Нелсън Демил
Златният бряг (16)

14.

През следващите няколко седмици не се случи нищо особено, освен ако смятате преместването на една голяма тухлена конюшня за събитие. В понеделник сутринта, преди да започне демонтажът, Сюзън изщрака цяла лента, като се постара да включи Доминик и около дузина от сънародниците му в много от снимките. Тези снимки все още са у мен и ясно личи, че Сюзън, която на някои от тях е заедно с тези огромни черноработници, се е забавлявала не по-малко от тях. Сигурно има нещо в конюшните, което запалва либидото й.

Както и да е, беше май и всичко цъфтеше. Зеленчуковата градина на Сюзън не бе загинала от ранното си посаждане, студените дъждове и дивите цветя, които все още смятаха терасната градина за своя територия, ако мога така да се изразя.

Очаквах мистър Белароса да се отбие някой ден да провери как се справят работниците му, но Сюзън каза, че доколкото тя или семейство Алърд знаели, той не се бил появявал, а дори и да е идвал, добави тя, забравил е да остави визитната си картичка. Освен това Белароса не ни телефонира нито веднъж, било то през деня или вечер, и започнах да мисля, че съм надценил интереса му към нас.

Сюзън, разбира се, трябваше да ходи с колата всеки ден до Алхамбра, за да види конете си, но казваше, че при тези си посещения никога не е виждала дона или жена му. Тя обаче доста се сприятели с Антъни, който очевидно беше на пълен работен ден като вратар на имението, за да използвам една приятна дума за пехотинец от мафията. Сюзън съобщи също, че конюшните на Алхамбра са в лошо състояние, но съвсем наскоро са били изчистени и че един от градинарите на Белароса й помагал да храни и пои конете. Аз лично не чувствах никаква необходимост да яздя или да храня коне и затова избягвах Алхамбра.

Друг работен екип от имението на дона вече бе изкопал и положил основите за новата конюшня, която сега представляваше растяща камара от тухли и аспидови плочки близо до езерото. Хората и колите на Белароса използваха, разбира се, служебния вход и служебните пътища, така че ние въобще не ги виждахме, освен ако не отидем на работните площадки. И колкото повече ги наблюдавах — десет-двайсет мъже, които работеха по осем-десет часа на ден, шест дни в седмицата — толкова повече осъзнавах, че съм сключил твърде добра сделка за цената, която щях да платя. Но като съпруг бяха щастлив, че мога да направя жена си щастлива. Не ме разбирайте погрешно, не се опитвам да прехвърля върху нея вината за всичко, което се случи. Ние сме партньори в живота и двамата осъзнаваме отговорността, която носим един за друг, за нас самите и за постъпките си. Всъщност хората като нас са заключени в клетката на отговорността и правилните постъпки, която макар и да служи като защита, ни прави също лесна плячка на хора, които знаят, че не можем да излезем от нея.

Джордж Алърд, трябва да отбележа това, не беше доволен от тази работа с конюшнята, нито пък съм мислил, че ще бъде. Но, разбира се, той никога не каза нищо критично, само ми задаваше въпроси от рода на:

— Мислите ли, че бихме могли да засадим някакви храсти, за да запълним празното място между двете крила на конюшнята, сър?

Не беше лоша идея. След като я нямаше главната постройка — най-интересната част в архитектурно отношение — двете дълги крила изглеждаха изоставени, почти еднообразни. Ще трябва да изпратя една снимка на Уилям Станхоуп да види какво е останало от тъпия подарък, който бе направил на дъщеря си, а след това ще се заема с предложението на Джордж за храстите, така че това място да има все пак някакъв вид пред бъдещите купувачи. Не че ме е грижа, но Джордж го вълнува, а това вече е моя работа.

Джордж, между другото, се навърташе около работниците, събираше хвърлените от тях хартии и бирени кутии и, най-общо казано, им досаждаше. Сюзън ми каза, че видяла веднъж как един от мъжете весело измервал Джордж с ролетка, докато други двама копаели „гроб“. Това бяха наистина хората на дона.

Във всеки случай аз рядко ходех на работната площадка, макар че като отидех, всеки се държеше с мен учтиво и с уважение. Италианците, както забелязвам, държат на уважението и предполагам, че всеки приятел на Padrone^[1] заслужава уважение. Сюзън посещаваше работниците поне веднъж на ден и имах чувството, че визитите й се посрещаха с удоволствие. Тя се държи свободно и непринудено с хората от работническата класа за разлика от ролята на лейди Станхоуп, в която влиза, когато е сред равни. Наблюдавах я веднъж отдалече, докато обикаляше из работната площадка, а мъжете я гледаха, сякаш беше горещ antipasto^[2]. Италианските мъже не са много по изтънчените обноски. Доста жени биха се уплашили при вида на една дузина голи до кръста работници. Но на Сюзън, разбирате ли, тази гледка й харесва.

