Нелсън Демил
Златният бряг (31)

29.

„Плаза“ беше любимият ми хотел в Ню Йорк и се радвах, че в това отношение вкусовете ни с Франк съвпадаха, тъй като очевидно щях да прекарам известно време тук.

Настанихме се в огромен апартамент с три спални, от които се виждаше Сентръл Парк. Персоналът, изглежда, оценяваше кои бяхме ние — или поне кой беше Белароса, — макар че не го показваха толкова явно, както paesanos в „Джулио“, и никой не изглеждаше особено притеснен.

Франк Белароса, Вини Адамо, Лени Патрели и Джон Уитмън Сатър седяха в просторната всекидневна на апартамента. Донесоха ни в стаята кафе, самбука и газирана вода „Pellegrino“ за мен (която открих, че действа като противоотрова при преяждане с италианска храна). Вече беше пет без двайсет и предположих, че всички искахме да хванем новините в пет часа по телевизията. Обърнах се към Франк:

— Не искаш ли да се обадиш на жена си преди пет?

— А, да.

Той взе телефона от края на масата и набра номера.

— Анна? О… — Той се подсмихна. — Как сте там? Не можах да те позная по гласа. Аха. Добре съм, в хотел „Плаза“. — Слуша няколко секунди, след това каза: — Аха. Под гаранция. Не е много. Мъжът ти свърши страхотна работа. — Той ми смигна, след това слуша още малко, и каза: — Аха, обядвахме в едно заведение, видяхме се с някои хора. Едва сега можах да се обадя… Не, не я събуждай. Остави я да спи. Ще се обадя по-късно. — Отново слуша, след това каза: — Аха. Тук е при мен. — Кимаше с глава, докато жена ми му говореше нещо, после й каза: — Искаш ли да говориш с него? — Белароса бързо ме погледна, след това каза в слушалката: — Окей. Може би той ще ти се обади по-късно. Слушай, налага се да останем тук няколко дни… Аха. Приготви му някои неща и кажи на Анна, че искам да ми опакова синия и сивия костюм, онези, които си направих в Рим… Аха. Освен това някои ризи, вратовръзки, бельо и други неща. Дайте всичко на Антъни и нека той прати някой да ги донесе тук. Довечера. Окей?… Пусни си телевизора за новините. Виж какво ще кажат, но не вярвай на нито една дума от това… Аха. — Той се разсмя, след това слуша малко: — Аха… Окей… Окей… До скоро.

Затвори телефона и почти като че ли говореше на себе си, ми каза:

— Целувки от жена ти.

На кого?

Някой почука на вратата и Вини скочи и изчезна във фоайето. Лени извади пистолета си и си го сложи в скута. Не след дълго се появи сервитьор от обслужването по стаите, който тикаше маса на колелца, върху която имаше бутилка шампанско, поднос с различни видове сирена и фруктиера с плодове.

— Поздрави от управителя, сър — каза сервитьорът.

Белароса направи знак на Вини и той даде бакшиш на сервитьора, който се поклони и излезе.

— Искаш ли малко шампанско? — попита ме Белароса.

— Не.

— Искаш ли да се обадиш на жена си и да й кажеш от какво имаш нужда?

— Не.

— Аз ще набера вместо теб. Ето… — Той взе телефона. — Иди да говориш от твоята стая. Аз ще набера.

— По-късно, Франк. Затвори телефона.

Той сви рамене и го затвори.

Вини включи телевизора за новините в пет часа. Не очаквах, че ще сме главното събитие на деня, но се появи водещият, Джеф Джоунз, и започна:

— Сензационната новина днес: Франк Белароса, смятан за глава на най-голямата от петте престъпни фамилии в Ню Йорк, бе арестуван тази сутрин от ФБР в разкошната си къща на Лонг Айлънд. Белароса бе обвинен със запечатан обвинителен акт от 16 точки в убийството на Хуан Каранза, колумбийски наркотрафикант, който бе жестоко убит на „Гардън Стейт Паркуей“ на 14-и януари тази година.

Джеф Джоунз продължи да чете новините от механичния суфльор, като че ли наистина за пръв път ги виждаше. Откъде ги намират тези типове?

— И изненадващо — каза Джоунз съдия Сара Роузън освободи Белароса под гаранция от пет милиона долара, след като известният адвокат на гангстера, Джон Сатър, предложи себе си за свидетел — алиби на своя клиент.

Джоунз бръщолеви още малко за това.

Питах се дали Сюзън си спомня сутринта на 14-и януари. Нямаше значение дали си я спомня или не, тъй като знаех, че ще ме прикрие, за да мога аз да прикрия Франк Белароса.

— О, какви сложни паяжини плетем и така нататък. Мистър Сейлъм ме научи на това, когато бях в шести клас.

Сега Джеф Джоунз казваше:

— Включваме Бари Фрийман на живо от имението на Франк Белароса на Лонг Айлънд. Бари?

На екрана се появиха портите на Алхамбра и Бари Фрийман каза:

— Това е домът на Франк Белароса. Много от именията тук, по Златния бряг на Лонг Айлънд, имат имена и тази къща, разположена сред двеста акра дървета, морави и градини, се нарича Алхамбра. А тук, при главните порти към имението, се намира будката на пазача — тук, зад мен, което всъщност е вратарската къщичка, в която живеят двама, а вероятно и повече от телохранителите на Белароса.

Камерата даде по-отблизо вратарската къщичка и Фрийман продължи:

— Няколко пъти натиснахме звънеца ето там, викахме и чукахме на вратата, но никой не иска да разговаря с нас.

Телескопните лещи на камерата бавно пропълзяха по дългата алея за коли и на екрана се появи неясният образ на главната къща. — В тази великолепна къща — каза Фрийман — живее Франк Белароса Епископа с жена си Анна.

Чух Франк да казва:

— Какво общо има, по дяволите, всичко това?

Фрийман продължи, описвайки начина на живот на богатия и ползващ се с лоша слава обитател на Алхамбра.

— Сред приятелите си — каза Фрийман — и в средствата за масова информация Белароса е известен като донът — денди.

— По-добре да избягват да ме наричат така в лицето — каза Белароса.

Вини и Лени се подсмихнаха. Очевидно се радваха на телевизионната популярност на шефа си.

На екрана отново се появи Фрийман.

— Попитахме някои от жителите по този частен път да кажат нещо за човека, който им е съсед, но всички се отказаха от коментар. — След това продължи: — Донът все още не се е върнал от Манхатън, затова изчакваме тук, при портите му, за да видим дали ще успеем да говорим с него, като се върне.

— Доста ще трябва да почакаш, глупако — изказа се Белароса.

— Това е засега, Джеф — каза Бари Фрийман.

— Благодаря, Бари — каза водещият, Джеф Джоунз, — веднага ще се свържем с теб, ако Франк Белароса се появи. Междувременно ето как изглеждаше тази сутрин сградата на Федералния съд в Манхатън. Информира Джени Алварез.

На екрана започна да се върти видеокасетата от тази сутрин: Франк Белароса и Джон Сатър си проправят път надолу по стъпалата на сградата на съда, докато диваците репортери крещят въпроси от всички страни. Синята ми вратовръзка „Хермес“ изглеждаше малко размита на екрана и косата ми бе леко разрошена, но изражението на лицето ми бе присъщият на адвокатите сдържан оптимизъм. Сега забелязах, че нахалната репортерка, която ме бе притеснила с въпросите си на долните стъпала, се бе лепнала за мен още от самото ни излизане от сградата, но тогава просто не съм й обърнал внимание. Разбрах също по микрофона й, че програмата, която гледахме сега, бе нейната програма. Вероятно това беше Джени Алварез. Тя викаше към мен:

— Мистър Сатър? Мистър Сатър? Мистър Сатър? Мистър Сатър?

