Нелсън Демил
Златният бряг (33)

31.

Върнахме се в хотел „Плаза“. Белароса освободи Вини и Лени за през нощта и двамата с Франк си поръчахме вечеря в апартамента.

Докато се хранехме на масата в трапезарията, водехме незначителен разговор, предимно за зеленчуци и недвижими имоти. Аз нарязах пържолата си и докато правех това, се питах колко ли интересно щеше да се обърне животът ми, ако забиех сега този нож в сърцето на Белароса.

Той като че ли прочете мислите ми, защото каза:

— Сега вероятно си мислиш, господин адвокат, че животът ти се съсипва и че аз съм ти го съсипал. Грешиш. Ти сам си се съсипал и си го направил много преди да ме срещнеш.

— Може би. Но ти не си част от решението.

— Разбира се, че съм. Аз ти помогнах да се отървеш от всички глупости в живота си. И сега трябва да продължиш нататък.

— Благодаря.

— Аха. Ти си мислиш, че съм просто един тъп олизник. Пак грешиш.

Този човек започваше малко да ме дразни.

— Глупаците смятат, че си глупак — казах аз. — Аз те познавам по-добре.

Той се усмихна.

— Аха. Това е стар италиански трик. Клавдий го е правил, за да спаси живота си, преди да стане император. Имам един колега в бизнеса, горе в Бронкс — ти го познаваш, той се прави на глупак от десет години, защото ченгетата са му вдигнали мерника. Разбираш ли? Но Ферагамо наистина е глупак и смята, че аз съм глупак и затова всеки път го изненадвам, но той е твърде глупав, за да го разбере. — Той се разсмя.

Върнахме се към пържолите и не проговорихме до кафето, когато той ме попита:

— Случвало ли ти се е да се правиш на глупак?

— Понякога.

— Искам да кажа, когато например знаеш нещо, но се правиш, че не го знаеш. И не се издаваш, докато не му дойде времето. Не се горещиш, за да не пострадаш. Изчакваш.

— В някои случаи — отвърнах аз — никога не се издавам. А в други просто оставям човека да пощурее, питайки се дали знам.

Той кимна одобрително.

— Аха. Като за какво например? Дай ми един пример.

Погледнахме се, както седяхме един срещу друг на масата, и аз отвърнах:

— Като например за онази глупост със СВП, Франк. Казваш на Мелзър да отиде при приятелите си в СВП и да види дали не могат да открият нещо за мен. И те откриха. След това ме свързваш с Мелзър, който оправя нещата вместо мен и аз ти дължа услуга. Ти си истински приятел.

Той си играеше с десерта и не отговори.

— Но какво щеше да стане, ако не бях се обърнал към теб по този проблем? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Тогава — казах аз — щеше да ми намериш друг проблем. Или пък аз щях да имам нужда от друг вид услуга от теб, като например разрешение за конюшните. Не съм сигурен дали това беше случайно съвпадение или нагласена работа, но очевидно жена ми те слуша и ти можеш да се добереш до мен чрез нея.

Човекът явно знаеше, че нещата между мен и Сюзън не вървят, и ако въобще имаше някаква съвест, тя беше гузна. Дори наистина изглеждаше, че се чувства неловко. Искам да кажа, че освен класовите и политическите различия, етническата и расовата нетърпимост и всички други проблеми, които хората имат помежду си в обществото, най-първичната и основна причина за насилието, убийствата и скандалите е сексуалното притежаване. Казано по-просто, хората се дразнят, когато други хора чукат или се опитват да изчукат съпруга(та) им. Във всеки случай Белароса сигурно се чувстваше малко неудобно, иначе не би повдигнал този въпрос, за да провери как ще реагирам. Той ме погледна в очакване да види, предполагам, дали ще подема разговора за него и Сюзън. Но тъй като той се чувстваше неудобно, а не аз, реших да го оставя в това напрежение още малко.

Без да кажа нито дума, аз станах и отидох до шкафа, върху който имаше няколко дузини телефонни съобщения, включително едно от Сюзън, с което тя ми съобщаваше, че си е сменила телефонния номер. Предполагам, че масмедиите не я оставяха на мира, да не говорим за приятелите и роднините ни. Хвърлих съобщението с новия телефонен номер в кошчето за боклук и излязох от апартамента.

Долу във фоайето ме пресрещна не някой друг, а Джени Алварез, дамата в червено, само дето тази вечер не беше в червено.

— Здравейте, мистър Сатър — каза тя.

