Нелсън Демил
Златният бряг (4)

2.

Напуснах разсадника и се отправих към къщи.

Може би ще е полезно да знаете някои неща за района, в който Франк Белароса бе решил да се премести със семейството си. Това е, бих казал, най-прекрасното кътче на Америка, пред което квартали като Бевърли Хилс или Шейкър Хайтс например изглеждат като купчина типови жилища.

Този район по нищо не прилича на кварталите в градовете и на предградията. Всъщност той представлява нещо като колекция от построени през колониалния период вили и огромни имения, разположена върху тази част от Ню Йорк, която се нарича Лонг Айлънд. Географски това е северното крайбрежие на острова, но областта е позната в страната и в чужбина под името Златния бряг, макар че дори посредниците при продажбата на недвижими имоти не признават това гласно.

Тук властват старите пари, старите фамилии, старият обществен етикет и старите схващания за това кой има право да гласува, да не говорим за това кой има право да притежава земя. Златният бряг съвсем не е пасторалната демокрация на Джеферсън.

Новозабогателите, които желаят да си купят жилище и знаят що за място е това, с право се въздържат, когато някоя от тези огромни аристократически къщи бива обявена за продан поради финансови затруднения. Те или се отказват и купуват нещо по южното крайбрежие, където биха се чувствали по-добре, или ако все пак се решат да купят част от Златния бряг, вършат това с доста голямо притеснение, защото усещат, че няма да са си на мястото и че е за предпочитане да не се опитват да заемат даже чаша уиски от хората, които живеят в съседното имение.

Но, смятах аз, човек като Белароса едва ли е наясно с какви богоподобни колоси на обществото ще бъде заобиколен и сигурно съвсем не съзнава, че стъпва върху един вид свещена земя.

Ако пък Франк Белароса знаеше всичко това, значи не го е грижа, което е още по-интересно. За няколкото минути, през които разговаряхме, ми се стори, че този човек изпитва някакъв първобитен възторг от живота, нещо подобно на това, което чувства войник от по-низша цивилизация, настанил се в огромната вила на победен от него благородник.

Белароса, както сам каза, бе купил съседното имение. Моето се казва Станхоуп Хол, а неговото — Алхамбра. Големите къщи тук имат имена, а не номера, но за да улесним взаимоотношенията си с американската държавна поща, пълният ми адрес действително включва улица „Грейс Лейн“ и някакво официално зарегистрирано селище — Латингтаун. Имам и пощенски код, който обаче, както много от съседите ми, рядко използвам, като вместо него се пише старото обозначение Лонг Айлънд; и така, моят адрес е следният: Станхоуп Хол, Грейс Лейн, Латингтаун, Лонг Айлънд, Ню Йорк. И си получавам пощата.

Жена ми Сюзън и аз всъщност не живеем в самата къща Станхоуп Хол, която представлява грамада от върмонтски гранит, произведение на изящните изкуства, с 50 стаи, за което само сметките за отопление биха ме разорили още до месец февруари. Живеем в къщата за гости, една по-скромна сграда с петнайсет стаи, построена в началото на века в стила на английските феодални имения. Тази къща за гости жена ми получи от родителите си като сватбен подарък заедно с още десет акра от общо двестате акра земя на Станхоуп.

Пощата се получава във вратарската къщичка, една по-непретенциозна каменна постройка с шест стаи, в която живеят Джордж и Етел Алърд.

Семейство Алърд са от категорията на тъй наречените пенсионери, което ще рече, че някога са работили, но вече не вършат кой знае какво.

Джордж е бившият управител на имението, нает от бащата на жена ми Уилям и от дядо й Август. Жена ми е от рода Станхоуп. Сега никой не живее в огромната къща с петдесет стаи и Джордж е нещо като пазач на цялото имение от двеста акра площ. Той и Етел живеят безплатно във вратарската къщичка на мястото на вратаря и жена му, които напуснаха през петдесетте години. Джордж се справя някак си с ограничения семеен бюджет. Чувството му за професионална етика продължава да е силно, макар тялото му вече да не е. Оказва се, че аз и Сюзън помагаме на семейство Алърд повече, отколкото те на нас, но подобна ситуация не е необичайна тук. Джордж и Етел се грижат най-вече за площта около портите, като подкастрят живия плет, боядисват вратите от ковано желязо, подрязват бръшляна по стените на имението и на вратарската къщичка, а пролетно време пренасаждат цветните лехи. Другата част от имението е оставена в Божиите ръце — до второ нареждане.