Очевидно е била очаровала от мен още в първия миг, когато ме е видяла. Всъщност и тя не изглеждаше зле.

Но нито Франк, нито аз бяхме казали кой знае колко, докато слизахме по стъпалата, затова на екрана се появи направо кадърът, когато бяхме вече на най-долните стъпала, където ни бяха заклещили за малко. И ето го великият Цезар на фона на внушителните класически колони зад гърба си, пуши дългата си тънка пура, остроумничи и позира пред камерите. Тогава не бях ги забелязал, но сега чрез обектива на камерата видях, че на най-горните стъпала се бяха наредили няколко полицаи, включително моят приятел, Уайът Ърп.

Франк се обърна към трима ни:

— Трябва да отслабна малко. Вижте как ми се е опънало сакото.

— Изглеждаш страхотно, шефе — каза Вини.

— Наистина страхотно — съгласи се Лени.

Беше мой ред.

— Няма да е зле да смъкнеш пет килограма.

— Така ли? Може пък да е от сакото.

Отново насочих вниманието си към телевизора. Чуваха се някой и друг смислен въпрос и някой и друг смислен отговор, но основно това бе просто забавление, улично представление, импровизиран театър. Ето сега обаче операторът на мис Нахалство дава в едър план как тя отново ме тормози:

— Мистър Сатър, мистър Ферагамо има петима свидетели, които са свързали името на Франк Белароса с убийството. Нима искате да кажете, че всички те лъжат? Или може би вие излъгахте?

А глупакът Джон отвърна:

— Свидетелите на Ферагамо лъжат и той знае, че лъжат. Всичко това е нагласена работа, лично отмъщение срещу клиента ми и опит да се провокира война между…

— Война между кого? — попита мис Нахалство. — Между банди съперници ли?

И така нататък.

Франк нищо не каза, но имах чувството, че би предпочел това да не стигаше по ефира до Литъл Итъли, Литъл Кълъмбия, Литъл Джамайка, Чайнатаун и останалите странни малки квартали, където има екзотични хора с много натрупана злоба, големи пистолети и крайно развита параноя, които могат да решат да вземат отношение по т.нар. свързано с наркотици убийство.

Отново насочих вниманието си към телевизора. Класическите колони и гъмжащите от народ стъпала на сградата на съда бяха изчезнали и сега фонът беше от сив камък. И ето я мис Алварез на живо, очевидно току-що върнала се от ангажимента си в Манхатън. Всъщност тя бе сменила официалния костюм от тази сутрин с една плътно прилепнала, предизвикателна червена рокля и държеше до устните си луковиден фалически символ. Но сложи ли го в устата си? Не. Заговори пред него.

— А това е Станхоуп Хол. Или поне стените и високите му порти. А ей там, точно зад портите, е вратарската къщичка, където преди малко една старица се опита да ни прогони.

Чудно, но отначало не успях да позная мястото. Странно е, че можеш понякога да повярваш на измисления свят на телевизията, а когато видиш на екрана място или човек, които познаваш лично, те изглеждат нереални; перспективата е друга, цветовете са бледи. Самото намаляване на размерите прави човека или мястото почти неузнаваеми. Но нямаше грешка: на екрана бяха портите на Станхоуп Хол.

Мис Алварез се разхожда десет секунди, следвана от камерата, след това каза:

— Оттук не се вижда огромната къща с 50 стаи, но в тази къща живеят Джон Уитмън Сатър и Сюзън Станхоуп Сатър.

Това въобще не беше вярно, разбира се. Сюзън бе живяла някога в огромната къща, но бе слязла на земята. Ще пиша на мис Алварез.

Във всеки случай Джени Алварез продължи да говори по въпросите на синята кръв, висшето общество, потеклото на Сюзън и всички тези глупости, след което мина по същество, а именно:

— Защо Джон Сатър, уважаван и преуспяващ адвокат в старата уолстрийтска фирма „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“, който има богати и влиятелни приятели и клиенти, се е съгласил да защитава Франк Белароса Епископа при обвинение в убийство? Какво свързва тези двама мъже, тези две семейства? Дали Джон Сатър действително е видял Франк Белароса сутринта на 14-и януари, когато според обвинението на Алфонс Ферагамо Белароса е убил Хуан Каранза в Ню Джърси? Дали затова Сатър е поел този случай? Или има и нещо друго?

Има и нещо друго, мис Нахалство.

— Откъде са взели всичкия този боклук за теб, господин адвокат? — попита Франк.

— Изпратих им сбита автобиография.

— Така ли?

— Шегувам се, Франк.

Мис Алварез продължаваше да разнищва същия въпрос. Бе взела всичкия този боклук от мистър Манкузо, разбира се, и/или от мистър Ферагамо. Все едно че чрез нейната уста ми казваха: „Майната ти, Сатър“. Благодаря ви, момчета.

— Абе — каза Франк Белароса полушеговито, — кой, по дяволите, е звездата в това шоу? Аз или ти? Не знаех, че си такава голяма клечка.

Станах и се запътих към спалнята си.

— Къде отиваш?

— В зад къщата.

— Не можеш ли да почакаш? Ще пропуснеш това.

— Въобще няма да ми липсва.

Влязох в спалнята си и след това в банята. Свалих си сакото и си измих ръцете и лицето.

— Мили Боже…

Какво пък, освен личните причини, поради които бях тук, оставаше фактът, че Франк Белароса не е виновен в убийството на Хуан Каранза.

— Не е виновен — казах аз на глас. — Не е виновен.

Вдигнах лице към огледалото и се погледнах в очите.

— Провали се, Сатър. Този път наистина се провали, златно момче. Хайде, признай го.

— Не — отвърнах аз, — направих това, което трябваше да направя. Което исках да направя. Това е трупане на опит, Джон. Полезен опит. Чувствам се добре.

— Кажи ми това след една-две седмици.

Аз съм единственият човек, когото познавам, който може да ме победи в някакъв спор, затова се обърнах, преди да съм казал нещо, за което после ще съжалявам.

Съблякох дрехите си на пода в банята и влязох под душа. Ах, колко приятно беше. Трите най-хубави неща в живота са пържолите, душът и сексът. Оставих водата да облива умореното ми тяло.

До утре сутринта тази история ще се е разпространила из всички вестници. „Дейли нюз“, главният нюйоркски хроникьор на мафията, ще я сложи на първа страница, а също и „Поуст“. „Ю Ес Ей Тудей“ ще й отдели малко място, а „Уолстрийт джърнъл“, понеже няма да видят нищо с новинарска стойност в самата история, само ще я споменат. Опасенията ми там бяха, че те ще решат, че историята не е Франк Белароса, а Джон Сатър от „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“. Всъщност те биха могли да ме унищожат. Горкият аз.