Една сутрин през седмицата отидох при конюшните, за да видя докъде е стигнала работата. Там вече работеха шестима мъже, макар че нямаше още осем часа.

Наблюдавах как махат последните тухли, отчупвайки с големи усилия стария хоросан, и ги товарят внимателно върху платформата на един камион. От старата конюшня сега бяха останали старите дървени отделения, които щяха да бъдат разглобени и извозени, и калдъръменият под, който щеше да бъде преместен в новата конюшня. А също така отляво зееше откритият склад за фураж, а отдясно — ковачницата, която сега изглеждаше твърде странно без стени и покрив, като наковалнята, пещта и меховете й стояха на открито. Не бях виждал ковачницата от петнайсет години, ако не и повече, а и никой не я бе използвал поне седемдесет години.

Над липсващия покрив на ковачницата се бе надвесил старият кестен. Не знам дали е просто традиция до всяка ковачница да има и кестен или разперените клони на това дърво изпълняват практическата функция да пазят сянка на ковачницата през лятото. Във всеки случай ковачите са строели ковачниците си под разперените клони на някое кестеново дърво. Но в тази страна на преструвките, знам, че архитектите на Станхоуп първо са поставили конюшнята, където са искали да бъде, а след това са донесли отнякъде гигантския кестен и са го посадили пред вратата на ковачницата. Традиция, в стила на Златния бряг.

Така или иначе, сега видях, че дървото не се е разлистило, както би трябвало да се разлисти до това време на годината. То всъщност умираше, като че ли, помислих си аз, сега вече е разбрало, че последните седемдесет години не са били просто временно прекъсване, а краят. Е, може би в онази майска утрин съм бил склонен да виждам мистика навсякъде, но миналото лято на това дърво му нямаше нищо, а аз съм добър при разпознаване проблемите на дърветата. Бих искал да съм толкова добър и при разпознаване на собствените си проблеми.

Отидох при един от мъжете и го попитах:

— Доминик?

Човекът махна по посока на Станхоуп Хол и аз се запътих към голямата къща. Като се изкачих на възвишението, по което минава главният път, видях Станхоуп Хол и Доминик, който стоеше пред високия до третия етаж портик и гледаше нагоре към къщата с ръце на хълбоците.

Подвоумих се дали да извървя тези двеста метра, особено след като бях с костюм и вратовръзка, а и в десет часа имах среща в нюйоркското сити, но нещо ми подсказа да отида и да разбера какво крои Доминик.

Той ме чу, че приближавам по чакълестата алея, и тръгна срещу мен да ме посрещне.

— Здравейте — казах аз. — Харесва ли ви къщата?

— Madonna — отвърна той. — Великолепна е.

Тъй като го казваше италианец и майстор строител, приех това за голям комплимент.

— Искате ли да я купите? — попитах аз.

Той се разсмя.

— Евтино — добавих.

— Евтино, не евтино, аз няма тези пари.

— Нито пък аз. Добре ли е построена? — позаинтересувах се аз.

Той кимна.

— Красива е. Цяла от дялан гранит. Фантастично.

Разбира се, Доминик можеше да има просто художествен интерес към къщата, но се чудех откъде въобще знае, че се намира тук. Погледнах го в очите.

— Може би мистър Белароса ще иска да я купи?

Той сви рамене.

— Мистър Белароса вкъщи ли е?

Доминик кимна.

— Той ли ти каза да я огледаш?

— Не.

— Добре, кажи му, че тя ще издържи две хиляди години.

Сложих ръката си върху рамото на Доминик и го обърнах натам, накъдето сочех.

— Прекоси онази горичка от сливови дървета и ще видиш един римски храм. Знаеш ли коя е Венера?

— Разбира се.

— Тя е в храма. — После добавих: — Има великолепни цици и фантастичен задник.

Той се разсмя малко неловко и ме погледна. Потупах го по гърба.

— Върви. Много е хубава, много римска.

Той, изглежда, не ми вярваше особено, но сви рамене и се отправи към свещената горичка.

— И се разходи из лабиринта от жив плет — извиках аз след него.

След това тръгнах обратно нагоре по алеята и поспрях за малко при терасираната градина, която Сюзън бе избрала за зеленчуците си. Растенията бяха вече около 15–20 см високи, а лехите бяха изчистени от плевели и диви цветя. В края на мраморната стена, която подпираше терасата, видях празна торбичка от тор. Сюзън добре се грижеше за градината си.

