Нелсън Демил
Златният бряг (32)

30.

На следващата сутрин, докато си пиех кафето в апартамента, аз се обадих на няколко журналисти, чиито имена Белароса ми бе дал. Историята, която разказвах, бе следната: Франк Белароса иска незабавно разглеждане на делото му най-късно до идния месец, и всякакво забавяне от страна на кабинета на щатския прокурор ще бъде изтълкувано като опит да се пречи на правосъдието. Мистър Белароса е невинен по това обвинение и иска да го докаже на открит съд.

Това, разбира се, щеше да принуди Ферагамо да приготви доказателствата си бързо и тъй като очевидно нямаше никакви доказателства, Ферагамо трябваше или да се откаже от обвинението, или да отиде в съда с нищожни шансове да спечели. Ферагамо не искаше нито едно от двете; това, което искаше, бе някой да пречука Белароса в най-скоро време.

Същата сутрин, след като си изпих кафето в разхвърляната всекидневна на апартамента, отидох в спалнята си и се обадих на Сюзън.

— Здравей — казах аз.

— Здравей — отвърна тя.

— Ще остана в града няколко дни и исках да знаеш.

— Добре.

— Благодаря за куфара.

— Няма защо — каза тя.

— И все пак ти благодаря.

Когато съпрузи започнат да си говорят така студено, бихте си помислили, че слушате разговор на двама напълно непознати, и наистина е така.

— Прочете ли бележката ми? — попита Сюзън.

— Бележка ли?… Ах, да, прочетох я.

— Джон?…

— Да?

— Наистина трябва да поговорим за това.

— За бележката ли?

— За нас.

— Не за нас, Сюзън. За теб.

Тя помълча няколко секунди, след това попита:

— Какво за мен? Какво точно те тревожи около мен?

Поех си дълбоко дъх и казах:

— Снощи обади ли ми се? Говорихме ли?

— Не.

— Значи е било сън. Но беше много истински, Сюзън. Всъщност това е било подсъзнанието ми, което се е опитвало да ми каже нещо. Нещо, което знам от известно време, но не съм могъл да започна да се боря с него. Случвало ли ти се е нещо подобно насън?

— Може би.

— И в този сън, Сюзън, разбрах, че си в любовни отношения с Франк Белароса.

Ето, казах го. Не съвсем, де. Тя мълча няколко секунди, след това попита:

— Затова ли си в лошо настроение? Защото си сънувал, че съм в любовни отношения с Франк?

— Мисля, че не беше само сън. Беше едно нощно прозрение. Това е, което ме тревожи от месеци, Сюзън, и това е, което застана между нас.

Отново настъпи дълга пауза, след това тя каза:

— Ако си подозирал нещо, Джон, трябвало е да започнеш да се бориш с него. А вместо това ти се оттегли. Отдаде се на удоволствието да се правиш на говорител на мафията и да се изпокараш с всичките си приятели и роднини. Може би за това, което се случи с нас, ти имаш толкова вина, колкото и аз.

— Без съмнение.

Отново настъпи тишина, защото никой от двама ни не искаше да се върне на темата за изневярата. Но след като вече бяхме стигнали дотук, казах:

— Е? Да или не? Кажи ми.

— Сънувал си глупав сън — каза тя.

— Добре, Сюзън. Ако това е твоят отговор, аз ще го приема, защото ти никога не си ме лъгала.

— Джон… наистина трябва да поговорим за това… лично. Вероятно има много неща, които не сме си казали един на друг. Знаеш, че никога не бих направила нещо, което да те нарани… Съжалявам, ако съм те разтревожила с нещо през последните няколко месеца… ти си един забележителен, един прекрасен човек. Сега го разбирам. И не искам да те загубя. Обичам те.

Сюзън май никога не се бе размеквала толкова и макар че това не беше пълно признание в брачна изневяра, много напомняше на такова и на нещо като защитна пледоария. Доста се бях разтреперил, да ви призная, и открих, че както съм седнал на леглото в стаята си, сърцето ми бие лудо и устата ми е пресъхнала. Ако някога сте обвинявали съпругата си в сексуална изневяра, знаете какво е усещането.