И до утре сутринта всеки в Латингтаун, Лоукаст Вели или въобще по Златния бряг, който не е успял да прочете за тази история в гореспоменатите вестници или е пропуснал да я чуе по радиото или по някаква случайност не е успял да я види по някоя от дванайсетте и повече осведомителни програми на нюйоркската телевизия, ще може да я прочете в местния вестник на Лонг Айлънд, „Нюздей“, където ще бъде обърнато специално внимание на местното момче Джон Сатър. Почти виждах заглавието: „Местен глупак забъркан в голяма каша.“ Е, може би не точно с тези думи. Но „Нюздей“ беше един наляво ориентиран вестник в един окръг, гъсто населен с републиканци, и му доставяше удоволствие да се държи враждебно към почти изчезналото дворянство. Щяха да се позабавляват с това.

Опитах се да си представя как ще реагират съдружниците ми, служителите във фирмата и двете ми секретарки, когато разберат, че мистър Сатър е разширил дейността на „Пъркинс, Пъркинс, Сатър и Рейнолдс“ и в наказателното право. Докато водата се разливаше над главата ми, аз си представих как майка ми и баща ми прелистват „Интернешънъл Хералд Трибюн“ в някой затънтен край на Европа, търсейки потресаващи истории за глад и политически репресии, и попадат на някаква малка статийка за мистър Франк Белароса, шеф на мафията в Ню Йорк. Майка ми ще каже:

— Не е ли това същият човек, който е съсед на сина ни… как му беше името?

А баща ми ще отвърне:

— Да, мисля, че… виж, тук споменават някакъв Джон Сатър. Това сигурно е нашият Джон.

А майка ми ще каже:

— Сигурно. Казах ли ти каква уютна малка кафетерия видях вчера на Монмартър?

Разбира се, приятелите ми в „Крийк“ ще са малко по-заинтересувани. Представих си как Лестър, Мартин Вандърмир, Рандъл Потър, Алън Дюпо и някои други седят в салона, кимат многозначително или може би клатят недоверчиво глави или въобще правят това, което си мислят, че се прави в такива ситуации, и Лестър казва:

— Само ако Джон имаше малко по-силен характер. Жал ми е за Сюзън и децата.

Виж, Джим и Сал и Рузвелт бяха истински приятели и не съдеха хората. На тях можех да разчитам да ми кажат право в очите какво мислят за мен. Затова ще ги избягвам около месец.

После роднините ми, лели и чичовци, като например Корнелия и Артър, прекалено многото ми братовчеди и семействата им и въобще цялата пасмина от глупаци, с които трябваше да се събирам заради неща като Великден, Деня на благодарността, Коледа, сватби и погребения. Но до Деня на благодарността имаше още три месеца, не бях чувал за предстоящи сватби, а и като че ли никой не възнамеряваше скоро да хвърли топа (макар че след днешния ден нямаше да се учудя, ако леля Корнелия го направи). И ако всички те ме отрежеха, нямаше въобще да ме е грижа, но по-вероятното бе, че ще започнат да ме тормозят с въпроси за тайния ми живот като говорител на мафията.

В картината бяха, разбира се, Каролин и Едуард. Радвах се, че ги бях предупредил за това, защото сега, като го научеха от други източници, щяха да кажат:

— Да, знаем за това и подкрепяме баща си във всичко, което върши.

Какви чудесни деца. Във всеки случай смятах, че Каролин ще успее външно да запази спокойствие, но вътрешно ще се разтревожи. Това момиче изживяваше всичко вътре в себе си. Едуард щеше да започне да събира изрезки от вестници. Но мен не ме интересува преценката на децата, включително на моите собствени.

Колкото до сестра ми, Емили, тя сама бе преживяла това отхвърляне на ценностите на едрата буржоазия и вече бе доплувала до другия бряг. Знаех, че ще стои там и ще ме чака и когато стигна до нея и я благословя, няма да иска да знае нищо за пътуването ми — само това, че съм го направил.

Етел Алърд. Ето ви сега едно трудно посещение. Ако трябваше да се обзалагам, бих казал, че тя тайно е доволна, че още един от тези със синята кръв се е разкрил като нравствено покварен. Особено след като бях аз, защото тя така и не бе успяла да намери нито една пукнатина в блестящата ми броня. Искам да кажа, аз не биех жена си (освен по нейно собствено желание), не дължах пари на търговците, не използвах вратарската къщичка, за да чукам чужди жени, ходех на църква, почти никога не се напивах и се отнасях с нея твърде добре.

— Но — ще ме попита тя — какво добро сте направили напоследък, мистър Джон Сатър?

— Никакво, Етел. О, боже.

Само се радвам, че Джордж не доживя да види това, защото то със сигурност щеше да го убие. А ако не го убиеше, той щеше да ми досажда с високомерното си и неодобрително отношение и тогава аз щях да го убия.

Но, нали знаете, винаги има нещо светло дори в камара конски изпражнения. Например преподобният мистър Ханингс щеше тайно и самодоволно да злорадства, че е излязло наяве какъв съм: протеже на мафията, което вероятно е продавало наркотици, за да си купува пиене. Харесваше ми идеята, че той вероятно беше щастлив. Бях щастлив, че той беше щастлив. С нетърпение чаках следващата неделя, за да отида на църква и да пусна в кутията за дарения плик с хиляда долара в него.

После, жените: на първо място Сали Грейс Рузвелт, на която описанието на Сюзън на дон Белароса й се бе сторило толкова интересно. След това Берил Карлайл, която, сигурен съм, сега щеше да си свали гащичките още при влизането ми в стаята й. А имаше и други жени, като например сладката Тери, които щяха да ме приемат малко по-сериозно след всичко това.

Ах, приближаваме се към основния проблем, казвате вие. Вероятно. Нека само да обсъдим Шарлот и Уилям Станхоуп за половин секунда: майната им.

А сега преминаваме към Сюзън. Не, не мога да я виня за това, което се случи, за това, че в момента съм в хотел „Плаза“ с един гангстер, с един вероятен убиец, с един човек, когото около двеста човека искат да убият. Не мога да я виня за решението си да бъда адвокат на Белароса. Не мога да я виня за нежеланото внимание от страна на пресата, което и аз, и тя сега получавахме и щяхме да продължим да получаваме, докато напълно непознати нам хора научат всичко за нас. Не, не бих могъл да я обвиня. Но вие разбирате, че вината бе предимно нейна.

Тоест, не, не вината, а нещо като отговорността за всичко това. Представено съвсем накратко, то изглеждаше така: Сюзън смяташе Франк Белароса за интересен и вероятно по дедукция, за повече мъж от съпруга си. Съпругът й, на когото съвсем не му е безразлично какво мисли жена му за него, не харесва това. Съпругът й е ревнив човек. Освен това съпругът й смята, че е толкова мъж, колкото и Франк Белароса. Дори в много отношения повече от него. Но няма никакъв смисъл да го казваш. Трябва да го покажеш.

И затова при първата появила се възможност, по ирония на съдбата в лицето на самия Франк Белароса, съпругът, воден от чувствата, а не от разума си, продължава да руши живота си, за да покаже на всички на какво е способен.

Съжалявах ли за нещо в тази история? За нищо, наистина. Всъщност, чувствах се така добре, както отдавна не бях се чувствал. Знаех, че ще е така.

Излязох изпод душа и се избърсах. Обърнах се към запотеното огледало и широко се усмихнах.

— Усмихни се, глупако, получи това, което искаше.

