Нелсън Демил
Златният бряг (27)

25.

Въпреки заявлението ми, че напускам дома си, или вероятно поради него със Сюзън започнахме да се разбираме по-добре. И двамата се съгласихме, че съм бил под известно финансово и професионално напрежение и че смъртта на Джордж е била и за двама ни емоционално сътресение и дори че продажбата на Станхоуп Хол вероятно е допринесла за избухването ми в ресторанта и за заявлението ми, когато се върнахме вкъщи. Въпреки това обаче уверих Сюзън, че продължавам да смятам баща й за едно монументално дърво. Тя, изглежда, нямаше желание да спорим по въпроса.

Както и да е, в края на юли мистър Мелзър ми се обади вкъщи, за да ми съобщи, че се е споразумял със Службата по вътрешните приходи за следното: в рамките на шейсет дни аз трябва да им платя 215000 долара, с което въпросът ще бъде приключен. Мистър Мелзър изглеждаше доволен от това, което бе свършил.

— Това ви спестява 99513 долара — каза той.

— Но ще ви дължа около 50000 долара, мистър Мелзър, а и вече ви платих 20000. Наистина, мистър Мелзър, ако направите една проста сметка, излиза, че сте ми спестили само около 30000 долара. Това и аз можех да го направя.

— Но аз свърших работата вместо вас, мистър Сатър — прокашля се по телефона. — А и освен това трябваше да се занимая с обвинението в углавно престъпление. Само това струва…

— Накарайте ги да смъкнат с още десет или си намалете комисионата.

— Но…

Затворих телефона. След един приличен интервал от около час мистър Мелзър отново се обади.

— Ще вземат 210000 долара, мистър Сатър. Това е всичко, което мога да направя. Ще ви допълня останалите пет. При положение че все още могат да ви обвинят в углавно престъпление, предлагам ви да се съгласите.

— Само не разбирам, мистър Мелзър, защо СВП и мафията още не са се обединили.

Мистър Мелзър се изсмя и отвърна:

— Професионална завист — след това добави: — Ще успеете ли да приготвите чека за шейсет дни?

— Да.

— Чудесно. Ще го предам на ръка на СВП и ще се погрижа всичко да е наред. Това е част от задълженията ми.

В това имаше един не много фин подтекст.

— И предполагам, че ще искате да получите собствения си чек по същото време — казах аз.

— Ще бъде много удобно.

— Добре. Обадете ми се след трийсет дни.

— Чудесно. И, благодаря ви, мистър Сатър. За мен беше удоволствие да работя с толкова изтънчен човек като вас.

Аз не можех да кажа същото, затова казах:

— Беше с учебна цел.

— Това само увеличава удоволствието ми.

— Между другото, мистър Мелзър, случайно да сте чули нещо във връзка с това как СВП са открили това недоглеждане от моя страна?

— Поразпитах току-там, мистър Сатър, но никъде не получих точен отговор. Въпреки това обаче можем да приемем, че едва ли са се ровили случайно в старите ви данъчни декларации.

— Можем ли да приемем тогава, че някой специално си е поставил за цел да ми създава трудности?

— Казах ви, мистър Сатър, не сте много приятен на СВП.

— Но аз не съм им приятен, откакто започнах да ги бия в собствената им игра още преди двайсет години. Защо ще преглеждат декларациите ми сега?

— О, мисля, че от години знаят за това ваше недоглеждане, мистър Сатър. Но им харесва да гледат как се трупат лихвите и глобите.

— Разбирам.

Но ми беше трудно да го повярвам дори за Службата по вътрешните приходи. Те пипаха здраво, но в общи линии честно, дори стигаха дотам, че ти връщаха пари, за които не си знаел, че си им ги платил в повече.

— Във всеки случай — продължи мистър Мелзър — на ваше място не бих се опитвал да разнищя това. Или — добави той — отново ще имате нужда от мен.

— Мистър Мелзър, аз никога повече няма да имам нужда от вас. И не се страхувам от която и да е служба в моето правителство. Ако съм убеден, че някой ме е нарочил да ме преследва, положително ще разнищя нещата.