— Добре — казах най-сетне аз. — Ще поговорим, когато се върна.

Затворих телефона и се вторачих в апарата, чакайки, предполагам, да звънне, но той не иззвъня.

Трябва да разберете, че преди деня в съда и последвалите атаки от средствата за масова информация аз не бях готов да се изправя срещу този проблем за Сюзън и Франк. Но сега, след като завинаги бях обърнал гръб на предишния си живот и се чувствах уверен в себе си, бях готов да чуя от жена си, че има сексуална връзка с Франк Белароса. Нещо повече, аз все още я обичах и бях готов да й простя и да започна всичко отначало, защото в известен смисъл и двамата бяхме имали връзка с Франк Белароса и Сюзън беше права, че аз бях толкова виновен, колкото и тя. Но при Сюзън още не бе настъпил моментът, когато щеше да е готова да ми каже, че това се е случило, или да му каже на него, че всичко е свършило.

И така, след като не получих признание от Сюзън, трябваше да остана в онова състояние на съпруга, който знае, но не знае, който не може да поиска развод или да предложи да прости и който трябва да се държи с двете страни така, като че ли нищо не се е случило, освен ако не иска да изглежда като пълен глупак.

Или пък просто можех, да попитам Франк:

— Абе, приятел, чукаш ли жена ми или какво?

 

 

По-късно същата сутрин с Белароса слязохме пред хотела, където ни чакаха Лени и Вини с кадилака. Отново отидохме в Литъл Итъли и се отбихме в клуба на Белароса за по едно еспресо. „Италиън Райфъл клъб“ нямаше много прилики с „Крийк“, както можете да се досетите, освен това, че беше частен клуб и че въпросите, които се обсъждаха там, бяха свързани с това, как да се манипулира републиката в полза на членовете на клуба. А вероятно имаше повече прилики, отколкото си мислех.

Тази сутрин Белароса имаше поредица от срещи, насрочени за клуба му, който бе всъщност един широк приземен етаж на магазин с боядисана в черно витрина към улицата, тъмен вътре и разделен на многобройни мрачни стаи за кафе и разговори.

През по-голямата част от времето аз оставах почти изцяло настрана от разговора, понякога говореха на италиански, а понякога, когато в стаята присъстваше някой, който въобще не говори италиански, аз бивах помолен да напусна стаята с думите:

— Едва ли искаш да чуеш това, господин адвокат.

Сигурен бях, че са прави.

И така, изпих доста кафе, изчетох всички сутрешни вестници и наблюдавах една игра на карти, която не можех да следя.

След около час и нещо престой в клуба излязохме и отново се качихме в колата. Макар че пелена от облаци закриваше слънцето, бе започнало да става горещо — една градска жега, която създаваха колите, хората и нагорещеният от вчерашното слънце бетон. През лятото скуаерите от именията могат да издържат най-много около седмица в Манхатън и аз се надявах, че няма да оставаме по-дълго в града, но на този човек не се задаваха въпроси за време и място.

Спряхме за малко пред „Ферара“, откъдето Белароса избра една дузина сладкиши за Анна, които бяха поставени в хубава бяла кутия, завързана със зелена и червена панделка, която Белароса донесе в колата. Не мога да обясня защо, но гледката, която представляваше този голям мъж, хванал нежно тази малка бяла кутия, ми се стори много цивилизована. Това не беше точно Аристотел, който размишлява пред бюста на Омир, но беше едно безкрайно човешко действие, което ме накара да видя човека, съпруга, бащата. И, да — любовника. Въпреки че винаги съм гледал на Белароса като на мъж, печелещ мъжкото внимание, сега видях, че първоначалното ми впечатление от него, че жените биха го намерили привлекателен, е вярно. Е, не всички жени, но някои. Можех да си представя как Сюзън, лейди Станхоуп, иска да бъде унижена и сексуално използвана от този безчувствен варварин. Може би това имаше някаква връзка с факта, че бе видяла майка си в леглото с някакъв градинар, коняр или какъвто е бил там. Може би това е нещо, за което мечтаят всички дами със знатен произход: да си свалят дрехите заради мъж, който не им е равен по обществено положение или интелект, а просто сексуално ги възбужда. И защо това трябва да е такъв шок за мъжете? Половината от богатите и преуспяващи мъже, които познавам, се чукат със секретарките си, сервитьорките по коктейлите и дори прислужниците си. И жените имат либидо. Но може би отношенията между Сюзън Станхоуп и Франк Белароса бяха по-сложни.