Завих по „Грейс Лейн“, поех по чакълестата алея и спрях пред портите, които обикновено оставяме отворени за по-удобно, тъй като чрез тях единствено има достъп до „Грейс Лейн“ и широкия свят около нас.

Джордж се приближи с лека походка, като бършеше ръце в зелените си работни панталони. Отвори ми вратата, преди аз да успея, и каза:

— Добро утро, сър.

Джордж е от старата школа, останка от онова малобройно съсловие професионални прислужници, което успя да просъществува за съвсем кратко време при великата ни демокрация. В някои случаи може и да съм сноб, но раболепието на Джордж понякога ме кара да се чувствам неловко. На жена ми, която е родена богата, това не й прави впечатление и въобще не го забелязва. Отворих багажника на мустанга и казах:

— Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, сър, разбира се.

Той взе сандъчетата с невен и слабонога и ги остави на тревата до чакълестата алея. След това каза:

— Станали са чудесни тази година, мистър Сатър. Добре сте ги избрали. Тези ще ги посадя тук, около портите, а след това ще ви помогна и за вашата градина.

— Мога да се оправя и сам. Как е мисис Алърд тази сутрин?

— Добре е, мистър Сатър. Много мило от ваша страна, че се интересувате.

Разговорите ми с Джордж са винаги малко сковани, освен ако той не се е подкрепил с няколко чашки.

Джордж е роден в имението Станхоуп преди около седем десетилетия и детските му спомени са от бурния период на двайсетте години, голямата криза и залеза на златния век през трийсетте. След краха през 1929-а година пак е имало забави, балове, регати и състезания по поло, но, както ми каза Джордж веднъж в момент на откровение, „хората се бяха отчаяли, загубиха доверие в себе си, а и войната окончателно сложи край на добрите времена“.

Бях научил всичко това от учебниците по история и чрез нещо като осмоза, която се осъществява, ако човек тук.

Но Джордж знае повече подробности и има лични впечатления от историята на Златния бряг и ако е на няколко чашки, може да ви разкаже любопитни истории из живота на великите фамилии: кой с кого спял, кой кого застрелял от ревност или кой се е самоубил от отчаяние. По тези места е съществувала и донякъде все още съществува нещо като мрежа на слугите, където подобен род информация служи като входен билет за събиранията им в кухните на запазените огромни къщи, във вратарските къщички или в местните работнически кръчми. Това е нещо като американски вариант на ирландските скоропоговорки тук и Бог знае какво ли още говорят за Сюзън и за мен.

Дискретността може и да не е между достойнствата на Джордж, но затова пък лоялността е; дори веднъж го чух да казва на един работник, който беше дошъл да подреже дърветата, че е приятно да се работи за семейство Сатър. Всъщност той не работи за мен, а за родителите на Сюзън — Уилям и Шарлот Станхоуп, които са се оттеглили в Хилтън Хед и се опитват да облекчат товара на Станхоуп Хол, преди той да ги е потопил. Но това е друга история.

Етел Алърд е също една друга история. Тя винаги се държи коректно й любезно, но под тази повърхност непосредствено кипи натрупан класов гняв. Съвсем сигурен съм, че трябва само някой да развее червеното знаме, за да се въоръжи Етел Алърд с камъни от алеята и да се отправи към къщата ми.

Бащата на Етел, доколкото разбрах, бил преуспяващ съдържател на магазин в селището, който обаче бил разорен от богатите си клиенти, които първо му дали лоши съвети къде да си влага парите, а след това не му се издължили за доставените стоки. Не му платили, защото на практика те също били разорени. Това, разбира се, се случило през 1929 година и оттогава насам всичко се е променило. Предполагам, че хората от по-нисшите съсловия са се почувствали излъгани от богатите, които не само че фалирали, но след това някои от тях са се напивали до смърт, други се застрелвали, трети се хвърляли през някой прозорец или просто изчезвали, като изоставяли къщите, дълговете и честта си. Трудно се изпитва съжаление към богатите, затова мисля, че разбирам гледната точка на Етел.

