Нелсън Демил
Златният бряг (13)

11.

В понеделник, Светлия понеделник, заваля, както бяха предвидили, и вятърът наистина духаше от североизток, като заобикаляше Кейп Код и нахлуваше в Пролива — един малък остатък от зимата.

Станах призори и открих, че Сюзън бе спала на друго място, вероятно в някоя от гостните. Взех си душ, намъкнах дънките и пуловера и се отправих към Лоукаст Вели, където закусих в един магазин за кафе.

Пиех бавно кафето си и четях „Ню Йорк Поуст“ за пръв път от десет години. Интересен вестник — нещо като друсано говеждо за духа.

Поръчах си кафе за вкъщи, излязох от магазина и изминах с мустанга в дъжда няколкото преки до кантората ми. Качих се на втория етаж в личния си кабинет, който някога е бил всекидневна, и запалих огън в камината. Седнах в коженото си кресло, събух си обувките, вдигнах краката си на решетката и зачетох „Лонг Айлънд мантли“, като отпивах кафе от картонената чашка. В списанието имаше някаква статия за това как да се подготви къщата в Ийст Енд за Деня на загиналите^[1], официалното откриване на летния сезон за плуване й забавления. Това ми напомни, че имаше къде да отида, ако се самоизпратя в изгнание или ме обявят за персона нон грата в земята на Станхоуп.

Лятната ми вила в Ийст Хамптън е истинска колониална къща с кедров покрив, построена през 1769, заобиколена от глициния и плодни дървета. Собственик съм на тази къща заедно със Сюзън — тя е моя, нейна и… на банката.

Прадедите ми по бащина линия са от първите заселници на източния край на този остров, които са дошли от Англия около 1660 година, когато този Нов свят наистина е бил много нов. Всъщност към моята собственост спада и част от едно парче земя, което първоначално е било подарено от Чарлз II на някой си Елиът Сатър през 1663. То обхващало около една трета от територията на Саутхамптън, където сега се намира най-изтънченото общество по Източното крайбрежие, и ако семейство Сатър все още притежаваше това място, всички щяхме да бъдем милиардери.

Тази най-източна ивица на острова, която се е врязала в Атлантика, е поразително красива, географски се различава от Златния бряг, но е свързана с него чрез някакви семейни връзки, пари и обществени прилики. По-важното е, че това място е по-слабо населено и природозащитниците упражняват пълен контрол. Там дори пощенска кутия не можеш да си сложиш, без да попълниш декларация за опазване на околната среда.

Тази стара връзка с източното крайче на Лонг Айлънд винаги ме е интересувала като някаква абстрактна обяснителна бележка към собствения ми живот, но досега не беше оказвала голямо влияние върху мисленето ми. Напоследък обаче започнах да се питам не е ли дошло времето да заживея върху земята на Сатър, а не на Станхоуп.

Опитах се да си представя как ще изглеждам като провинциален адвокат, с крака, вдигнати върху бюрото в някоя канцелария в приземния етаж на магазин, ще печеля може би трийсет хиляди на година и ще се втурвам с тълпата към доковете, когато е сезонът на лефера.

Чудя се дали Сюзън ще издържи там и година. Ще трябва да си вземе и конете, но там е интересно да се язди, пътеките минават през възвишенията Шинекок, спускат се до самия Атлантически океан и продължават покрай бялата пясъчна ивица. Може би от това имахме нужда, за да се сближим отново.

Понякога обичам да идвам в кантората в почивен ден и да си довършвам някои работи, но никога досега не бях я използвал за убежище от домашните си проблеми. Оставих списанието, затворих очи и се заслушах в дращенето на огъня, в свиренето на вятъра и почукването на дъжда. Беше прекрасно.

Чух входната врата да се отваря. Бях я оставил отключена, в случай че някой по-ентусиазиран служител реши да поработи няколко часа или като мен просто иска да избяга от къщи. Вратата се затвори, след което чух стъпки във фоайето. Тук работят дванайсет човека: десетима секретари, двама помощник-юристи, двама младши съдружници и две стажант правистки — млади момичета, които щяха да полагат държавните си изпити това лято. Едната от тези многообещаващи адвокатки се казваше Карън Толмидж и щеше да стигне далече, защото беше умна, енергична и имаше дар слово. Освен това е красива, но това го споменавам само мимоходом.