Прекарахме останалата част от сутринта в Литъл Итъли, Гринуич Вилидж и околностите, като спирахме за кратко тук-там, понякога за разговор, а понякога, за да вземем провизии на борда на кадилака. В колата скоро замириса на сирене, печени закуски и някаква ужасна особена треска, наречена baccala, която вероятно не можеше да се сложи в багажника поради горещината.

— Ще изпратя всичко това вкъщи малко по-късно — обясни ми Белароса. — Това са все неща, които Анна обича. Искаш ли да изпратиш нещо на жена си?

Дразнеше ме, че винаги говореше за Сюзън като за жена ми, вместо да я нарича по име. Как ли я наричаше, когато бяха сами?

— Искаш ли да се отбием някъде? За цветя или нещо друго?

— Не.

— Ще й изпратя тези сладкиши от „Ферара“ — все едно че са от теб.

— Не.

Той сви рамене.

— Обади ли се тази сутрин? — попита ме той, докато завивахме към Мидтаун. — Всичко наред ли е вкъщи?

— Да — отвърнах аз. — Как е твоята жена? Обади ли се тази сутрин? Всичко наред ли е вкъщи?

— Аха. Питам те, защото ако имаш проблеми вкъщи, не можеш да се концентрираш върху работата. А и защото сме приятели. Нали?

— Как си свърших работата вчера в съда?

— Чудесно.

— Край на темата.

Той отново сви рамене и се загледа през прозореца.

Спряхме пред италианския морски клуб на 34-а западна улица и Белароса влезе вътре сам. След петнайсет минути излезе оттам с някаква кафява книжна кесия в ръце и се качи в колата. И какво предполагате, че имаше в тази кесия? Наркотици? Пари? Тайни съобщения? Не. Кесията беше пълна с малки контрабандни пури.

— Тези са от Неапол — каза той. — Тук не можеш да намериш такива.

Той запали една и разбрах защо не можеш. Отворих прозореца.

— Искаш ли една?

— Не.

Той подаде кесията на Вини и Лени, всеки от които взе по една и я запали. Всички изглеждаха доволни от малките си безмитни пури. Разбира се, днес бяха пурите, утре нещо друго можеше да излезе от морския клуб. Интересно.

Вместо да спрем за тричасов обяд в някой италиански ресторант, спряхме пред един фургон за италиански хотдог близо до „Таймс Скуеър“. Белароса слезе от колата и поздрави продавача, някакъв възрастен мъж, който прегърна и целуна Белароса и едва не заплака. Без да ни пита какво искаме, Белароса взе за всички горещи питки с наденички, с пипер и лук.

— Не ми слагай майонеза — казах аз.

Ядохме отвън до фургона, разговаряйки със стария продавач, на когото Белароса даде парче козе сирене от Литъл Итъли и три контрабандни пури. Мисля, че ние спечелихме в тази сделка.

Ако е вярно, че човек се познава по приятелите, които има, тогава Франк Белароса беше нещо като популист, който се движеше сред масите, както са правили първите цезари, и позволяваше на обикновените хора да го прегръщат и целуват, да благоговеят пред него и… да го залавят. В същото време той се събираше и със знатните, но ако можеше да съди по „Плаза“, отнасяше се към тях с хладно презрение.

Продавачът не се върна да обслужва фургона си и дори пропъди няколко души, за да може да обслужи по-добре обедните си гости, които обядваха на открито в скъпите си костюми в жегата на „Таймс Скуеър“, паркирали кадилака напреки на движението. „Каква странна картинка“, помислих си аз.

Избърсахме пръстите си в книжни салфетки, пожелахме на домакина си buon giorno и отново се качихме в колата.