Продължих обратно към къщата за гости. Не бях съвсем изненадан, че Франк Белароса проявява интерес към Станхоуп Хол. Това беше, в края на краищата, една италианска къща, нещо, което би му харесало, и вероятно би съвпаднало повече с представата му за palazzo^[3], отколкото гипсовата вила на Алхамбра.

Но Станхоуп Хол е долу-горе три пъти по-голяма от Алхамбра и не можех да си представя, че Белароса има достатъчно пари, за да изостави новата си къща и да започне всичко отначало. Не, не съм наивник, знам какви пари има в организираната престъпност, но само една частица от тях може да излезе на повърхността.

През последните няколко седмици често изпращах секретарката си в Ню Йорк до Градската библиотека да събира информация за мистър Франк Белароса. От статиите във вестници и списания, с които се връщаше, успях да науча някои интересни факти за прочутия бос на най-голямата престъпна фамилия в Ню Йорк. А именно: неотдавна се е преместил да живее в едно имение на Лонг Айлънд. Но това го знаех. Открих също, че притежава един сервиз за лимузини и няколко цветарски магазина, които, предполагам, не оставаха без работа покрай погребенията, които им предоставя. Притежава компания за извозване на смет, компания за доставки по ресторантите, строителна компания, с която вероятно си имах работа аз, и „ХРХ Тракинг кампъни“, която беше официалният собственик на Алхамбра.

Вероятно тези са предприятията, от които идват законните пари. Но аз имам силните подозрения, също както и областният прокурор, че Франк Белароса е съдружник или собственик на няколко други предприятия, които не са регистрирани в „Бетър Бизнес бюро“.

Но можеше ли да купи Станхоуп Хол? А ако го купи, щеше ли да живее там? Какво възнамеряваше да прави този тип?

Върнах се вкъщи и взех куфарчето си от кабинета. Тъй като закъснявах, а на гарата трудно се намираше място за паркиране, помолих Сюзън да ме закара до влака.

По пътя нататък тя попита:

— Случило ли се е нещо тази сутрин?

— О… не. Просто се бях замислил.

Когато пристигнахме на железопътната гара в Лоукаст Вели, до влака оставаха още няколко минути.

— Кога ще се върнеш? — попита Сюзън.

— Ще хвана влака в четири и двайсет.

Това на езика на пътниците означава, че ако не се случи някаква ужасна катастрофа по железопътните линии на Лонг Айлънд, ще бъда на гарата в Лоукаст Вели в пет и двайсет и три минути.

— Ще си хвана такси до вкъщи.

Това на езика на съпрузите означава: „Ще дойдеш ли да ме вземеш?“

— Ще дойда да те взема — каза Сюзън. — А още по-добре, защо не се срещнем в „Макглейдс“ и ще ти поръчам едно питие. А може дори й вечеря, ако си в по-добро настроение.

— Звучи добре.

Сюзън беше самата любвеобилност през последните няколко седмици и аз не знаех дали това беше резултат от великденските ми щуротии, или се дължеше на факта, че мечтата й да премести конюшните върху своята собственост се сбъдваше. Някога разбирах противоположния пол, когато бях по-млад, на около пет или шест години, но те станаха по-малко разбираеми, през последните четирийсет години.

— Градината ти изглежда добре — казах аз.

— Благодаря. Не знам защо досега не сме садили зеленчуци.

— Може би защото е по-лесно да ги купуваш в кутии.

— Но е вълнуващо да ги наблюдаваш как растат. Чудя се какви ли са?

— Не си ли им поставила бележки? В табличката на всеки разсад имаше бележка.

— Ах. Какво да направя?

— Нищо. Те сигурно знаят какви са. Но мога да ти кажа, че имаш radicchio, босилек, зелен пипер и патладжан.

— Наистина ли?

— Можеш да ми вярваш.

Чух изсвирването на влака.

— До скоро.

Целунахме се, аз слязох от колата и се качих на перона, докато влакът влизаше в гарата.

По време на пътуването до Манхатън се опитах да подредя нещата, които не разбирах. Мълчанието на Белароса например, от една страна, ме радваше, но, от друга, по някакъв странен начин ме обезкуражаваше.

Но след това се сетих за онези истории за Мусолини, който карал тълпите да чакат часове наред под палещото италианско слънце, докато не излязат извън себе си от умора и почти се побъркат от очакване. И тогава, на фона на залязващото слънце, той се показвал, а тълпата ревяла, хвърляла цветя и се продирала да вика, като безумието й граничело с истерия.