 

 

Това беше една луда нощ. Телефонът звънеше непрекъснато и постоянно разни хора щъкаха навън-навътре, едни идваха, други си отиваха. Очевидно донът не се укриваше, а просто бе преместил приемната си от Алхамбра в „Плаза“. Обаждаха се и от пресата, поради което предположих, че слухът се е пръснал чрез персонала на хотела или вероятно чрез някои от поканените гости. Но Белароса не отговаряше на обажданията от пресата и ми каза да не правя никакви изявления до сутринта. Няколко находчиви, да не казвам безочливи репортери дори се появиха на вратата на апартамента, където ги пресрещаше Вини, официалният портиер на дон Белароса, с една странна реплика:

— Аз ще ви пусна да влезете, но няма да излезете оттам.

Никой не прие поканата. Но мога да се закълна, че чух гласа на Джени Алварез да спори с Вини.

Сервитьорите направиха импровизиран бар и носеха храна през цялата нощ. Телевизорът постоянно работеше, включен на канала само за новини, който предаваше историята с Белароса на всеки половин час с малки изменения. Почти не чувах телевизора от говора в стаята, но виждах Белароса и Сатър да слизат по онези стъпала на сградата на съда на всеки половин час.

Повечето от мъжете, които влизаха в апартамента, изглежда, бяха васали на великия padrone, капитани и лейтенанти в собствената му организация. Те го прегръщаха и го целуваха, а по-нискостоящите от тях се задоволяваха само с ръкостискане. Няколко по-възрастни мъже дори се поклониха, поемайки ръката му. Очевидно, те бяха дошли, за да засвидетелстват верността си към този човек, който бе техният дон. Странно, помислих си: тази т.нар. империя на Белароса ми напомняше средновековно княжество, където държавните закони или правилата на поведение не бяха написани, а просто се знаеха, и където нарушаването на клетвата се изкупваше със смърт, дворцовите интриги бяха яростни, а наследяването на престола ставаше чрез комбиниране на семейна кръв, съгласие и убийство.

Присъстващите мъже бяха облечени в стандартните сини, сиви и черни костюми на мафията, някои на райета. Костюмите почти можеха да минат за уолстрийтски, но, макар едва доловимо, се различаваха по нещо, ризите бяха предимно от лъскав сатен или коприна, а вратовръзките в тъмен монотон. Имаше много златни бутонели, скъпи часовници, дори украсени със скъпоценни камъни, игли за вратовръзка и на всяка лява ръка в тази стая, с изключение на моята, имаше диамантен пръстен.

Мъжете около мен говореха предимно на английски, но от време на време някой казваше нещо на италиански; просто едно-две изречения, които не можех да разбера естествено. Съжалих, че осем години в училище съм си губил времето да уча френски. За какво ми е френският? Да обиждам сервитьорите? Макар че ми свърши добра работа веднъж в Монреал, но това е друга история.

Всъщност не всеки, който се намираше в апартамента в „Плаза“, бе дошъл да отдаде почитта си и да се закълне във вярност. Някои от мъжете се появиха със собствената си свита — хора с неприятни лица, чиито прегръдки и целувки бяха само за показ. Това бяха хора, дошли тук за информация. Между тях бяха четиримата мъже, с които Белароса разговаря в „Джулио“, както и мъжът със стоманения поглед, който бе влязъл по-късно с телохранителя си. Белароса и тези хора изчезваха в спалнята му и се появяваха след десет-петнайсет минути, прегърнали се един друг през раменете, но не можех да кажа кой кого е прецакал.

На определени моменти в голямата гостна се събираха около сто човека и макар, както казах, постоянно да влизаха и излизаха, по приблизителните ми изчисления докъм 10 часа през стаята сигурно бяха минали около 200–300 души. Чудя се как ли изглежда служебното им празненство за Коледа.

Белароса почти не ми обръщаше внимание, но искаше да стоя в стаята, вероятно за да ме показва или за да ме потопи в мафията, а може би дори за да ме впечатли със своя свят. Във всеки случай той не ме представи почти на никого, не получих никакви прегръдки и целувки, а само няколко изненадващо вяли ръкостискания. Но това не ме отчайваше. Всъщност забелязах, че тези хора въобще не придаваха значение на запознаването и почти не си даваха труд да го правят или да го признават дори помежду си. Това ми се стори странно, но вероятно причината бе в културната ми принадлежност; искам да кажа, че в моето общество, а и въобще при американците, запознаването е важно нещо и се е случвало дори да ме представят на нечия прислужница или на нечие куче. Но у Белароса и приятелите му бе вкоренено, изглежда, това чувство за секретност, мълчание и потайност, което спестяваше много празни приказки, включително имената на хората.

Бях започнал да мисля, че това парти е нещо като „само за италианци“, но тогава се появи Джак Уейнстейн и за пръв път в живота си бях толкова щастлив, че виждам адвокат евреин.

Уейнстейн дойде направо при мен и се представи. Той, изглежда, съвсем не изпитваше професионална завист и дори каза:

— Хубава работа свършихте. Аз никога нямаше да мога да го измъкна.

— Вижте, мистър Уейнстейн…

— Джак. Казвам се Джак. Теб как те наричат, Джак или Джон?

Всъщност, наричат ме мистър Сатър, но отвърнах:

— Джон. Виж, Джак, смятам, че трябва да се оттегля вече от този случай. Не се занимавам с криминални дела и просто не знам как се работи на „Фоли Скуеър“.

Той ме потупа по рамото.

— Не се тревожи, приятелю. Аз ще съм зад кулисите през цялото време. Ти просто ще омайваш съдията и съдебните заседатели. Ще им харесаш.

Усмихнах се от учтивост и го разгледах за момент. Той беше висок, слаб мъж на около 50 години, много мургав, с тъмни очи и нос, който може да се нарече семитски или римски; всъщност Уейнстейн можеше да мине на paesano. Джовани Уейнстейн.

— Не трябваше да казваш онова за Ферагамо — осведоми ме той. — За анормалното държание в съда. Лудите хора много се засягат, когато някой ги нарече луди.

— Майната му.

Уейнстейн ми се усмихна.

— Във всеки случай — продължих аз — знаеш, разбира се, че Франк не мисли, че ще се стигне до процес. Той смята, че или ще го… разбираш ли… преди това, или че Ферагамо ще се откаже от случая поради липса на доказателства.

Уейнстейн погледна и през двете си рамена и каза тихо:

— Затова е всичко тук. Това събиране. Това са обществени връзки. Той трябва да покаже, че не го е страх, че се ползва с подкрепата на бизнеспартньорите си и че все още може успешно да ръководи предприятията си. — Усмихна се — Capisce?

— Capisco.

Той се разсмя. Човече, как добре се забавлявахме.

— И няма да ти натяквам, Джон — каза той, — за онова изявление, което направи на стълбите, защото и аз самият съм правил тази грешка няколко пъти, когато още бях нов в тази работа. Но трябва да внимаваш. Тези хора говорят на някакъв свой английски. Да вземем например думите „приятел“ и „говоря“. Ако някой тук ти каже „Ей, приятел, ела навън да си поговорим“, не отивай. Същото като „Ела да се разходим“. Capisce?

— Разбирам, но…

— Просто ти казвам за тези неща — изрази, нюанси, двусмислени думи и т.н. Просто внимавай. И не се притеснявай за израженията на лицата или жестовете с ръцете. Така или иначе, никога няма да ги разбереш. Просто слушай внимателно, наблюдавай внимателно, дръж ръцете си спокойни, лицето безизразно и говори съвсем малко. Ти си от протестантите, способен си на това.