Беше облечена в черна копринена рокля, нещо като вечерна рокля, предполагам, като че ли току-що е била на вечеря. Наистина изглеждаше добре и ми се щеше да я попитам дали сме прекарали предната нощ заедно, но това изглеждаше глупав въпрос, затова само отвърнах:

— Здравейте.

— Мога ли да ви почерпя с едно питие? — попита тя.

— Аз не пия.

— Кафе?

— Не, бързам.

Тя изглеждаше обидена и започнах да си мисля, че наистина сме прекарали нощта заедно. Аз може да съм всякакъв, но не и мерзавец, затова приех предложението да пийнем по нещо, след което отидохме в Дъбовия бар и седнахме на една маса.

Тя си поръча уиски със сода, аз също.

— Прочетох тази сутрин изявленията, които сте направили за вестниците — каза тя.

— Не знаех, че телевизионните журналисти четат вестници. Или че въобще четат.

— Не се дръжте нагло.

— Окей.

— Бих искала да взема интервю от вас.

— Не мисля, че ще стане.

— Няма да трае дълго. Можем да го направим тук, в „Плаза“, на живо, за новините в 23 часа.

— И ще съм мъртъв до сутрешните новини.

Тя се разсмя, като че ли това беше шега. А то не беше.

— Бихте ли могли да доведете и мистър Белароса? — попита тя.

— Струва ми се, че не.

— Вероятно бихме могли да запишем едно пълно интервю и да го излъчим в нощните новини в 23:30. Това е национална програма. Това ще ви даде възможност да представите вашето виждане по случая.

— Нашето виждане ще го представим в съда.

Продължихме да разговаряме в този дух известно време, като мис Алварез навярно си мислеше, че се правя на трудно достъпен, а аз, да си призная, не исках да я разкарам, защото ми бе приятна компанията й. Тя имаше хубави пълни устни.

Поръчахме си по още едно питие. Тя не можеше да проумее, разбира се, че не всеки в Америка искаше да го показват по телевизията. Най-накрая, след като започна да ми дотяга нейната настойчивост, аз казах:

— Сънувах снощи, че съм спал с вас.

Тя изглеждаше като твърда жена, която бе чувала подобни неща и преди, но точно това я изненада и тя наистина се обърка. Бях загубен.

— Вижте, мис Алварез — казах аз — мога ли да ви наричам Джени?

— Да.

— Вижте, Джени, трябва да знаете, че тези хора не обичат да се показват по телевизията. Много по-голям шанс имате да включите в програмата си президента на Съветския съюз, отколкото Франк Белароса.

Тя кимна, но сякаш само за да накара мозъка си да заработи по-добре. След това каза:

— Но вие не сте в мафията…

— Няма мафия.

— Вие можете да говорите с нас. Мистър Ферагамо се съгласи да участва в програмата…

— Той и в комедия би участвал, ако е от достатъчно висока класа.

Тя се изхили.

— Хайде, мистър Сатър… Джон. Не виждате ли как това може да помогне на клиента ви?

И така започнахме трети рунд с трети питиета. Тя продължи да говори още известно време, като излагаше аргументи в полза на участието в телевизионни предавания, но аз, опасявам се, не я слушах много внимателно.

— Това беше един много истински сън — казах аз.

— Вижте — отвърна тя, — ако ви излъчим в ефир…

Изострих вниманието си:

— Да?

— Ами… можем да ви зашифроваме.

— Моля?

— Знаете как става. Ще скрием лицето и ще преиначим гласа ви. Никой няма да знае, че сте вие.

— Освен ако не ме представите по име.

— Не ставайте глупав. Какъв ще е смисълът, ако…

— Бяхте с онази червена рокля.

— Зашифрованото интервю ще бъде с друга гледна точка, разбира се. Джон Сатър не като адвокат, а като неизвестен източник. Правили сме това и друг път при репортажи за организираната престъпност. Ще говорите за…

— Имате ли апартамент в града?

Трети рунд завърши без резултат и ние пристъпихме към четвърти рунд — и двамата оптимистично настроени. При седем долара питието в Дъбовия бар един от нас бе загубил вече петдесет и шест долара, плюс куверта и бакшиша. На съседната маса имаше купичка с наистина хубави печени бадеми, но на нашата купичката беше пълна с онези отвратителни хрупкави гевречета. Навсякъде тези гевречета.

Тя продължи да говори, като на няколко пъти погледна часовника си.