Но те са били италианци. Аз не съм. Ако Белароса играеше някаква психологическа игра, не бе улучил човека, с когото да я играе.

 

 

Както се оказа по-късно, не ми се налагаше да чакам дълго, преди Дуче II да реши да се покаже.

Влакът пристигна навреме и в 5:23 слязох на перона в Лоукаст Вели, прекосих „Стейшън плаза“ и влязох в „Макглейдс“. През уикендите това е една хубава ирландска кръчма, през седмицата — място за бизнес обяди, а от понеделник до петък, между пет и седем следобед — заведение, в което върволицата пътници се разтоварва от напрежението.

Сюзън стоеше на бара и си пиеше питието с някаква жена, която ми представи като Тапи или нещо такова, член на дружеството „Белведер“, която чакаше съпруга си, който явно бе изпуснал влака. По вида на жената личеше, че съпругът й изпускаше влаковете от около три следобед. В това място, по това време винаги има по няколко жени, вероятно чакащи съпрузите си, които не могат, изглежда, да хващат влакове. Някои от тези дами понякога наистина си отиват вкъщи с един или друг съпруг. Във всеки случай сложих си едно наум да направя някои проучвания за дружеството „Белведер“.

Със Сюзън се извинихме й се преместихме в едно сепаре, което тя бе резервирала. Сюзън беше облечена в много хубава червена плетена рокля, която плътно прилепваше по тялото й и която смятах, че е твърде шик за една ранна вечеря в кръчмата „Макглейдс“, но предположих, че е искала да се облече подходящо за трицветния ми костюм на тънки райета и наистина изглеждаше добре, седнала срещу мен на масата.

Докато довършвахме леката, но безвкусна вечеря, аз казах:

— Готвачът сигурно има твоята рецепта за картофено пюре.

Тя се усмихна:

— Благодаря, но мисля, че на това картофите бяха малко недоварени и на бучки.

Точно това имах предвид, но казах:

— Искам някакъв десерт.

— Какво ще кажеш за cannoli^[4] и еспресо?

— Тези неща не се предлагат в ирландска кръчма — изтъкнах аз.

— И може би малко самбука^[5].

— О, не, Сюзън. Не, не, не.

— Да. Анна Белароса ми се обади днес следобед. И ни покани на кафе. Около осем. И аз приех.

— Защо не ми се обади?

— Защото щеше да кажеш „не, не, не“.

Сега разбирах защо беше с тази рокля.

— Без мен.

— Виж, Джон, това е по-добре, отколкото вечеря или някакво отвратително великденско празненство с агнешки крайници и къща, пълна с paesanos^[6].

— Пълна с какво?

— Нека да отидем и да свършим с това. По-лесно е, отколкото да се опитваме да ги избягваме през следващите няколко години.

— Не, не е по-лесно.

— Джон, неговите хора местят нашата конюшня.

— Твоята конюшня, на твоята земя.

— Поставени сме в явно неизгодно положение. Бъди учтив.

— Няма да позволя да ме насилваш, да ме подкупваш или да ме караш да се чувствам неудобно, за да приема такава покана. — После добавих: — Имам куфарче, пълно с работа за довечера.

Потупах куфарчето до мен.

— Направи го заради мен.

Тя сви великолепните си нацупени устни:

— Моля те.

— Ще си помисля — измърморих аз и погледнах часовника си. Беше седем и петнайсет. Извиках сервитьорката и си поръчах двойно уиски.

Седяхме в сепарето, аз галех чашата си и се опитвах да потисна яда си, а Сюзън бъбреше за едно или друго. Прекъснах я насред изречението:

— Анна Белароса носи ли очила?

— Очила ли? Откъде да знам? Не можах да разбера по телефона.

— Вярно.

— Защо?

— Просто се питах. — После добавих: — Мисля, че съм я виждал някъде и се чудех дали ще ме познае. Видях я в града. Мисля, че е блондинка с големи балони.

— Големи какво?

— Слънчеви очила.

— О… откъде знаеш… Объркана съм.

— Аз също.

Върнах се към уискито. Няколко пъти прекарах през ума си случката при фонтана и реших, че има петдесет процента вероятност тя да ме познае в този раиран костюм. Сега трябва да внимавам, помислих си, да не застана на четири крака и да започна да плюя вода.

Най-накрая, в седем и трийсет, казах на Сюзън:

— Направих някои проучвания за мистър Белароса. Бил е в затвора веднъж, през 1976. Две години за данъчни измами. И това е, което се нарича върхът на айсберга.

— Платил си е дълга към обществото — отвърна Сюзън.