— Прав си. Мисля, че вече съм го разбрал.

— Добре. Във всеки случай, радвам се, че си бил готов тази сутрин. Разбираш ли, обикновено министърът на правосъдието, а понякога дори щатският прокурор нареждат нещата така, че да не се налага да арестуват човек като Белароса в дома му, на улицата или на някое обществено място. Нали разбираш, че когато става въпрос за човек на средна възраст, с пари и връзки, прокурорът може да се споразумее за нещо с адвоката му. За доброволно предаване например. Но понякога тези копелета се държат гадно, както, да речем, когато арестуваха онези момчета от Уолстрийт в собствените им кабинети и ги прекараха с белезници през цялата сграда. Това беше глупост…

Свих рамене. На тази ситуация можеше да се погледне по два начина в зависимост от това дали я гледаш по телевизията, или си един от тези с белезниците.

— Абсолютно сигурни бяхме — каза Уейнстейн, — че ще дойдат за Франк в някой вторник и затова, когато нашият човек ми се обади снощи и ми каза, че е определено за тази сутрин в седем, не бях много изненадан.

— Какъв ваш човек?

— В кабинета на Ферагамо… о… забрави къде си чул това.

— Разбира се.

Замислих се за момент. Този кучи син ми измъкна с измама 50 долара. Не можех да повярвам. Това беше човек, който хвърляше по пода 50-доларови банкноти, предлагаше ми невероятни хонорари за нищожна работа, а ме измами за 50 долара. Очевидно въпросът не бе в парите, а в маниакалната му необходимост да побеждава и да впечатлява хората. Това бе също и човекът, който ми предложи алибито си две минути преди да го арестуват, след това ми каза да го забравя, като същевременно ясно ми даде да разбера, че не възнамерява да прекара нито ден в затвора. Страхотен е.

— Разбираш ли какво имам предвид? — каза Уейнстейн. — Мислех, че знаеш за това. Тези хора не можеш да ги разбереш, Джон. А казват, че евреите били коварни. Глупости, този човек… но, стига за това.

— Той наистина ли е в опасност? — поинтересувах се аз. — Питам, защото не искам да се окажа в кръстосания огън и не го казвам в преносния смисъл.

Уейнстейн отново се огледа и после каза:

— Латиноамериканските джентълмени никога няма да се захванат с него, а и всъщност не искат да се захващат с него сами, защото ще си навлекат много проблеми. Това е добре, защото те имат навика да стрелят безразборно, хванат ли веднъж автомата. При все това обаче — очите му шареха из навалицата в стаята, докато говореше, — някои от присъстващите тук могат и ще се захванат с него, ако подушат и най-малка размекнатост, ако сметнат, че той вече е по-скоро пасив, отколкото актив. — После добави: — Представи си едно ято от гладни акули и си представи още, че най-голямата акула е ранена и оставя кървава диря във водата. Колко й остава на тази голяма акула? Разбираш ли?

Кимнах.

— Не че не го харесват — каза Уейнстейн — или че не си е свършил работата. Но това е история. Те искат да знаят какво ще стане днес и утре. Основното при тези хора, господин адвокат, е да не влязат в затвора и да правят пари.

— Не — осведомих го аз. — Да не влязат в затвора и да правят пари е нещо допълнително. Основното при тези хора е уважението. Достойният вид. Смелостта. Capisce?

Той се усмихна и свойски ме потупа по бузата:

— Приемам поправката. Бързо схващаш.

След това каза:

— Обади ми се, когато имаш малко свободно време. Има за какво да си поговорим. Ще обядваме някъде.

— Само не в Литъл Итъли.

Той се разсмя, обърна се и поздрави някакъв мъж на италиански. Прегърнаха се, но не се целунаха.

Това щях да съм и аз след около година, ако не внимавам.

Някакъв много нисък и много дебел мъж се приближи към мен и ме блъсна с корема си, преди да успея да отстъпя назад.

— Ей — каза той, — аз ви познавам. Работите за Джими, нали? Джими Лип. Нали така?

— Точно така.

Той протегна дебелата си потна ръка:

— Поли.

Ръкувахме се и аз казах:

— Джони. Джони Сата.

— Аха. Ти си кръщелникът на Аниело, нали?

— Точно така.

— Как е той?

— Много добре.

— Значи ракът още не го е убил?

— Ъ… ами… не…

— Як кучи син е той. Видя ли го на погребението на Еди Лоло миналия месец? Беше ли там?

— Разбира се.

— Аха. Аниело влиза вътре, както си е с половин лице, а вдовицата почти пада мъртва в ковчега с Еди.

Той се разсмя и аз го последвах. Ха-ха-ха.

— Видя ли това? — попита ме той.

— Чух за него, като пристигнах.

— Аха. Господи, защо не си слага някакъв шал или нещо такова.

— Ще му спомена за това, когато обядваме заедно.

Поговорихме още няколко минути. Аз обикновено съм добър на безсмислените разговори по коктейлите, но ми беше трудно да намеря нещо общо с Поли, особено след като той ме смяташе за някой друг.

— Играеш ли голф? — попитах го аз.

— Голф ли? Не. Защо?

— Много отморяваща игра, почиваш си при нея.

— Така ли? Искаш да си почиваш? Защо? Ще си почиваш като остарееш. Като умреш. Какво прави Джими?

— Същите стари глупости.

— Аха? По-добре да си пази задника. Не е моя работа, но на негово място бих оставил „дръпнатите“ за малко на мира. Разбираш ли?

— И аз същото му казвам.

— Така ли? Хубаво. „Дръпнатите“ можеш доста да ги стягаш, но ако прекалиш, започват да беснеят с малките си жълти юмручета. Джими трябва да знае това.

— Наистина трябва.

— Аха. Ей, предай на Джими много поздрави от Поли.

— Разбира се, ще му предам.

— И му напомни, че трябва да огледаме онова място на „Канал Стрийт“.

— Добре.

Поли се отдалечи, поклащайки се като гъска, и се блъсна в някой друг. Направих няколко крачки към бара и усетих потупване по рамото. Обърнах се, за да видя един огромен джентълмен, който приличаше на кроманьонец.

— За какво ти говори Дебелият Поли? — попита ме той.

— Обикновени глупости.

— Какви са обикновените глупости?

— Кой го интересува?

— Ей, приятел, ако не знаеш кой съм, по-добре поразпитай наоколо.

— Окей.

Отидох до бара и си налях една самбука. Как е възможно, чудех се възмутено аз, някой от тези хора да ме вземе мен, Джон Уитмън Сатър, за един от тях? Погледнах се в едно стенно огледало. Същият си бях. Но вероятно дъхът ми все още миришеше на чесън и puttanesca сос.

Във всеки случай попитах един млад мъж на бара:

— Кой е този?

И посочих с глава към кроманьонеца.

Той погледна първо него, след това мен.

— Не знаеш кой е този? Да не си от Чикаго или от Марс?

— Забравил съм си очилата.

— Аха? Ако не знаеш кой е този, значи не трябва да знаеш.

Това прозвуча съвсем категорично, затова изоставих темата.

— Играеш ли голф?

— Н-не. — Младият човек се наведе към мен и прошепна: — Това е Сали Да-да.

— Добре.