Но днес, около шейсет години след „големия крах“ може би е време да се изследват някои останки от тази катастрофа.

Ако ви се стори, че това място не е в Америка, уверявам ви, че е; само външността му и пейзажът наоколо са малко различни.

Джордж ми говореше:

— Както ви казах оня ден, мистър Сатър, някакви младежи са нахълтали преди няколко нощи в Хол и са се забавлявали…

— Направили ли са много поразии?

— Не много. Навсякъде бяха пръснати бутилки от алкохол и намерих едно пакетче от… онези неща…

— Презервативи.

Той кимна.

— Изчистих всичко и наместих шперплата на прозореца, през който са влезли, но бих искал да сложим на негово място метален лист.

— Поръчай го. Включи го в сметката ми за склада за дървен материал.

— Да, сър. След като вече е пролет…

— Да, знам.

Хормоните заиграват и местните красавици са в разгара си. Да си призная, някога и аз обичах да се вмъквам в изоставени имения. Малко вино, няколко свещи, радио транзистор на вълните на WABC и може би дори огън в камината, макар че това вече ни издаваше. Нищо не може да се сравни с любов сред руините.

Стана ми интересно, че презервативите са отново на мода.

— Някакви следи от наркотици?

— Не, сър. Само алкохол. Сигурен ли сте, че не искате да се обадя в полицията?

— Да.

Местната полиция изглеждаше доста заинтересована от проблемите на дворянството, но на мен ми се струваше глупаво да стоя сред една огромна изоставена къща, заобиколен от полицаи, които се опитват да проявяват съчувствие. Така или иначе, нямаше големи щети.

Качих се в мустанга и преминах през портите, докато гумите скърцаха по изтънелия чакъл. За да се поднови този ерозирал горен слой на алеята, който е само два сантиметра и половина, ще трябват петстотин кубика натрошен пясъчник по шейсет долара единия. Реших, че трябва да пиша на тъста си за тази „приятна“ новина.

До жилището ми — къщата за гости — се стига, като се кара около двеста метра по главния път, а след това се свива около петдесет метра навътре по едно разклонение на еднопосочна алея, което също има нужда от чакъл. Самата къща е в добро състояние; всъщност камъкът й, доставен от Котсуолд, аспидовите плочи на покрива, обкованите с мед рамки на прозорците и канализационните тръби не се нуждаят от поддръжка и са почти толкова добри, колкото алуминиевите обшивки на сградите и винилпластовите прозорци.

По стените пълзи бръшлян, който ще трябва да се подреже, когато започне да пуска бледозелените си филизи, а зад къщата има розова градина, която допълва впечатлението, че се намирате в Англия.

Колата на Сюзън — зелен спортен „Ягуар XJ-6“, подарък от родителите й, бе спряна на обръщалото. Още едно наследство от „добрата стара Англия“. Хората тук, изглежда, са англофили; това върви със земята.

Влязох в къщата и извиках:

— Лейди Станхоуп!

Сюзън се обади откъм розовата градина и аз излязох през задната врата. Тя беше там, седнала в чугунен градински стол. „Само жените — помислих си — могат да седят в тези неща.“

— Добро утро, милейди. Мога ли да ви наруша спокойствието?

Тя пиеше чай и от чашата се виеше пара в хладния априлски въздух. В лехите между голите розови храсти бяха напъпили жълти минзухари и кремове, а върху слънчевия часовник бе кацнала синя птица. Много ободряваща гледка, като изключим това, че Сюзън бе в мрачно настроение и не й се говореше много. Попитах я:

— На езда ли си била?

— Да, Шерлок. И затова съм с костюма си за езда и мириша на кон.

Седнах до желязната маса пред нея.

— Не можеш да познаеш кого срещнах в разсадника.