Мистър Мелзър изчака да минат няколко секунди и каза:

— Мистър Сатър, ако мога да бъда откровен, хората като вас почти са изчезнали. Приемете загубата, преглътнете гордостта си и си живейте живота, приятелю. Нищо добро няма да излезе от опитите ви да се преборите със сили, които са много по-силни от вас.

— Обичам да се боря за справедлива кауза.

— Както искате. — След това добави: — Между другото, все още бих искал да се отбия при вас за един професионален съвет, ако може. Вашата работа за мен ще бъде строго поверителна, разбира се.

— А още по-добре, ще бъде несъществуваща. Приятен ден.

 

 

Е, какво, нещата, изглежда, винаги се оправят, нали? Още на следващия ден, при едно от редките ми появявания в кантората на Уолстрийт, ме потърсиха по телефона. Беше някой си мистър Уебър, посредник в Ийст Хамптън, който ми съобщи, че имал добри новини. Всъщност, бе получил предложение за 390000 долара за лятната ми къща.

— Това въобще не е добра новина — информирах го аз.

— Мистър Сатър, пазарът запада. Това е единственото сериозно предложение, което сме получили, и в този момент човекът вече разглежда другите къщи.

— Ще ви се обадя след малко.

След което телефонирах на всеки един от останалите посредници; в чиито списъци фигурираше къщата ми, и се наслушах на лоши новини и извинения. Обадих се на Сюзън, тъй като тя е съпритежателка на къщата, но както обикновено, нея я нямаше. Тази жена има нужда от лична радиостанция, от телефон за колата си, от кабелно радио за коня си и от няколко камшика. Обадих се на Уебър.

— Ще направим компромис между моята и неговата цена. Вдигнете я до 445000.

— Ще се опитам.

Мистър Уебър ми се обади след половин час, което ме наведе на мисълта, че клиентът му вероятно седеше до него в офиса.

— Евентуалният купувач ще направи още един компромис с вас и последната му дума е 417500 долара — каза Уебър. — Предлагам ви да приемете, мистър Сатър, защото…

— Пазарът не е добър, лятото си отива, а фондовата борса спадна на шестнайсет и четвърт днес. Благодаря ви, мистър Уебър.

— Вижте, просто искам да знаете фактите.

— До този момент мистър Уебър вече надушваше комисионата си, която според моите изчисления при шест процента възлизаше на около двайсет и пет хиляди долара.

— Искам да получа четиристотин двайсет и пет хиляди — казах аз, — така че вие ще ми дадете разликата от комисионата си.

Настъпи тишина в телефонната слушалка, докато мистър Уебър, който усещаше миризмата на първокачествени ребърца, осъзнаваше, че му се предлага костта на гръдния кош или нищо. Той се прокашля, както бе направил мистър Мелзър, и каза:

— Това може да се направи.

— Тогава го направете.

Обикновено бих се държал по-агресивно в сделки с недвижими имоти, а също и със СВП. Но нямах много, на което да се опра, за да се пазаря. Всъщност без знанието на мистър Уебър нямах нищо, а времето течеше.

— Готово — каза мистър Уебър. — Казах ли ви, че купувачът иска веднага да се нанесе в къщата? Не? Тогава ви казвам. Иска да я използва през целия август. Предлага по сто долара на ден, докато се прехвърли собствеността. Знам, че можехте да получите повече сега, в разгара на сезона, но това е част от сделката, затова предлагам…

— Той не се казва Мелзър, нали?

— Не. Казва се Карлтън. Доктор Карлтън. Психиатър е в града. На „Парк Авеню“. Те не приемат пациенти през август, нали знаете, а той има жена и две деца, затова иска…

— Семейството ми иска да използва къщата през август, мистър Уебър.

— Това ще провали сделката, мистър Сатър. Той настоява.

— Е, в такъв случай, ще е по-добре да си променя летните планове, нали? Вероятно ще сляза на градското бунище и ще събирам плъхове с гребло.

— Всъщност бих могъл да ви намеря тук друга къща под наем…

— Няма значение. Постъпете както желаете, вие и доктор Карлтън.

— Да, сър. Доктор Карлтън наистина харесва къщата. И обзавеждането също.

— Колко?

— Още десет. В брой.

— Добре. Той видя ли снимката на жена ми и децата в кабинета ми?

Мистър Уебър се разсмя. Сключването на сделки е забавно нещо.

