароса, че мистър Сатър не приема днес. Чудех се дали знае, че това означава „объркан“.

— Какво да му кажа, ако дойде отново, сър? — попита Джордж.

Отговорих му, като че ли вече бях измислил отговора, а и сигурно бе така:

— Ако съм вкъщи, покани го да влезе.

— Да, сър — отвърна Джордж с финото съчетание от професионална незаинтересованост и лично несъгласие с господаря.

Напуснах вратарската къщичка и отново се качих в мустанга. Отминах разклонението за дома ми и продължих към главната къща. Между моята къща и главната къща, върху земята на Станхоуп, се намира тенискорта, с чиято поддръжка се бе натоварила Сюзън. След тенискорта пътят се изкачва по възвишение; спрях мустанга на най-високата му точка и слязох от колата. Отвъд полето, обрасло с диви цветя и различни други треви, където някога се простираше огромната морава, се издигаше Станхоуп Хол.

Според Сюзън, а и според описанията в различните архитектурни книги, които споменават Станхоуп Хол, проектът за тази огромна представителна къща е направен по модели от френския и Италианския ренесанс. Външността й обаче не е от европейски мрамор, а от стабилен американски гранит. Отпред, на разстояние една от друга, са поставени колони и пиластри с йонийски капители, а в центъра на къщата се намира висок, открит портик със свободни класически колони. Покривът е плосък, с балюстраден парапет, който обхожда трите масивни крила на сградата. В действителност къщата прилича малко на Белия дом, но е по-добре построена.

Някога, разбира се, имаше и декоративни градини, които се садяха по полегатите тераси около къщата. Всяка година по това време градините вече тънеха в цветове — кичести рози и лавър, жълта форзиция и многоцветни азалии, естествен подбор на видовете, тържество на независимостта на природата от човека.

Въпреки всички европейски елементи къщата има и някои определено американски черти, включително широки панорамни прозорци в задната част, подобна на оранжерия стая за закуска, която да улавя първите слънчеви лъчи, солариум на покрива и американска основна конструкция от стоманени греди, парно отопление, стабилна канализация и безопасни електрически инсталации.

Но за да отговоря на въпроса на Лестър Ремсън, няма нищо значително или уникално в архитектурата на този не на мястото си европейски палат. Ако Макким, Мийд и Уайт бяха проектирали една наистина нова американска къща, каквото и да е означавало това през 1906 година, сега хората по определяне на забележителностите и другите, по съхраняване на архитектурните ценности, щяха да казват: „Няма друга такава в цялата страна.“

Само че по онова време архитектите и техните американски клиенти не са гледали в бъдещето, дори не са се опитвали да създават настоящето; те са гледали през рамо назад към европейското минало, чийто разцвет и упадък е бил настъпил още преди първият гранитен блок да пристигне на това място. Какво са се опитвали да създадат и пресъздадат тези хора тук, в новия свят, ми е непонятно. Не мога да мисля като тях и да изпитвам техните чувства, но разбирам борбата им за самоличност и споделям чувството им за обърканост, което безпокои американците от самото начало: „Кои сме ние, къде ни е мястото, накъде отиваме?“

Дойде ми наум, че тези имения са не само архитектурна измама, но че са измама и в по-дълбок смисъл. За разлика от европейските си прототипи, те никога не са произвели полезно стръкче пшеница, кофа мляко или бутилка вино. Имаше някакво любителско земеделие, разбира се, но положително не от неговите добиви се издържаха къщите, слугите и ролс-ройсовете. А и никой, нает да обработва земята тук, не би могъл да изпита удивлението и възбудата, които настъпват с прибирането на реколтата, нито да усети сигурността, която земята и Бог, а не фондовата борса дават.

А какво знам аз за това? Всъщност прадедите ми са били предимно фермери и рибари и от риболов аз действително разбирам, но уменията ми да прилъгвам разни неща да изникват изпод земята се ограничават само до неядивните, както отбеляза мистър Белароса. Спомних си червената му количка, пълна с разсад на зеленчуци, купен по най-високите цени от скъп разсадник, и реших, че той също е измама.

Целият този глупав Златен бряг е измама, някаква американска аномалия в една страна, която е аномалия по отношение на останалия свят. Е, никой не е казал, че истината ще ви направи щастливи — само свободни.

Разбира се, съществуваха и други, все още неоткрити истини на други хора, но това предстоеше.

Погледнах към Станхоуп Хол и отвъд. Върху задната морава се виждаше още един американски атрибут — широкият белведер с надвиснали около него чинари, а в далечината — английският лабиринт от жив плет, едно абсурдно забавление за младите дами и глупавите им кавалери, които би трябвало да прекарват повече време в храма на любовта и по-малко да тичат из подобни лабиринти.

Отвъд живия плет земята рязко се спускаше надолу, но можех да видя върховете на дърветата в сливовата овощна градина, половината от които сега бяха мъртви.

Сюзън твърди, че първоначално овощната градина била наречена „свещената горичка“ по подобие на езическото преклонение пред природата. В средата на горичката се намира римският храм на любовта — една малка, но съвършено пропорционална кръгла постройка от полирани мраморни колони, които подпират извит фриз с издълбани по него някои много еротични сцени. В куполовидния покрив има малък отвор и снопът слънчева или лунна светлина, която в определени часове прониква през него, осветява две статуи от розов мрамор, едната на някакъв човек или бог, а другата на едрогърдата Венера, притиснати в гола прегръдка.

Предназначението на това място ме озадачава, но в по-богатите имения има построени по няколко такива. Мога само да предположа, че класическата голота е била приемлива; гръко-римските гърди и задници са или не само изкуство, но и един от малкото начини да се гледат Г и З през 1906 година и само милионерите са можели да си позволят тази скъпо струваща тръпка.

Не знам дали младите жени или дори зрелите дами са се осмелявали да навлязат в сливовата горичка, за да разгледат този порнографски палат, но ви уверявам, че със Сюзън добре се възползваме от него през летните вечери. На нея й харесва ролята на весталка, която бива нападната внезапно от Джон Варварина, докато се моли в храма. Досега е губила девствеността си около шейсет пъти, което вероятно е рекорд.

Храмът може и да е измама, но това е една хубава измама; Сюзън съвсем не е девица, а и аз съм несъвършен варварин, но спиращите дъха оргазми са истински, а истински неща се случват на истински хора, дори в света на Дисни.

Тогава разбрах, че въпреки неотдавнашното ми разочарование от моя чаровен свят, това място щеше да ми липсва.

Качих се отново в мустанга и се отправих към къщи.