— Вие ли ще водите новините довечера — попитах аз.

— Не мисля, че имам какво да кажа довечера, след като вие не искате да ми сътрудничите.

— Ще ви платят ли въпреки това?

— Може би. Вижте, помислете си поне за емисията в 23:30. Вече сме я съставили, но ни трябва фокус.

— Това означава ли, че няма да скриете лицето ми?

— Имам предвид гледна точка. Искам някой да говори понятно за различните аспекти на този случай. Не искам повече т.нар. експерти. Искам някой, който да представи на американското общество другата страна на този въпрос.

— Каква друга страна?

— Конституционно съобразен ли е RICO, преследването, което правителството извършва на някои етнически групи под маската на правосъдие, изявленията на Ферагамо за евентуална война между латиноамериканците и италианците. Такива неща. Наистина искам да представя друга гледна точка по този въпрос.

— Интересно предаване ще се получи. Ще го гледам.

— Хайде да отидем да поговорим с мистър Белароса. Да видим дали иска да бъде интервюиран. Да видим дали иска адвокатът му да говори за тези неща.

— Останете тук — казах аз — и вижте дали не можете да вземете отнякъде купичка с печени бадеми.

Отидох до един телефон във фоайето и се обадих в апартамента, но телефонът на Белароса даваше заето. Съвсем не възнамерявах да му предам предложението на мис Алварез, но исках да проверя дали все още е там. Върнах се в Дъбовия бар, седнах и съобщих на мис Алварез:

— Той каза „не“. А „не“ означава „не“.

Тя бе взела купичката с бадеми и аз награбих цяла шепа.

— А вие? — попита тя. — Ще излезете ли в ефир?

— Какво ще получа за тора?

— Ще сваля червената рокля.

— Преди или след като изляза в ефир?

Тя погледна часовника си.

— Преди. — И добави: — Изчукай ме, но не ме прецаквай.

И двамата се усмихнахме. Е, какво, сънищата се сбъдват, ако им позволиш да се сбъднат. Но този намирисваше на неприятности. Станах.

— Съжалявам. Не мога да изпълня моята част от сделката. Но ми беше забавно.

Излязох, оставяйки я тя да плати сметката.

Във фоайето проверих за съобщения и видях, че имаше няколко от хора от телевизията, пресата и радиото. Повечето адвокати в наказателното право биха използвали тази възможност да получат слава и богатство. Но адвокатите на гангстерите, такива като Джак Уейнстейн и Джон Сатър, трябваше да се задоволят с „Без коментар“ и мръсни пари, които могат да им бъдат конфискувани по силата на закона RICO. Но някой да е казал, че това ще се отрази добре на кариерата ми?

Отправих се към вратите на фоайето с намерение да си направя онази разходка, за която първоначално бях тръгнал, но още веднъж бях причакан от Джени Алварез.

— Позволете ми да ви задам един въпрос — каза тя. — Личен въпрос, неофициално.

— Аз обичам протокола, но съм готов за всякакви въпроси.

— Това, което искам да знам, е защо сте се забъркали с Франк Белароса?

— Това е дълга история. Наистина е дълга.

— Искам да кажа, аз видях имението ви на Лонг Айлънд. И, Бога ми, не мислех, че все още има хора, които живеят така.

— Аз живея в къщата за гости в имението. Не предадохте това вярно по телевизията. А и какво значение има къде живея?

— Голямо. Говорим за телевизия, Джон. Забавление. Вие сте звезда. Имате вид на звезда. И се държите като звезда. Ходите добре облечен, владеете се добре и говорите изключително добре. Вие сте първокласен актьор.

— Благодаря.

— Макар и да ме оставихте да платя сметката.

— Това е най-първокласното нещо, което съм направил през цялата седмица. Вижте… Джени, вие сте много привлекателна и аз бих искал да ви кача горе, но смятам, че така настойчиво ме преследвате, защото искате нещо от мен, и то не е секс. Само че аз не мога да ви дам нищо — нито секс, нито информация. Аз съм верен съпруг, а освен това съм импотентен и глупав. Затова…

— Какво ви стана?

Идващи откъм Дъбовия бар, втренчени в мен, към нас вървяха Лени и Вини. Предполагам, че са ме видели в бара и са се зачудили защо съм на една маса с телевизионна репортерка. Лицето на Джени Алварез е добре познато в Ню Йорк, а дори кретени като Лени и Вини гледат новините. Във всеки случай Кретен Едно и Кретен Две клатеха главите си като смахнати, което означаваше, че искат да отида при тях.