Почти се задавих с бучката лед:

— Сериозно ли говориш?

— Чух тази реплика веднъж в един стар филм. Звучеше хубаво.

— Във всеки случай твърди се, че мистър Белароса е замесен в продажбата на наркотици, в изнудвания, в проституцията, спекулации, подкупи, заговори за убийства и т.н., и т.н. И в допълнение на това областният прокурор за южната част на Ню Йорк, мистър Алфонс Ферагамо, разследва изявления, че мистър Франк Белароса лично е убил човек. Още ли искаш да отидеш в дома му на кафе?

— Джон, аз на всяка цена трябва да видя какво са направили с Алхамбра.

— Можеш ли да бъдеш сериозна поне една минута?

— Извинявай.

— Изслушай ме или чети по устните ми. Готова ли си? Аз съм гражданин, който се подчинява на закона и няма да се подчинявам на престъпници.

— Изслушах те. Сега ти ме изслушай или чети по устните ми. Готов ли си? Данъчни измами ли? Бил Търнър, една година, условна присъда. Спекулации ли? Дик Конърс, бившият ти партньор по голф, две години за спекулации по магистралите. Наркотици ли? Ще ти назова осем човека, които ги използват и с които имаме социални контакти. А кой е оня адвокат, с който плавахте заедно и който си присвояваше незаконно парите на клиентите?

Ударен точно, аз наведох глава над уискито и го довърших.

— Добре, Сюзън, значи моралната корупция е повсеместно разпространена. Само че не изглежда толкова лоша, когато се върши от определен вид хора.

Подсмихнах се, за да покажа, че се шегувам.

— Какъв надут глупак си понякога. Но поне го знаеш.

— Да.

Останах безмълвен за известно време и слушах звуците, долитащи откъм близкия бар. Шокираните пътници се изнизваха без ред, а самотниците още не бяха дошли за любовната игра. Това беше мъртвият час. Забелязах, че Таби или Тапи все още чакаше съпруга си, който, ако въобще съществуваше, сигурно бе по някаква работа извън града. Като всички женени хора, и аз често съм се замислял какво ли ще е да съм пак ерген.

Тази мисъл, неизвестно по какви причини, ми, напомни за прелестната Тери, жената на безмозъчния Фреди, която наистина ми се бе обадила за завещанието си и се бяхме разбрали, че ще обядваме заедно в града следващата седмица. Ако имаш кантора в някое предградие тук и клиент от същото предградие, с който обаче се срещате за обяд в града, тогава на този обяд се случват и някои други неща. Вече бях решил обаче, що се отнася до Тери, да се придържам към бизнес отношенията. Но един ден сигурно ще загазя заради идиотските си флиртове. Берил Карлайл е друга такава потенциална опасност. Бях я видял няколко пъти в „Крийк“, откакто й хвърлях сладострастни погледи миналия месец. И когато я видя сега, тя ме гледа, така, като че ли иска отново да й хвърлям такива погледи. Но аз съм непостоянен! И верен. Никакви Терита за мен, никакви Берил, никакви Сали Ан и никакви Сали Грейс. Съпругата ми е единствената жена, която ме интересува. А освен това съм пъзльо.

Някой бе пуснал монета в музикалната кутия и предпочитанията на този някой бяха към мелодиите на петдесетте години. Гласовете на „Скайдайнърс“, които пееха „Тъй като те нямам“, изпълниха почти празния бар. Песента извика спомени за едно време, което, предполагам, е било по-невинно и положително по-малко заплашително.

Пресегнах се през масата и взех ръката на Сюзън.

— Светът ни се свива и се променя около нас — казах аз, — а ние стоим на върха като някое оцеляло племе, изпълняваме старите ритуали и спазваме древните обичаи и понякога, Сюзън, мисля, че сме смешни.

Тя стисна ръката ми.

— Ето ти още една сентенция на свети Джером: „Римският свят се руши, но ние ще държим главите си вдигнати.“

— Хубава е.

— Готов ли си да тръгваме?

— Да. Трябва ли да целуна пръстена му?

— Едно ръкостискане ще е достатъчно. Приеми тази вечер като предизвикателство, Джон — добави тя. — Нужно ти е предизвикателство.

Така беше, предизвикателство и приключения. Защо някои мъже не могат да се задоволят просто с един топъл огън и гореща жена? Защо мъжете отиват на война? Защо отидох в Алхамбра да посетя дракона? Защото имах нужда от предизвикателство. В ретроспекция, трябваше да си остана в „Макглейдс“ и да предизвикам Сюзън на една видеоигра „Танково нападение“.