Сега вече имах три Сали в живота си: Сали Грейс; Сали от „Стардъст Дайнър“; и един джентълмен, който, ако правилно си спомнях думите на Манкузо, бе роден Салваторе с цяло фамилно име, но който очевидно не бе успял да напредне много в говора от детското столче. „Как е малкият Сали? Да-да-да. Иска ли Сали па-па?“

— Това е баджанакът на Епископа — казах аз.

— Аха. Сали е мъж на сестрата на жената на Епископа.

Как се казва тя?

— Анна.

— Не, сестрата.

— Мария, нали?

— Аха… не… няма значение. Защо питаш за Сали Да-да?

— Той ми каза да поразпитам за него.

— Така ли? Защо?

— Иска да знае за какво съм говорил с Дебелия Поли.

— С Дебелия Поли не бива да говориш за нищо.

— Защо?

— Ако не знаеш, по-добре разбери.

— Дебелият Поли говори твърде много — рискувах аз.

— За това си прав. Дебелият Поли по-добре да си пази задника.

— И Джими Лип ще е по-добре да си пази задника.

— Защо?

— Твърде много се е заял с „дръпнатите“.

— Пак ли? Какво му става на този глупак?

— Твърде много слуша кръщелника си.

— Кой кръщелник?

— Аниело. Не, Джони. Не…

Трябваше да помисля как бяха връзките.

Младият мъж се разсмя.

— Мислех, че ще кажеш кръщелника му Джоуи. Аз съм Джоуи. А ти кой си?

— Джон Уитмън Сатър.

— Кой?

— Адвокатът на Епископа.

— Ах… да… видях те по новините. Джак извън играта ли е?

— Не, в играта е. Аз съм само фасадата.

— Аха. Чух за това. Какво искаш от Сали Да-да?

— Просто да си поговорим.

— Аха. По-добре стой настрана от този човек. Остави Епископа да говори с него.

— Capisco. Grazie.

Отидох до прозореца и погледнах към Сентръл парк. В основни линии на всеки коктейл е едно и също. Нали? Просто изпиваш няколко питиета, живваш малко и започваш да обикаляш из стаята. Единственото нещо, което липсваше на това малко събиране, бяха жените. Всъщност осъзнах, че на мен те не ми липсваха. Capisce?

Около десет часа вечерта пристигна някакъв нисък, тантурест джентълмен с космати ръце, който караше четири куфара върху една багажна количка, един от които приличаше на куфара ми за два костюма, купен от „Ларк“. Лени насочваше мъжа, когото явно познаваше, към съответните спални. Чудех се дали на лейди Станхоуп й е било приятно да приготви куфара ми. Радвах се, че Франк помоли нея, а не мен.

В единайсет часа някой превключи телевизора на друг канал за новини и увеличи звука. Говорът в стаята започна малко по малко да утихва, докато хората заемаха местата си около телевизора.

Главното събитие продължаваше да бъде арестуването на Франк Белароса, но сега акцентът падаше върху обедната пресконференция на Алфонс Ферагамо, която набързо бе прекратена сутринта в съда. Не се съмнявах, че кабинетът на Щатския прокурор е изказал острото си недоволство от търсенето на сензация от страна на пресата и твърде големия интерес към личността на дон Белароса и адвоката му. Време е за по-сериозни новини.

След встъпителните думи на водещия на екрана се появи още едно операторско виждане на стъпалата на съда, където Белароса махаше на всички, а аз стоях до него загорял, стегнат, висок и добре облечен. Нищо чудно, че жените ме обичат.

Това продължи обаче само около пет секунди, след което на екрана се появи претъпканата зала на пресконференцията, която вероятно се провеждаше някъде из комплекса на „Фоли Скуеър“. Камерата даде в едър план подиума, където стоеше Алфонс Ферагамо и сега изглеждаше по-спокоен, отколкото когато го бях видял за последен път в съда. Няколко души около мен отправиха интересни забележки по адрес на щатския прокурор, като например: „мръсник“, „духач“, „глупак“, „лайно“ и „педал“. Слава Богу, че майката на Алфонс не беше в стаята.

Мистър Ферагамо подреди някакви листи пред себе си и прочете приготвеното изявление:

— В 7:45 тази сутрин — започна той — агенти на Федералното бюро за разследване, работещи съвместно със Силите за борба с организираната престъпност, в които влизат нюйоркската градска и щатската полиция и Агенцията за борба с наркотиците, в сътрудничество с полицията на окръг Насау, извършиха арестуването на Франк Белароса в къщата му на Лонг Айлънд.

Можех да се закълна, че там видях само Манкузо. Но предполагам всички останали са били на „Грейс Лейн“ и са искали да ги споменат.

— До този арест — продължи Ферагамо — доведе едно седеммесечно разследване, направено от полицията на щата Ню Джърси, съвместно с кабинета на щатския прокурор и ФБР. Доказателствата, представени на предварителния съд, въз основа на които бе подведен под отговорност и арестуван Франк Белароса, сочат Белароса като извършител на убийството на известния колумбийски наркотрафикант Хуан Каранза.

И Ферагамо продължи в същия дух, приготвяйки примката за клиента ми, а аз се питах кой ли от присъстващите в тази хотелска стая ще я окачи на врата му. От мястото, където бях застанал, виждах лицето на Белароса, което не изразяваше никакво вълнение, безпокойство или притеснение. Той отново слушаше „Травиата“ в слушалките си. Но някои от останалите мъже в стаята изглеждаха притеснени. Други бяха дълбоко замислени, а няколко бързо погледнаха към Белароса.

Ферагамо завърза последния възел на въжето, като съобщи:

— Съществуват свидетелски показания, дадени на закрито заседание на Федералния съд, в които се твърди, че в организацията на Белароса се води борба за власт и че убийството на Хуан Каранза не се одобрява от организацията или от останалите четири престъпни фамилии в Ню Йорк. Убийството е било извършено от Белароса и една фракция от тази организация, които искат да си възвърнат господството в търговията с наркотици и да отстранят от пътя си колумбийците и конкурентите си от Карибския басейн и Източна Азия.

— Това обвинение — продължи Ферагамо — е само първото от още много такива, които ще последват в борбата срещу организираната престъпност. Проведеното разследване не се ограничи само с конкретния случай и срещу Франк Белароса ще бъдат повдигнати и други обвинения, включително обвинение в рекет по силата на закона RICO. Има и други фигури в организацията на Белароса, които са обект на разследване.

Това не предизвика буря от аплодисменти. От една страна, всички знаеха, че Ферагамо блъфира, за да види кой ще се уплаши и ще дойде сам в ръцете му. Но, от друга страна, всеки в тази стая имаше някой приятел или роднина в затвора. Манкузо беше прав, че бандата бе осакатена от извършените неотдавна многобройни арести и осъждания. Но имаше хора в петте фамилии, които гледаха на това като на благоприятна възможност, като период на пречистване. Да изхвърлим старата кръв, да приемем новата. Войните между гангстерите се водеха със същата цел.

Точно за войната между гангстерите говореше и Ферагамо.

— Кабинетът на щатския прокурор — каза той — и другите федерални, щатски и градски служби за борба със закононарушителите са обезпокоени от факта, че тази борба за власт в търговията с наркотици може да доведе до един нов вид война между гангстерите по улиците на Ню Йорк: война между и сред различни етнически групи, които и без това живеят в един нестабилен мир помежду си и сега могат да прибегнат до насилие.