— Кои са тези мъже? — позаинтересува се мис Алварез.

— Това са помощник-адвокатите ми.

Разбира се, най-добрият начин да се оневиня в този момент бе да покажа недвусмислено на Лени и Вини, че намеренията ми в разговора ми с мис Алварез бяха сексуални, а не предателски. Какво ще кажете за тази рационализация? И така, аз я прегърнах през раменете и я поведох към асансьорите.

— Да отидем да пийнем нещо в стаята ми — казах аз.

— Добре.

Лени и Вини се качиха с нас в асансьора.

Докато се изкачвахме нагоре, казах на приятелчетата си:

— Това е Джени Алварез. Та е известна телевизионна журналистка.

Те се спогледаха.

— Нима донът иска да се срещне с нея? — попита Вини.

— Не, аз искам да се срещна с нея. Насаме, и не искам никой да ме безпокои.

И двамата се ухилиха похотливо и лигаво. Първокласни актьори.

Слязохме на осмия етаж. Лени отключи вратата на апартамента и всички влязохме вътре. Белароса лежеше на дивана и гледаше телевизия със събути обувки.

Джени Алварез отиде направо при него и му се представи, докато той ставаше.

— Ах, да — каза Белароса. — Вие сте дамата, която доста притесни този човек тук. Нима вече сте приятели?

Тя се усмихна.

— Да, приятели сме.

Следващото нещо, което щеше да направи, разбира се, бе да започне да врънка Франк за интервю. Нали така? Грешка. Тя се оказа първокласната актриса на вечерта.

— Джон ме покани тук да пийнем по нещо. Надявам се, че не ви преча на работата.

— Н-не — отвърна Белароса, — в почивка сме.

— Хайде да отидем в моята стая — казах аз на мис Алварез.

Взех бутилка уиски и кофичка с лед от барчето, а тя — две чаши и бутилка сода.

Въведох я в стаята си, но тъкмо когато щях да я последвам, Белароса ме потупа по рамото. Той затвори вратата на стаята ми и ми каза:

— Не можа ли да си намериш някоя проститутка от хотела, ами трябваше да доведеш тази телевизионна курва тук?

— Моя работа е с кого ще си прекарвам свободното време отвърнах троснато. — Но за да сме наясно по въпроса, отношенията ми с тази жена са и ще останат платонически.

Белароса погледна към уискито и леда в ръцете ми и се усмихна. Предполагам, че това наистина е прозвучало като доста идиотско изявление, направено от един светски човек към друг. За всеки случай добавих:

— Нямат нищо общо с работата.

— Така ли? Значи никакви креватни разговори. Окей? Внимавай какво й казваш. Ясно ли е?

Пристъпих към вратата, но той не се дръпна встрани. Вместо това каза:

— Какво се е случило, господин адвокат? Какво те тормози?

— Ако си говорил тази вечер с жена ми, а предполагам, че си го направил, тогава знаеш какво ме тормози.

Той остана безмълвен за момент, след това кимна.

— Аха. Окей. Говорих с нея. Но ти си разбрал всичко това погрешно. Лошо е да си мислиш такова нещо. И е много опасно, когато някой си втълпи това. Виждал съм хора, които са пострадали или даже са били убити от това нещо. Така че просто си го избий от главата. — Той ме сграбчи за раменете и ме разтърси. — Окей?

Значи станаха два гласа срещу моя един по въпроса за сексуалния триъгълник.

— Добре, Франк — казах аз. — Приключихме темата. Отвори ми вратата.

Той отвори вратата на стаята ми и носейки уискито и кофичката с лед в ръце, аз влязох вътре и я ритнах да се затвори, след което сложих уискито и кофичката върху коктейлната маса.

— Сигурен ли сте, че не преча на работата ви? — попита Джени Алварез.

— Сигурен съм. Разположете се удобно. Седнете някъде.

Седнахме в двете срещуположни кресла в ъгъла и оставихме питиетата на коктейлната маса между нас.

Докато слагах лед в чашите, забелязах, че ръката ми леко трепери. Да се изправиш срещу жена си и да я обвиниш в изневяра, беше малко тежко, но да се изправиш срещу другия, особено след като човекът беше убиец, не бе един от най-приятните моменти в живота. Но сега се чувствах странно спокоен, като че ли се бях отървал от голяма тежест и я бях стоварил върху хората, които първоначално я бяха стоварили върху мен. Искам да кажа, че ако помислите трезво, това наистина не беше мой проблем, освен ако не исках да го направя такъв. Въпреки това знаех, че в крайна сметка трезвият разум ще отстъпи пред по-първичните чувства, като например сърдечната мъка, болката, ревността и други стандартни брачни несгоди. Но тази вечер се чувствах над тези дребнавости, а освен това имах и компания за пиенето.