Все още с пълна уста, Белароса се обърна към Вини:

— Кажи на Фреди да удари тук с още един долар на килограм наденички и да ги остави да си го изкарат от клиентите.

След това се обърна към мен:

— Това е хубав продукт и всички го ядат — и испанците, и melanzane обичат този боклук. А къде могат да обядват тук? В „Сарди“ ли? Кафетата предлагат само боклуци. Затова те ядат на улицата и заглеждат мацките, които минават покрай тях. Нали така? Това си заслужава още 25 цента. Нали? Хареса ли ти сандвичът? Ще платиш ли още 25 цента за него? Разбира се. Затова удряш продавачите с още един долар на килограм, а те си го слагат в цената. Няма проблем.

— Сега, след като всички обсъдихме това — казах аз, — ще гласуваме ли?

Той се разсмя.

— Да гласуваме ли? Аха, ще гласуваме. Франк гласува „за“. Край на гласуването.

— Хубаво събрание — казах аз.

— Аха.

Всъщност бях впечатлен от вниманието, което Белароса обръщаше на по-малките предни постове на империята си. Вероятно смяташе, че ако внимава за цената на наденичките, по-големите проблеми сами ще се решат. Той бе твърде самостоятелен човек както в професионалния, така и в личния си живот, ако разбирате какво искам да кажа.

 

 

Пресякохме Ийст Ривър по „Уилямсбърг Бридж“ и след това вече се обърках. Бруклин ми е напълно непозната територия и се надявах да остане такава. За нещастие обаче имах водач, който ми посочваше и обясняваше всичко, както правят хората, когато си мислят, че ви интересува тяхната мизерна частица от света.

— Ей там, на покрива на онази сграда — каза Белароса — е мястото, където за пръв път се опарих.

Имах чувството, че не искаше да ми каже, че си е играл с огън.

— Колко интересно — казах аз.

Спряхме пред една красива стара барокова църква, покрита с черна мръсотия.

— Това е моята църква — обясни Белароса — „Санта Лучия“.

Слязохме от колата, отидохме до жилището на пастора и почукахме на вратата, която един стар свещеник ни отвори и започна да изпълнява ритуала с прегръдките и целувките.

Аз и Белароса бяхме въведени в една голяма всекидневна на втория етаж, където към нас се присъединиха още двама свещеници и на всички бе поднесено кафе. Тези хора пият много кафе, в случай че не сте забелязали, но не толкова заради кофеина, колкото за общото изживяване — нещо като течна версия на общото ядене. А навсякъде, където отидеше Франк Белароса, разбира се, се правеше и се сервираше кафе, обикновено с нещо сладко.

И така, ние пиехме кафе и бъбрехме за това-онова, но не и за вчерашните неприятности със закона. Тримата свещеници бяха от старата италианска школа, естествено, и не си говореха на име, така че липсваха онези глупости с „отче Чък“ и „отче Бъзи“. От друга страна, като че ли и тримата имаха трудни първи и фамилни имена и при акцента, с който говореха, ми прозвуча сякаш и тримата се казваха отец Чикън Качиаторе, Аз ги наричах всичките „отче“.

Главният говореше за това, как епископът (истинският епископ на епархията) искал да затвори „Санта Лучия“, освен ако не започне да се издържа сама, което било малко вероятно, тъй като в енорията едва ли били останали достатъчно италианци католици, които да я поддържат. Свещеникът деликатно обясни, че латиноамериканските католици в енорията, предимно от Централна Америка, смятали, че десет цента в кутията за дарения покриват режийните. Свещеникът се обърна към мен и каза:

— Старите хора в тази енория не могат да отидат в друга църква. Те искат да са близо до своята църква и тук да ги опеят, когато умрат. Трябва да помислим, разбира се, и за някои бивши енориаши, такива като мисис Белароса например, които се връщат в „Санта Лучия“ и ще бъдат съкрушени, ако трябва да затворим църквата.

(Окей, отче, дай по същество.)

Той се прокашля.