Ферагамо вдигна поглед от подготвеното си изявление.

Половин секунда в стаята чувах само дишането около мен, след това някакъв репортер на пресконференцията попита Ферагамо:

— Очаквахте ли Белароса да се появи с адвокат от Уолстрийт и пет милиона долара?

Няколко души в залата се разсмяха, а в хотелската стая много глави се обърнаха към мен.

Ферагамо язвително се усмихна.

— Подозирахме нещо подобно.

А ето я сега и нея, мис Нахалство, известна още като Джени Алварез, става и пита:

— Вие имате петима свидетели, мистър Ферагамо, които твърдят, че са видели Франк Белароса да застрелва Хуан Каранза. Същевременно обаче адвокатът на Белароса, Джон Сатър, твърди, че същата сутрин е видял Белароса на Лонг Айлънд. Кой лъже?

Алфонс Ферагамо деликатно сви рамене по италиански.

— Ще оставим съдът да реши това. — И добави: — Но който и да лъже, ще бъде обвинен в лъжесвидетелство.

Включително и ти, Алфонс. Няма да опера този пешкир сам.

Така продължи още една минута, но след това трябваше да се премине към обичайната история за избухналия пожар в Южен Бронкс, която си заслужаваше да бъде в новините само защото никой не вярваше, че в Южен Бронкс е останало нещо, което да пламне. Даже ми се струва, че дните, когато нямат достатъчно новини, пускат ролката с кадрите от последния пожар.

Лени превключи и на другите две обзорни предавания, но успяхме да хванем само последните няколко секунди от пресконференцията на Ферагамо, която очевидно бе новина №1 във всяко предаване.

Лени върна на първия канал за новини, по който точно в този момент предаваха спорт. „Метс“ отново бяха победили „Монреал“ — този път с шест на един. Какъв ден.

Защо чувствах, че ме гледат?

Добре, време е да потъна в мрака, както се казва, и затова отворих вратата на спалнята си, но видях, че в нея се провежда някакво заседание. По столовете и по леглото ми бяха насядали шестима мъже с нещастни физиономии, между които и мистър Сали Да-да, който се втренчи в мен и попита:

— Ъ?

— Това е моята стая.

Те всички се спогледаха един друг и отново се втренчиха в мен.

— Ъ?

— Давам ви десет минути — казах аз.

Затворих вратата и отидох направо на бара. Всъщност можеха да останат и по-дълго, ако им се налагаше.

Тълпата бе пооредяла и сега в стаята имаше около 30 души, между които не забелязах Джак Уейнстейн. Взех чашата си и отново отидох до един от прозорците; отворих го, вдишвайки малко чист въздух.

Франк Белароса се доближи до мен с чаша в едната ръка и пура в устата. И двамата се загледахме в парка и светлините на големия град. Най-накрая той каза:

— Добре ли прекарваш вечерта?

— Интересно ми е.

— Говорил си с Джак.

— Да. Умно момче.

— Аха. С кого още говори?

— С Дебелия Поли. И с още няколко човека. Не запомних много имена.

— Запозна ли се с баджанака ми?

— Почти. — И добавих: — Той е в стаята ми сега с още петима човека.

Белароса не каза нищо.

Продължихме да гледаме навън в лятната нощ и това ми напомни за нощта на балкона му. Той ми предложи пура и аз я взех. Той я запали със златна запалка и аз изпуснах едно кълбо дим през прозореца.

— Разбираш ли какво става тук? — попита ме той.

— Мисля, че да.

— Аха. Предстои ни дълга и трудна битка, господин адвокат. Но днес спечелихме първия рунд.

— Да. Между другото, искам да ми върнеш петдесетте долара.

— Какво?

— Разбрах за вашия човек в кабинета на Ферагамо.

— Така ли? От кого?

— Няма значение от кого.

Той порови в джоба си и извади една петдесетачка, която аз взех.

— Искаш ли да се обзаложим за нещо друго? — попита той.

— За какво?

— Обзалагам се, че повече никога няма да ме хванеш в измама.

Той се разсмя и ме потупа по гърба. Известно време мълчахме и пушехме, след това той каза:

— Много от приятелите ми тук смятат, че си магия или нещо такова. Те уважават твоя свят. Те си мислят, че хората като теб все още държат властта в ръцете си. Може би я държите. А може би ви се изплъзва. Може би, ако по някакъв начин италианците и англосаксонците успееха да се съюзят, щяхме да си върнем Ню Йорк. А може би и тази страна.

Не отговорих, защото не можех да разбера дали говори сериозно, дали се шегува, или е луд.

— Във всеки случай — каза той — ти имаш това… как се казва?… Някакво излъчване около себе си, разбираш ли, като че ли си свързан с могъщи сили. Това казаха по телевизията. И това е, в което много от приятелите ми вярват.

— Значи не си се излъгал в стойността на 50-те си хиляди.

Той се разсмя.

— Аха.

— Разбираш ли, надявам се, че нямам никаква такава сила. Вярно е, че имам обществени и финансови връзки, но нямам никакви политически връзки.

Той сви рамене.

— Е, и? Това си е между нас.

— Добре. Отивам да си легна. Мога ли да изритам баджанака ти от стаята си?

— По-късно. Ще изчакаме първите дневни издания. Ще получа „Поуст“ и „Дейли нюз“ направо от печатницата след около половин час. Имам хора там, които чакат да излязат. Абе, ти обади ли се на жена си? — попита ме той.

— Не. А ти на твоята?

— Аха. Тя ме изпревари. Добре е. Каза да ти предам поздрави. Тя те харесва.

— Тя е мила жена, добра съпруга.

— Аха, но ме влудява с нейните притеснения. Жените… Madonna! — Той остави да минат една-две секунди, след това каза: — Може би е добре, че се отделихме от тях за няколко дни. Разбираш ли? Започват да те ценят повече, когато те е нямало известно време.

Чудех се дали Анна е започнала да цени съпруга си повече, когато се е върнал след двегодишния си престой във Федералния затвор. Може би, ако се накисна за това лъжесвидетелстване и ме приберат за пет години, Сюзън ще започне наистина да ме цени. А може би няма.

 

 

Около полунощ, когато в апартамента бяха останали дванайсет души, пристигнаха един след друг двама мъже, в разстояние на пет минути, като всеки носеше по един куп вестници. Единият бе донесъл „Поуст“ с незасъхнало още мастило по него, а другият — „Дейли нюз“. Хвърлиха вестниците на масата за кафе.

Прочетох заглавието в „Поуст“: ПИПНАХА ТЕ, ФРАНК. „Поуст“ не беше много деликатен. Под заглавието върху цялата страница имаше снимка на Франк Белароса, който вървеше по някакъв коридор във Федералния съд с белезници на ръцете, воден от мистър Манкузо. Една снимка струва колкото хиляда думи, а вероятно и точно толкова гласове, като дойде ноември.

Белароса взе един брой на „Поуст“ и започна да изучава снимката.

— По-висок съм от Манкузо. Виждаш ли? Ферагамо обича да слага до човека в белезници яки и високи момчета от ФБР. Той не харесва Манкузо по много причини. Плюс това, че е нисък.

Той се разсмя.