— Ако този мошеник просто се опитва да си наеме евтино къща за през лятото, ще го обеся над камината си.

— Сър?

— Вземете един процент предплата веднага. Днес. И искам да сключим договора до една седмица с двайсет процента отстъпка.

— Една седмица ли? Но…

— Ще ви изпратя договора по факса днес следобед. Накарайте този тип да се размърда, мистър Уебър. Ако има някакви проблеми, веднага ми се обадете.

— Да, сър. — След това попита: — Искате ли да купите нещо по на изток?

— Какво имате по на изток от нос Монток?

— Океан.

— Колко?

— Безплатен е, мистър Сатър.

— Ще го взема.

Затворих телефона. Madonna, като не ти върви, не ти върви, и това е.

 

 

Същата вечер хванах влака за вкъщи и изчаках Сюзън в „Макглейдс“, за да вечеряме заедно, както бяхме се уговорили сутринта. Обясних й сделката и казах:

— Опитах се да се свържа с теб, за да получа съгласието ти.

Което беше повече, отколкото Франк Белароса бе направил, когато бе купил Алхамбра, без да спомене за това на жена си.

Сюзън не изглеждаше заинтересувана от продажбата. Но с жените никога не можеш да си сигурен. Да перифразирам това, което Чърчил е казал за германците: „Жените или лежат в краката ти, или те хващат за гърлото.“

Бях извадил калкулатора и си правех разни изчисления, пиейки третия си джин с тоник.

— Значи плащаме на СВП, плащаме на Мелзър, плащаме комисионата на посредника за недвижими имоти, освобождаваме съществуващата ипотека, на всяка цена оставяме пари за плащане данъка върху печалбата, тъй като няма да купуваме друга къща, прибавяме десет хиляди за обзавеждането и около три хиляди от наема, за по-сигурно начисляваме данък върху всичко това, като че ли е печалба, след това го изваждаме от общата сума и… да видим какво се получава. Оказва се, че ще извадим от джоба си още малко пари…

Сюзън се прозяваше. Богатите се отегчават, когато се говори за пари.

Надрасках няколко цифри върху салфетката си:

— Мисля, че имаме чиста печалба от деветдесет и три долара.

Замислих се за момент, след това казах:

— Един потенциален актив от половин милион долара се стопи. — Погледнах Сюзън. — Какво прави правителството с толкова мои пари?

— Няма ли да си поръчаме вечеря?

— Не мога да си го позволя. Ще пия.

Отново си поиграх малко с цифрите, но все още не можех да си позволя солидна храна, затова си поръчах още един джин с тоник.

— Между другото — каза Сюзън, — включваш ли в сметките си двайсетте хиляди долара, които ми, дължиш?

Погледнах я.

— Извинете, мисис Сатър, но това е общ пасив.

— Знам, Джон, но вината не е моя.

Разберете, моля ви, тази жена има нужда от двайсет хиляди долара, колкото аз имам нужда да преместя още една конюшня през имението.

Прокашлях се, както бяха направили господата Мелзър и Уебър.

— Защо повдигаш този въпрос?

— Адвокатите ми искат да знаят…

— Баща ти иска да знае.

— Виж… мен всъщност не ме е грижа за парите. Но не е хубаво да си създаваш такъв навик. Искам да кажа, да смесваме активите.

— Смесваме моите активи. Виж, Сюзън, бъди спокойна, нямам никакви претенции към твоята собственост, дори ако понякога смесваме активите. Брачният ти договор е категоричен в това отношение. Аз съм адвокат. Можеш да ми вярваш.

— Вярвам ти, Джон, но… всъщност не ми трябват точно парите, но ми трябва нещо като писмено обещание. Така каза… адвокатите ми.

— Добре.

Надрасках върху менюто една разписка за дълг за двайсет хиляди долара, подписах се, сложих дата и го плъзнах към нея по масата.

— Законна е. Просто не обръщай внимание на тази й част, където пише менюто за обяд и вечеря, видовете коктейли, пържоли и пържени картофи.

— Не е необходимо да си толкова докачлив. Ти си адвокат. Разбираш ли…

— Разбирам, че вършех на баща ти безплатни юридически услуги в продължение на почти две десетилетия. Разбирам, че платих половината разноски за преместването на твоята конюшня…

— Твоят кон също е в нея.