— Не, не мога.

Наблюдавах съпругата си за момент. Тя е удивително красива жена: има огненочервена коса, сигурен признак на лудост според леля ми Корнелия, и котешки зелени очи, които са така поразителни, че хората не могат да откъснат погледа си от тях. Кожата й е леко посипана с лунички, а устните са малко издадени напред, като че ли нацупени, което веднага предизвиква у мъжете мисли за точно определен вид секс. Тялото й е толкова гъвкаво и стегнато, колкото би могъл да иска всеки мъж от четирийсетгодишната си съпруга, която му е родила две деца. Тя би ви казала, че тайната за това здраве и щастие се крие в непрестанното яздене — през лятото, есента, зимата и пролетта, в дъжд, сняг или слънце. Лудо съм влюбен в тази жена, макар че има моменти, като сегашния например, когато тя е в лошо настроение и се държи хладно. Леля Корнелия ме бе предупредила и за това.

— Срещнах новия ни съсед.

— Кой? ХРХ Тракинг кампъни ли?

— Не, не.

Подобно на много от големите имения според местните сведения Алхамбра също бе станала собственост на някаква корпорация. Продажбата бе извършена през февруари срещу пари в брой, а документите по сделката бяха публикувани седмица по-късно. Посредникът твърдеше, че не знае чии са основните капитали, но като се комбинираха разследвания и слухове, кръгът от потенциални купувачи се стесни до иранците, корейците, японците, южноамериканските наркотрафиканти или мафията. Това в общи линии изчерпваше вариантите за възможни кошмари. И действително всички споменати по-горе бяха се сдобили неотдавна с къщи и имения на Златния бряг. Кой друг има толкова пари в наши дни? Рушеше се системата за защита, а републиката се продаваше на търг.

— Говори ли ти нещо името Франк Белароса — попитах аз.

Сюзън се замисли за момент.

— Струва ми се, не.

— Мафията.

— Нима? И това е новият ни съсед?

— Той така каза.

— Каза ли, че е от мафията?

— Разбира се, че не. Познавам го от вестниците и от телевизията. Дори ми е странно, че не си чувала за него. Франк Белароса, Епископа.

— Епископ ли е?

— Не, Сюзън, това е прякорът му в мафията. Там всички имат прякори.

— Наистина ли?

Тя отпи от чая си и погледна разсеяно към цветята. Сюзън, подобно на много от обитателите на тази Едемска градина, изключва голяма част от външния свят. Чете Тролъп и Агата Кристи, не слуша радио, а телевизионния екран използва само когато иска да гледа на видео някой стар филм. Осведомява се за времето чрез автоматичното съобщение по телефона. За местните събития научава от ежеседмичника за добри новини и от няколко списания от по-висока класа, които задоволяват нуждите на богатите обитатели на Златния бряг. Що се отнася до сериозните новини, тя е възприела философията на Торо: Ако четете за една влакова катастрофа, значи сте прочели за всичките.

Попитах:

— Тази новина разстрои ли те?

Тя сви рамене, а после отвърна:

— А теб?

Като адвокат не обичам хората да ми отговарят на въпроса с въпрос, затова отвърнах вяло:

— Не. Всъщност отсега нататък ФБР и местните детективи добре ще охраняват „Грейс Лейн“.

Тя, изглежда, обработваше получената информация, след което рече:

— Този човек… как се казваше?

— Белароса.

— Да, добре, ще поговоря с него за пътеките за конете и правото да се минава през неговата земя.

— Добра идея. Постави го на мястото му.

— Ще го направя.

Спомних си една глупава, но подходяща за случая шега и я разказах на Сюзън.

— Христофор Колумб стъпил на брега на Новия свят — това е виц — и извикал към една група местни американци „Buenos dios!“ или може би „Buon giorno“, а един от индианците се обърнал към жена си и казал: „А, имаме си съседи“.

Сюзън глупаво се усмихна.

Станах и излязох през задната врата на градината, като я оставих да се наслаждава на чая и настроението си и да обмисля потенциалния проблем как да изясни въпроса за конските пътеки на един дон на мафията.