Надявах се стъпките, които чух, да са на Карън, защото имаше някои интересни юридически идеи, които бих искал да обсъдя с нея. Но в следващия момент разбрах, че ми беше безразлично дали е тя, жена ми, невзрачната ми секретарка, сексапилната Тери или малките ми племенници с брадви и триони. Просто исках да бъда сам. Без секс или насилие.

Ослушах се и разбрах, че стъпките бяха бавни и тежки и не приличаха на женска походка. Може би беше пощальонът или някакъв разносвач или дори някой клиент, който не е знаел, че съм обявил Светлия понеделник за почивен ден. Който и да беше това, той се разхождаше долу, като обикаляше от стая в стая и търсеше някого или нещо.

Тъкмо мислех да сляза и да проверя, когато долното стъпало изскърца и един глас извика:

— Мистър Сатър?

Оставих кафето и станах.

— Мистър Сатър?

Поколебах се за миг и отговорих:

— Тук съм, горе.

Тежките стъпки се изкачиха по стълбите и аз казах:

— Втората врата вляво.

Франк Белароса, облечен в безформена мушама за дъжд и сива филцова шапка, влезе през вратата в кабинета ми.

— А — каза той, — ето ви и вас. Видях джипа ви отвън.

— Мустанга.

— Аха. Ще ми отделите ли малко време? Има някои неща, за които бих искал да поговорим.

— Днес не работим — информирах го аз. — Днес е Светлият понеделник.

— Така ли? А, запалили сте огън. Имате ли нещо против да седна до него?

Разбира се, че имах, но му посочих дървения люлеещ се стол срещу моето кресло пред камината и мистър Белароса свали мократа си шапка и мушама и ги закачи на дървото закачалка до вратата. След това седна.

— Католик ли сте?

— Не, член съм на епископалната църква.

— И този ден ви е почивен?

— Понякога. Нямаме много работа.

Взех ръжена и случайно хвърлих поглед към Белароса, който гледаше не мен или огъня, а тежкия, тъп предмет в ръката ми. Този човек имаше съвсем първични инстинкти, помислих си аз. Разрових огъня и без никакви резки движения оставих ръжена на мястото му. Езикът ме сърбеше да попитам мистър Белароса дали беше дошъл да ме обере, но тъй като се познавахме отскоро, не исках да обтягам отношенията ни с черен хумор. Вместо това казах:

— А вие почивате ли днес?

Той се усмихна:

— Да.

Седнах в креслото срещу него.

— С какво се занимавате?

— Това е едно от нещата, за които исках да поговорим.

Той кръстоса крака и се опита да се залюлее няколко пъти, като че ли никога досега не бе сядал в люлеещ се стол.

— Баба ми имаше такъв стол — каза той. — И се люлееше, люлееше, люлееше по цял ден. Преди да измислят онези инвалидни колички, тя ходеше с две патерици и ако някой от нас се опиташе да се промъкне покрай нея, за да влезе в кухнята, тя го цапардосваше с една от тях.

— Защо?

— Не знам. Никога не съм я питал.

— Разбирам.

Разгледах мистър Белароса за момент. Той носеше в общи линии същия екип от съботата, само че цветовете сякаш бяха разменени — сакото беше сиво, а панталонът тъмносин; и сега обувките бяха черни, а полото бяло. А най-интересното — виждах на рамото му каишката на кобура.

Той ме погледна и попита:

— Да са влизали бракониери в имението ви?

Изкашлях се.

— Понякога. Но нищо сериозно. Защо?

— Вчера сутринта някакъв тип се промъкнал в имението ми. Жена ми страшно се изплашила. Моите… градинари го изгонили.

— Хората понякога обичат да се разхождат из именията. А нощем децата вършат разни вандалщини.

— Не е било дете. Бял мъж, около петдесетте. Имал вид на скитник.

— Нима? А той направил ли е нещо особено, за да изплаши жена ви?

— Да, изръмжал към нея.

— Мили Боже, обадихте ли се в полицията?

— Не. Градинарите ми го подгонили с кучетата, но той влязъл във вашето имение. Исках да ви се обадя, но ви няма в указателя.

— Благодаря ви. Ще си отварям очите.

— Добре. Жена ми сега иска да се върнем в Бруклин. Вероятно бихте могли да поговорите с нея и да й кажете, че това място е безопасно.