— Хубав апартамент — каза Джени Алварез, — заслужава си да си престъпник.

— Благодаря, че се отказахте от Белароса — отвърнах аз.

— Аз дойдох тук, за да пийна нещо с вас.

— Правилно.

Макар че съм скептик, аз й повярвах, а е приятно да повярваш на нечии случайно казани думи. Направих питиетата, чукнахме се и отпихме. Трябва да ви призная нещо: бях напрегнат.

— Не трябва ли скоро да сте в ефир или нещо такова? — попитах аз.

— Вие сте единственият ми ангажимент тази вечер. И понеже вие не възнамерявате да излезете в ефир, аз също няма да го направя. Но ще им се обадя по-късно. — След това добави: — Достатъчно късно, за да не могат да ме хванат за нещо друго преди времето за излизане в ефир. Така че съм свободна тази вечер. Приятно усещане.

Това означаваше, че тя е пренаредила цялата си програма, за да може да е сега тук с мен. И какво трябваше да направя аз? Да я изхвърля навън след първата чашка? Да поръчам да ми донесат в стаята играта „Монопол“? Прокашлях се.

— Много съм поласкан.

Тя се усмихна. Ах, тези устни. Трябва да ви кажа, че по принцип не си падам по латинските красавици, но тази жена беше съвършено прекрасна. Имаше нежна мургава кожа, тъмни искрящи очи и гъста черна коса, която падаше на вълни по раменете й. Когато се усмихваше, на бузите й се образуваха трапчинки, които ми се щеше да щипна.

— Вие сте разделени със съпругата си, както разбрах — каза тя.

— Не съм чул подобно нещо.

— Е, аз чух.

— От кого?

— От хората, където живеете.

— Наистина ли? Дори не знаех за това.

Тя се усмихна.

— Повечето мъже просто биха казали „да“ при тези обстоятелства.

— Аз не съм повечето мъже. Аз държа на истината. А вие омъжена ли сте?

— Бях. Даваха раждането на детето ми по телевизията. Спомняте ли си? Преди две години.

Струва ми се, спомнях си някакви сладникави и безвкусни репортажи за това как се развива бременността й и най-накрая за раждането, но аз не гледам много телевизионните новини и досега дори не бях разбрал, че това е същата жена.

— Това си го спомням — отвърнах аз. — Камерите в родилната зала. Малко вулгарно.

Тя сви рамене.

— Не и за телевизията.

— Спомням си, струва ми се, и един горд баща.

— Сега съм разведена.

— Значи няма да има повече бебета по телевизията.

Тя се усмихна.

— За известно време няма.

Побъбрихме малко, но внимавах колко пия, в случай че възникне ситуация, в която трябваше да съм на висота. Не мога да го правя, когато се напия, което е ужасно, защото обикновено точно тогава най-много го искам. Алкохолът е жесток наркотик.

— Вижте — казах аз, — поканих ви тук, за да се защитя от онези две горили. Разбирате ли?

— Мисля, че да. И искате да извикам няколко пъти симулирайки оргазъм, и да си тръгна?

— Всъщност… не. Приятно ми е да съм с вас. Но… просто исках да знаете защо ви повиках тук.

— И сега вече знам. А знаете ли защо аз приех поканата?

— Защото ме намирате интересен.

— Точно така. Много интересен. Интригуващ. Вие ме заинтригувахте.

— Е, това е хубава новина. Вероятно няма да ми повярвате, но аз бях скучен.

— Не е възможно. — Тя се усмихна. — Кога беше това?

— О, отдавна, през март, април. Наистина бях скучен. Затова ме напусна жена ми.

— Казахте, че не знаете за подобно нещо.

— Да, но не съм си бил вкъщи няколко дни. Може би трябва да се обадя на телефонния си секретар.