— Трябват около 50000 долара на година, за да се поддържа и отоплява църквата и жилището на пастора и да се слага някаква храна на тази маса тук.

Не си мислете, че посегнах към портфейла си или нещо такова, но докато свещеникът ми казваше това заради дона, той надраска един чек и го сложи на масата с лицевата страна надолу.

След още няколко минути ние се сбогувахме със свещениците, получихме необходимите прегръдки и благословии и си тръгнахме.

На улицата Белароса ми каза:

— Никой не може да те изръси така, както католически свещеник. Madonna, те ме удариха с 50 бона. Но какво можех да направя, а?

— Просто да кажеш „не“.

— Не? Как ще кажеш „не“?

— Поклащаш глава и казваш „не“.

— А, не можеш да направиш това. Те знаят, че имаш пари и това ще е грях. — Той се подсмихна, след това добави: — Разбираш ли, аз съм кръстен в „Санта Лучия“, баща ми и майка ми са били кръстени тук, тук се ожених, Анна кръщава децата, тук, Франки се ожени тук, моят старец е погребан тук, майка ми…

— Схванах ти идеята. Аз също имам една такава църква. И й давам по пет долара всяка седмицата на Великден и Коледа по десет.

— Това е различно.

Вместо да влезе в колата, Белароса се обърна и отново погледна тъжната стара църква, а след това огледа мизерните улици около нас.

— Често играех ступбол^[1] на онези стъпала там — каза той. — Играл ли си ступбол?

— Чувал съм за тази игра.

— Аха. Хлапетата от бедните квартали я играят. Ти какво си играл? Голф ли?

Той се усмихна.

— Аз играех на фондовата борса.

— Аха? — Разсмя се. — А ние играехме ступбол точно ей там. Аз и приятелите ми… — Помълча няколко секунди, след това каза: — Отец Чиаро — това е старият пастор, с когото току-що говори, излизаше от къщата и ни подгонваше. И ако стигнеше някого, хващаше го за ухото и го завличаше в къщата и го караше да свърши някаква гадна работа. Виждаш ли онези валчести дръжки на вратата? Те са от месинг, но вече не им личи. Често трябваше да лъскам тези шибани топки, докато заприличат на златни.

— Той все още те хваща за ухото, Франк.

Той се разсмя:

— Аха. Какъв кусичин.

— Какво?

Той се усмихна.

— Така го казваше дядо ми. Кусичин. Кучи син.

— Разбирам.

Опитах се да си представя как малкият шишкав Франк Белароса тича по тези улици, играе на топка, стреля с въображаем пистолет, коленичи в изповедната, „опарва“ се, коленичи в изповедната и т.н. И успях да си го представя и понеже аз самият съм малко носталгично настроен към миналото, мога да разбера хора, които с умиление си спомнят за детството. Това е признак на средната възраст, нали? Но при Белароса, мисля, имаше и още нещо. Той, струва ми се, знаеше, че за последен път си е вкъщи и искаше да се погрижи за „Санта Лучия“ за да може след това свещениците да се погрижат за него, когато му дойде времето. През последните десетина години на няколко пъти бяха писали във вестниците за църкви и свещеници, които са отказали да извършат опело на хора от бранша на Франк. Мисля, че това е поуплашило Франк Белароса, който през цялото време бе вярвал, че принадлежи към една църква, която изпълнява преките заповеди на Всевишния да прощава на всеки. Но сега разни хора се опитваха да променят законите и Белароса, като човек, който не би се оставил на произвола на съдбата, си подсигури опелото в „Санта Лучия“. Или поне аз така мисля.

Белароса пъхна ръце в джобовете си и погледна към напречната улица.

— В онези дни можеше спокойно да се разхождаш по тази улица късно вечер и никой да не те безпокои, освен стариците, които ми крещяха от прозорците: „Франки, прибирай се вкъщи, преди майка ти да те е убила.“ — Мислиш ли, че някой все още казва това по тази улица?

— Съмнявам се.

— Аха, аз също. Искаш ли да видиш къде живеех, когато бях дете?

— Да, искам.