Всеки от мъжете, които бяха останали в стаята, в това число аз, Франк, Лени, Вини, Сали Да-да, двама от охраната му и още няколко яки типа, си взе вестник или четеше от този на съседа си. Взех един брой на „Дейли нюз“, където заглавието беше: „Белароса обвинен в убийство.“ Отново имаше снимка върху цялата страница, на която обаче Белароса бе вдигнал във въздуха окованите си ръце и ги бе стиснал една в друга като победител в боксов мач. Текстът под снимката гласеше: „Франк Белароса, известен шеф на най-голямата престъпна фамилия в Ню Йорк, задържан във Федералния съд вчера сутринта“.

Вдигнах вестника към Белароса.

— Тази ще ти хареса.

Той го взе.

— Аха. Хубава снимка. Спомням си я.

— Изглеждаш добре, шефе — каза Вини.

— Аха, хубави снимки, шефе — кимна Лени.

Всеки от останалите се присъедини към поздравленията за хубавата снимка, без да се обръща внимание на белезниците. Чудех се как не му писва на Франк Белароса от тези подлизурковци на пълен работен ден.

Забелязах обаче, че Сали Да-да не се беше присъединил към поздравленията, а се бе зачел в „Дейли нюз“. Не харесвах този човек и той го знаеше. Той също не ме харесваше и аз го знаех, което уравновесяваше везните. Но освен че не го харесвах, аз и не му вярвах.

Разгърнах „Дейли нюз“ и попаднах на друга статия, към която имаше и малка снимка на Франк с някакъв мъж, който ми изглеждаше познат. Текстът към снимките гласеше: „Белароса на излизане от съдебната зала с адвоката Джон Сатър.“ А аз мислех, че ми е познат.

Белароса четеше „Поуст“.

— Ей, чуйте това — каза той. И зачете: — Като изненада и дори шокира зрителите ветерани от съдилищата, Белароса се появи в съдебната зала с адвоката със синя кръв Джон Сатър от Латингтаун, Лонг Айлънд. — Белароса ме погледна. — Ти наистина ли имаш синя кръв?

— Разбира се.

Той се разсмя и отново зачете:

— Сатър е съпруг на Сюзън Станхоуп Сатър, дъщеря и наследница на видно семейство от Златния бряг. — Пак ме погледна. — Това означава ли, че и жена ти има синя кръв?

— Абсолютно.

Белароса прегледа набързо статията и каза:

— Доста неща са написали тук за теб, господин адвокат. За адвокатската ти фирма, за клубовете ти и въобще за всичко.

— Това е хубаво.

— Аха? Откъде мислиш са получили всичкия тоя боклук толкова бързо? От твоя приятел Манкузо и от отрепката Алфонс. Нали? Наистина се опитват да ти спукат задника.

И доста добре се справят, бих казал. А нима очаквах нещо друго? Когато хора като мен престъпят границите, правителството никога не закъснява да разкъса жертвата, а пресата да я изяде. В това общество също има неписани закони, както в обществото на Белароса, и ако нарушиш неписаните закони, няма да те съсипят от бой, но ще ти съсипят живота.

Отново погледнах статията в „Дейли нюз“ и намерих името си. Ето какво не се казваше в статията: „Джон Сатър е добър човек, приемлив съпруг и много добър баща. Служил е достойно в американската армия и активно подпомага усилията за запазване на мира. Дава хиляди долари за благотворители цели, великодушен работодател е и добре играе голф.“

А ето какво се казваше в статията: „Самият Сатър е обект на разследване от страна на СВП заради данъчни измами.“ Мислех, че съм решил този проблем. Вероятно са объркали глаголното време. Е обект. Бе обект. Интересно нещо е вестникарският стил. Направо вид изкуство. Чудех се дали да напиша писмо до редактора, или да заведа дело. Вероятно нямаше да направя нито едно от двете.

Налях си уиски със сода и без да пожелая лека нощ на колегите си гуляйджии, отидох в спалнята си и затворих вратата.

Видях куфара си на поставката за багаж и го отворих. Сюзън се бе оказала на висотата на положението и бе свършила добра работа. Беше ми сложила тоалетните принадлежности, един сив костюм и един син от лятна вълна. Имаше и подходящи за тях ризи, вратовръзки и носни кърпи. Беше ми сложила също и бельо, достатъчно за две седмици, което можеше и да е тънък намек.

Докато разопаковах багажа си, видях един плик с моето име на него и го отворих. Това беше някакво писмо от Сюзън, започващо със „Скъпи Джон“, което не ме изненада, тъй като името ми е Джон. Но вече прекалявам. Докато си миех зъбите в банята, прочетох писмото, в което се казваше следното:

Скъпи Джон,

Изглеждаше чудесно по телевизията, макар да не съм много убедена, че зелената вратовръзка подхожда на синия ти костюм. Или това е било от телевизора? Смятам, че много добре се справи с онази мръсница, репортерката.

Прекарах деня с Анна, която бе много впечатлена от теб и ти благодари. Трябваше да се прибере у дома през задната врата, тъй като пред портите и на двете къщи имаше репортери. Колко дълго ще продължат тези глупости? Има много съобщения в телефонните ни секретари, макар че не съм прослушала още никое от моите. Но има един факс от кантората ти в Ню Йорк, в който те молят да им се обадиш. Спешно. Чудя се за какво ли може да е? Какъв късмет за Франк, че си го видял онази сутрин. Аз бях ли с теб на езда? Обади ми се довечера, ако намериш свободно време.

С обич, Сюзън

Това беше изключителната Сюзън Станхоуп. Анна Белароса вероятно бе прекарала целия ден в стенания и плач, а Сюзън — в подреждане на цветя. Вижте, хората като нас са така. Можем да сме страстни, влюбени, ядосани, тъжни или каквото и да е, но не го показваме. Какъв смисъл има да го показваш? Задоволяваш себе си, но, противно на общоприетото мнение, от това не се чувстваш по-добре.

И все пак бележката на Сюзън бе малко sang-froid^[1], да използвам един френски израз. От друга страна, изобщо не очаквах никаква бележка. Чудя се дали е писала и на Белароса.

Съблякох се и понеже не ми беше пратила никаква пижама, си легнах по бельо. Не, нямаше да й се обадя.

Отпивах от уискито си и слушах приглушения шум на улицата, осем етажа по-долу. Още усещах в устата си миризмата на чесън и на онзи отвратителен рибен сос. Нищо чудно, че Италия бе единствената страна в Европа, която нямаше легенди за вампири; те са се връщали, като стигнат Алпите.

Може би съм позадрямал малко, но се събудих, спомняйки си, че трябваше да кажа на Джими Лип, че Дебелият Поли искаше да огледат онова място на „Канал Стрийт“. И още по-важно, трябваше да кажа на Джими да я кара по-полека с „дръпнатите“.

Телефонът иззвъня, беше Джени Алварез с интересно предложение.

— Качете се горе — казах аз. — Кажете на Лени или на Вини, че няма проблем. Аз съм в първата спалня вляво.

Малко по-късно чух почукване на вратата на спалнята ми и тя влезе.

— Ако ме харесвате — казах й аз, — защо се държахте така мръснишки с мен?

— Такъв ми е стилът.

Тя събу обувките си, но не и червената предизвикателна рокля, и припълзя при мен в леглото. Каква съблазън.

Исках да я целуна, но се притеснявах от дъха на аншоа и чесън в устата си.

Не си спомням точно какво се е случило след това, но когато отново се пробудих преди съмване, нея я нямаше. Всъщност съмнявам се дали въобще някога е била там.