— Ще й се обадя.

— Или се отбийте.

— Може.

Седях в креслото и се взирах в пращящия огън. Петдесетте? Тази жена сигурно е полусляпа. Надявах се да е така.

Вятърът се бе усилил и дъждът шибаше в стъклата на прозорците. Известно време поседяхме мълчаливо, докато един от нас се питаше каква ли е целта на това посещение. Накрая мистър Белароса попита:

— Какво стана с онези зеленчуци? Посадихте ли ги?

— Не още. Но ядох от radicchio.

— Е, как е? Хареса ли ви?

— Много. Надявам се, че сте ми дали такъв разсад.

— Разбира се. На бележката пише. Имате radicchio, босилек, зелен пипер и патладжан.

— А маслини?

Той се разсмя:

— Не. Маслините растат на дърво. И дърветата са на по неколкостотин години. Не може да ги отглеждате тук. Обичате ли маслини?

— С мартини.

— Аха. Аз пък отглеждам смокини. Купих пет зелени и пет червени. Само че тук през зимата дърветата трябва да се загръщат. Около тях се увива картон и опадали листа, за да не измръзнат.

— Не знаех. Градинарството хоби ли ви е?

— Хоби? Аз нямам хобита. С каквото се захвана, го върша сериозно.

Бях сигурен в това. Довърших си кафето и хвърлих картонената чашка в огъня.

— Е…

— Ей — каза Франк Белароса, — загубихте, че не дойдохте вчера. Беше пълно с приятни хора и имаше много храна и пиене.

— Съжалявам, че не можахме да дойдем. Вкусна ли беше агнешката глава?

Той отново се разсмя:

— Това е ядене за най-възрастните. Трябва да правиш такива неща за тях, иначе започват да мислят, че твърде много си се американизирал.

Замисли се за момент, след това добави:

— Знаете ли, когато бях дете, не кусвах сепия, октопод или някое друго от тези лигави неща. А сега повечето от тях ги ям.

— Но не и агнешка глава.

— Не. Това не мога. Господи, та те му изваждат очите, отрязват му езика и му ядат носа, страните и мозъка.

Подсмихна се.

— Ям само агнешки пържоли. А вие какво имахте за Великден?

— Обезглавено младо агне и желе от джоджен.

— Аха, но знаете ли нещо? Забелязвам, че в тази страна децата се интересуват повече от старите обичаи. Съдя за това по племенниците ми и собствените ми деца. Отначало не искат да бъдат италианци, а след това, като поотраснат, стават все повече италианци. Така е и с ирландците, поляците, евреите. Забелязали ли сте?

Не бях забелязал Едуард или Каролин да танцуват около майско дърво или да ядат пушени херинги, но съм забелязал, че някои етнически групи се придържат към корените си. Не съм против това, ако не се дават човешки жертви.

— Искам да кажа — продължи Белароса, — че хората търсят нещо. Защото може би в американската култура липсват някои неща, от които хората имат нужда.

Погледнах Франк Белароса с подновен интерес. Никога не съм го смятал за пълен идиот, но пък и не съм очаквал да чуя от него изрази като „американска култура“.

— Значи имате деца? — попитах го аз.

— Разбира се. Три здрави и умни момчета, Бог да ги поживи. Най-големият, Франки, се ожени и живее в Джърси. Томи е в колеж. В „Корнел“. Учи хотелиерство. Имам един хотел в Атлантик сити, където ще бъде управител. Тони е в пансион. Учи в „Ла Сал“, където и аз съм учил. Всичките ми деца са минали оттам. Познавате ли това училище?

— Да, познавам го.

„Ла Сал милитъри академи“ е католически колеж за момчета, който се намира в Оукдейл, на южния бряг на Лонг Айлънд. Имам приятели католици, чиито синове учат или са учили в този пансион, и веднъж бях там на официална вечеря за събиране на средства. Училището се намира на „Грейт Саут Бей“ и някога е било имение, едно от малкото по атлантическата страна на този остров и мисля, че е принадлежало на един от наследниците на компанията за шевни машини „Сингер“.

— Много добро училище — казах аз.

Белароса се усмихна с гордост.

— Аха. Здравата се учи там. И все сериозни неща. Чели ли сте Макиавели? „Владетелят“?