Вместо да се качим в колата, ние се отдалечихме от „Санта Лучия“ и тръгнахме в горещината, както Франк Белароса сигурно бе правил преди много години. Лени и Вини се влачеха след нас с кадилака. Районът около църквата беше доста беден и хората ни поглеждаха, но вероятно бяха виждали подобни сцени и преди и знаеха, че това е един блуден син с пистолет затова си продължаваха пътя, докато Франк продължаваше по своя.

Спряхме пред една опустошена от пожар пететажна тухлена сграда и Белароса каза:

— Живеех ей там, на последния етаж. Ставаше 100 градуса^[2] през лятото, но беше топло и приятно през зимата с онези огромни радиатори, които непрекъснато работеха. Делях една стая с двамата си братя.

Не отговорих.

— След това чичо ми ме измъкна оттук — продължи той — и ме изпрати в „Ла Сал“, където пансионът ми изглеждаше като къща на Парк Авеню. Започнах да разбирам, че съществува свят и извън Уилямсбърг. Разбираш ли?

Той отново замълча, след това каза:

— Но трябва да ти кажа, че като си спомням какво беше това място през 50-те години, бях щастлив тук.

— Тогава всички бяхме щастливи.

— Аха.

Качихме се в колата и подминавайки няколко пресечки, излязохме на една по-хубава улица, където той ми показа пететажната сграда от кафяв камък, където с Анна бяха прекарали по-голямата част от брачния си живот.

— Сградата все още е моя — каза той. — Направих апартаменти на всеки етаж и настаних някои възрастни хора в тях. Имам една стара леля, която живее тук. Плащат, каквото могат, на църквата. Разбираш ли? Църквата се грижи за всичко. Това е хубава сграда.

— В рая ли се опитваш да отидеш? — попитах аз.

— Аха, но не тази седмица. — Той се разсмя, след това добави:

— Всичко е въпрос на гледна точка, господин адвокат.

Покарахме малко из стария италиански район на Уилямсбърг, който никога не е бил голям, а това, което бе останало от него, изглеждаше доста запуснато, но имаше къде да се отбием тук-там и разходката не беше изцяло от носталгия, а отчасти по работа. Както казах, сигурно е трудно да се управлява една престъпна империя, без да се използва телефонът или дори пощата за тази цел. И този факт очевидно пораждаше необходимостта да се пътува много и да се навестяват набързо отделни хора. Франк бе управителят на мафията, който се справяше за три минути.

След Уилямсбърг минахме през по-оживени италиански квартали в Бенсънхърст, Бей Ридж и Кони Айлънд, където спирахме още няколко пъти и се срещнахме с още няколко души предимно в ресторанти, в задните помещения на магазини за продажба на дребно и в светски клубове. Съвсем искрено се изненадах от броя на клоновете и съдружниците на корпорацията Белароса — или може би трябваше да кажа фирмените магазини и пласьорите на стока? А още по-чудно бе, че нямаше никакъв списък на местата, където спирахме. Белароса просто казваше няколко думи на Лени и Вини, като например: „Нека да видим Паскале от рибарника“ и те ни откарваха някъде. Трудно ми бе да повярвам, че малките им колкото грахово зърно мозъци са могли да запомнят толкова много местонахождения, но, предполагам, имаха добри мотиви да си вършат работата.

Излязохме от Бруклин и отидохме в Озон Парк, в Куинс, който също е италиански квартал. Франк имаше някои роднини тук и ние спряхме пред една от редицата еднакви къщи, където поиграхме на кегли с някои от старите му приятели, които носеха висящи като чувал панталони и тридневни бради. След това всички отидохме на една задна тераса, където пихме домашно червено вино, което беше безкрайно отвратително, кисело и стипчиво. Но един от старците сложи лед във виното ми и го смеси не с нещо друго, а със сметана. След това наряза праскова в чашата ми. Франк подправи виното си по същия начин. Това беше нещо като италианска сангрия, предполагам, или винен коктейл, и веднага ми дойде на ум, че мога да патентовам този буламач и да го продавам на претенциозните заведения като „Бъдис Хоул“, чиито клиенти щяха да го пият, ядейки стръкчетата си трева. „Озонпаркска глътка“? Не? Да?