— Не искам глупавия кон. Ще го направя на туткал.

— Ужасно е да говориш такива неща. А между другото, лодката я купи само на свое име.

— Върху чека е само моето име, лейди.

— Добре, тогава… не искам да повдигам този въпрос, но откакто сме женени, никога не ти се е налагало да ипотекираш или да даваш нещо под наем.

— А какво си направила ти, за да имаш онази къща, освен това, че си се родила със задник, пълен с пари?

— Моля те, Джон, не бъди груб. Знаеш, че не обичам да говоря за пари. Нека да оставим тази тема. Моля те.

— Не, не, не. Нека да не я оставяме. Нека си проведем първия и отдавна назрял спор за парите.

— Моля, снижи си гласа.

Не знам дали си снижих гласа или не, но грамофонът автомат се включи и всеки, който ни слушаше, трябваше да се задоволи да слуша „Моят път“ в изпълнение на Франк Синатра. Велика песен. Мисля, че онова приятелче в края на бара я пусна заради мен. Благодарих му с жест на ръката.

— Това е много грозно — каза Сюзън. — Не съм свикнала на такова отношение.

Обърнах се към лейди Станхоуп.

— Съжалявам, че избухнах. Ти си съвсем права, разбира се. Моля те, сложи онази разписка за дълг в чантата си и аз ще ти върна заема веднага щом мога. Ще ми трябват няколко дни.

Сега изглеждаше объркана.

— Забрави за това. Наистина. — Тя накъса разписката. — Не разбирам нищо от тези неща.

— Тогава в бъдеще не обсъждай моя бизнес и нашия бизнес с баща си. Горещо ти препоръчвам да си наемеш личен адвокат, който няма нищо общо с баща ти или с попечителите ти. Ще работя с този адвокат при всякакви бъдещи проблеми, — включително брачни. И, моля те, не забравяй, че за добро или лошо, аз съм ти съпруг.

Лицето й беше вече доста червено и виждах, че се колебае между краката и гърлото ми. Най-накрая каза:

— Добре, Джон. — Взе менюто и вече не можех да виждам лицето й.

Казах ви за червената коса и знаех, че все още се колебае между доброто си възпитание и лошите си гени. Предполагам, че просто като предпазна мярка би трябвало да поставя ножовете за пържоли извън обсега й, но това можеше да се окаже прекалено. Аз самият бях все още доста разгорещен, разбира се, и трябваше да направя една последна язвителна забележка.

— Не ми беше много приятно, че баща ти се обади онази вечер да провери дали си добре — казах аз. — Да не би да мисли, че те бия?

Тя вдигна поглед от менюто.

— Разбира се, че не. Беше глупаво от негова страна. — И добави: — Но наистина ти е страшно сърдит.

— Защо? Защото го оставих да плати сметката ли?

— Джон… това, което каза, беше малко силно. Но… той ме помоли да ти кажа, че ще приеме извиненията ти.

Изръкоплясках.

— Какъв прекрасен човек! Какво красиво човешко същество!

Избърсах една сълза от окото си.

Песента беше свършила и ние си върнахме слушателите.

Сюзън се наведе през масата и ми каза:

— Променил си се, знаеш ли?

— А ти, Сюзън?

Тя сви рамене и се върна към менюто. След това отново вдигна погледа си.

— Джон, ако се извиниш, това ще намали много напрежението. За всички ни. Дори и да не го мислиш наистина. Направи го заради мен. Моля те.

Имаше едно време, разбира се, не много отдавна, когато щях да го направя. Но това време бе отминало и едва ли щеше да се върне отново.

— Няма да кажа нищо, което не мисля — отвърнах аз. — Няма да пълзя заради теб или заради който и да било. В целия този епизод съжалявам само за това, че не го сграбчих за вратовръзката и не натопих лицето му в сладкиша с извара.

— Ти наистина си ядосан, нали?

— Не, ядът е преходен. Аз мразя това копеле.

— Джон! Той ми е баща.

— Не се обзалагай за това.

И така вечерях сам. Но, предполагам, трябваше да свикна с това. Някой ден светкавичната ми духовитост ще ме вкара в беля. Всъщност тя май вече го направи.