Но не го направих. Разговаряхме за това-онова, шегувахме се и флиртувахме, но въобще не отворихме дума за Франк Белароса. Въпреки това дойде ми наум, че имаше повече от един начин да се забие нож в сърцето му. Искам да кажа, че можех да използвам тази жена като проводник за пресата. Щях да остана анонимен, а тя щеше да гарантира за надеждността на източника си. Можех да дам на пресата всякакъв вид информация, която да пъхне Франк Белароса в затвора или в гроба. И това ще компенсира лъжесвидетелстването ми за алибито и Белароса ще изчезне от живота ми. Споменавам това, защото наистина ми мина през ума. Мисля, че бях останал твърде дълго с Белароса. Но бях решил да не позволя животът ми да бъде обсебен от мисълта за отмъщение, както беше неговият. Каквото и да ми бе сторил, то тежеше на неговата съвест и вероятно един ден щеше да отговаря за него. Има възмездие, казва Господ. Затова отхвърлих мислите си за отмъщение (за момента) и се върнах към настоящата работа.

— Няма да получиш отплата, както знаеш — казах аз на Джени Алварез. — Имам предвид, че дори и да прекараш нощта тук, нищо няма да ти кажа.

— Казах ти, че съм тук, защото искам да бъда с теб. Аз не отдавам тялото си за новини, а и ти не предлагаш секс на жени, които искат нещо от теб. Онова долу беше игра.

— И тук горе е друга игра. А аз малко не съм във форма.

— Но добре се справяш. Все още ми е интересно. Между другото, видя ли се по телевизията?

— Разбира се.

— Косата ти беше разрошена.

— Знам. И вратовръзката ми не подхождаше на костюма, но в действителност не е така. Мога да ти покажа вратовръзката.

— О, вярвам ти. Това се случва понякога по телевизията.

Телефонът иззвъня, но аз не го вдигнах. По-късно Джени се обади в студиото си и им каза, че е заета тази нощ. Аз си налях газирана вода, а тя — още едно уиски. И двамата си свалихме обувките в един момент. В стаята имаше телевизор и двамата гледахме нейната информационна емисия в 23:00 часа. На историята на Белароса бе отделена една минута, предимно репортажи за отделните публикации във вестниците, включително и моите изявления. Ферагамо, който беше добър на десетсекундните телевизионни заяждания, каза:

— В момента разследваме алибито на мистър Белароса за въпросния ден и ако намерим доказателства, противоречащи на това алиби, ще изискаме да се анулира гаранцията и отново ще задържим мистър Белароса, както и ще заведем дело срещу лицето, предоставило алибито.

Точно десет секунди. Човекът беше професионалист.

— Теб има предвид, нали? — позаинтересува се мис Алварез.

— Така мисля — отвърнах аз.

— Какво дело? Какво могат да ти направят?

— Нищо. Аз казах истината.

— Значи останалите петима свидетели лъжат? Не, не ми отговаряй. Не съм тук по работа. Просто навик. Извинявай.

Тя като че ли потъна в мисли, след това изтърси:

— Но това е просто неразбираемо, Джон.

— А разбираемо ли е Франк Белароса да извърши убийство посред бял ден?

— Не, но… сигурен ли си, че си го видял?

— Това официален въпрос ли е?

— Не, неофициален.

— Окей… положително беше той.

Тя се усмихна.

— Ако смяташ да продължаваш да говориш по служебни въпроси, тръгвам си.

— Моите извинения.

Дойде време за спорта и аз с удоволствие разбрах, че „Метс“ отново са били „Монреал“, с девет на три.

— Ще стигнат до края — казах аз.

— Може би. Но „Янките“ ще заемат първите четири места.

— „Янките“? Ще извадят късмет, ако въобще завършат сезона.

— Глупости — каза тя. — Гледал ли си „Янките“ тази година?

— Няма нищо за гледане.

Обсъждахме това няколко минути и макар да личеше, че е осведомена по въпроса, явно беше много пристрастна.

— В целия отбор нямат нито един добър на дългите пасове — обясних аз.

— Подаването му е майката днес, приятел, а „Янките“ наистина умеят да загряват.

Това беше много отчайващо. Опитах се да й обясня как стои положението при бейзбола, но тя каза:

— Виж, мога да уредя две места в сектора за журналистите на „Янки Стейдиъм“. Ела да видиш как играят „Янките“ и после пак ще си поговорим.

— И пари да ми даваш не бих отишъл в Бронкс. Но бих гледал с теб един мач на „Янките“ по телевизията.

— Добре. Искам да ги гледаш срещу „Детройт“ следващата седмица.

И така, прекарахме една хубава вечер, забавлявахме се, а на следващата сутрин се чувствах малко по-добре, отколкото се бях чувствал предишната. Capisce?