Продължихме разходката си в късния следобед, като спирахме още няколко пъти пред скромни на вид къщи в други квартали на Куинс.

В хотел „Плаза“ Франк Белароса бе забавлявал хората, които движеха неговия свят — шефовете и „твърдите“ мъже. Сега излизаше по улиците, за да се срещне с избирателите си подобно на политик, който се кандидатира за държавен пост. Но за разлика от политиците никога не го чух да дава някакви обещания и неприсъщо на доновете на мафията, никога не го чух да заплашва. Той просто се показваше сред хората, да използвам израза, който тези хора често употребяваха. Показването сред хората сигурно имаше много скрити значения и сигурно беше важно, щом Белароса го правеше.

Този човек имаше вродено чувство за власт, това мога да кажа за него. Той бе разбрал в един момент, че истинската власт не се гради върху насилието или дори върху предаността към дадена абстрактна идея или организация. Истинската власт се градеше върху личната преданост, особено предаността на масите към личността на дон Белароса, както забелязах при продавача на наденички, а и при всеки друг, който се отбихме да видим. Този човек наистина беше интуитивен и богоподобен лидер — последният от великите донове.

И колкото и порочен да беше, почти ми стана жал за него, заобиколен сега от вътрешни и външни врагове. Но аз бях съжалил и гордия Луцифер в „Изгубения рай“, когато бе изгонен от Господа, и господаря на лицемерните двуполови ангелчета. Сигурно има някакъв сериозен дефект в характера ми.

Беше се смрачило, когато тръгнахме обратно за Манхатън. Ню Йорк наистина е град с етническо разнообразие, но аз нямам кой знае какви възможности или желание да се срещам с тези етнически групи. Въпреки това трябва да призная, че бях заинтригуван от италианската субкултура, в която успях да надзърна този ден. Това беше един свят, който изглеждаше едновременно и жив, и умиращ, и докато пътувахме към Манхатън, казах на Белароса:

— Мислех, че всички тези италиански неща са останали в миналото.

Той, изглежда, разбра какво имам предвид и отвърна:

— В миналото са. В миналото беше, когато моят старец ме вземаше със себе си и отивахме при приятелите му на вино и приказка. Това винаги е в миналото.

Старите имигрантски култури, размишлявах аз, все още оказват силно влияние върху своите хора и върху американското общество. Но те наистина губеха самобитността си, ставайки хомогенни, и по ирония на съдбата губеха силата си, запълвайки вакуума, създаден от т.нар. упадък на англосаксонските протестанти. Но по-важното беше, че макар все още в сянка, някъде по крайните квартали бяха новите имигранти, бъдещето, за което нито Франк Белароса, нито аз знаехме нещо или искахме да мислим.

 

 

Докато колата наближаваше небостъргачите на Манхатън, Белароса ме попита:

— Добре ли прекара днес?

— Интересно ми беше.

— Аха. Понякога имам нужда просто да изляза и да видя тези хора. Разбираш ли? Да видя, че всеки си е все още на мястото. Бях започнал да губя връзката, малко се бях изолирал в Алхамбра. Не се прави така. Трябва да излизаш между хората и ако някой иска да те гръмне, тогава поне ще бъдеш на улицата, а не заврян някъде, да чакаш да те притиснат до стената. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Но имаш ли нужда от адвокат до себе си, докато предизвикваш съдбата?

— Не. Имам нужда от приятел.

Веднага бях готов с няколко саркастични отговора, но не казах нищо, което каза всичко.

— Ще те направя почетен италианец като Джак Уейнстейн — добави той. — Искаш ли?

— Разбира се, стига това да не ме направи почетна мишена.

Той се разсмя, но ми се стори, че темата за убийството му не му е чак толкова смешна. Въпреки това обаче каза:

— Говорих с някои хора. Няма за какво да се притесняваш. Все още си цивилен гражданин.

Страхотна новина. А аз вярвах на тези хора, нали? Но поне може би всички те членуваха в стрелковия клуб и бяха добри стрелци. Много се надявах да е така.