— Да, чел съм го.

— Мога да цитирам цели страници оттам.

„И, помислих си, сигурно можеш да напишеш продължението му.“ Бях чувал слухове, които сега се потвърдиха, че момчета с определени семейни връзки, като тези на мистър Белароса например, са възпитаници на това училище. На едно малко по-високо ниво има редица южноамерикански лидери, които са завършили „Ла Сал“, включително генерал Сомоса, бившият президент на Никарагуа. От същото това училище са излезли и хора, направили кариера в политиката, правото, военното дело и католическата църква. „Интересно училище, помислих си, нещо като католически вариант на «Истърн истамлищмънт уасп преп скул». Нещо като.“

— Шефът в Белия дом Джон Сунуну не е ли учил в същото училище?

— Да, познавах го. Випуск’57. Аз бях ’58. Познавах и Питър О’Мали. Знаете ли кой е?

— Президентът на „Доджърс“?

— Аха. Какво място беше само. Изкарваха ни въздуха там, добрите християнски братя. Но сигурно вече не е толкова строго. Цялата страна е омекнала. Но тогава наистина ни скапваха.

— Сигурен съм, че това ви е било от полза донякъде — казах аз. — Вероятно един ден ще станете богат и известен.

Той схвана шегата и отговори:

— Аха. Ако не бях учил там, вероятно щях да свърша в затвора. — И се разсмя.

Усмихнах се, сега някои неща около Франк Белароса се изясняваха. В това число и почти светският му акцент, а вероятно и прякорът му, Епископа. Винаги ми се е струвало, че думите „католическо военно училище“ взаимно си противоречат, но предполагам, че на даден етап не е имало никакво противоречие.

— Били ли сте войник? — попитах аз.

— Ако имате предвид дали съм бил в армията — отговори Белароса, — тогава не.

— А къде другаде може да бъдете войник? — попитах аз невинно.

Той ме погледна и за момент сви замислено устни, преди да отговори:

— Ние всички сме войници, мистър Сатър, защото животът е война.

— Животът е конфликт — съгласих се аз — и затова е интересен. Войната е нещо съвсем различно.

— Не и ако аз разрешавам конфликтите.

— Тогава трябва да направите конфликтите свое хоби.

Поразмисли върху това и се усмихна:

— Аха.

След това се върна на темата за своята Алма матер:

— Прекарах шест години в „Ла Сал“ и се научих да уважавам военната организация, йерархията на командване и всички тези неща. Това ми помогна по-късно в бизнеса.

— Сигурно е така — съгласих се аз. — Аз бях офицер в армията и досега се улавям, че прилагам в бизнеса и живота си някои неща, които съм научил при военните.

— Аха. Значи разбирате какво искам да кажа.

— Разбирам.

И ето ме мен в един почти приятелски разговор с главата на най-влиятелната нюйоркска престъпна фамилия да си говорим за храна, деца и училищните дни. Разговорът вървеше свободно въпреки намеците ми за бизнеса, с който се занимава, и трябва да призная, че този тип съвсем не беше мазен или глупав, нито пък имаше вид на главорез. И ако някой бе записал разговора ни на касета и я бе пуснал на предварителния съд или на някой коктейл, хората щяха да започнат да се прозяват. Но за какво ли пък си представях, че ще ми говори? За убийства и търговия с наркотици ли?

„Има някаква вероятност, помислих си аз, този човек да не иска нищо повече от това да бъде добър съсед.“ Но като юрист гледах скептично на тази възможност и като изтъкнат член на обществото бях нащрек. Знаех, че нищо добро няма да излезе от това, но въпреки всичко не исках да прекратя разговора. Да, Емили, злото наистина е съблазнително. Сега, като се връщам към всичко това, не мога да кажа, че не съм знаел или че не съм бил предупреден.

— И религиозното обучение ли в „Ла Сал“ е оставило у вас такива трайни впечатления като военното? — попитах аз.

Той помисли малко и отговори:

— Аха. Косите ми настръхват, като си помисля за ада.

Спомних си за Дева Мария в края на изкуственото му езеро.

— Е — казах, — това е някакво начало.

Той кимна и заоглежда кабинета ми, като се спираше поотделно на дървената облицовка, гравюрите с ловни сцени, кожената мебел, месинговите украшения и вероятно си мислеше за тях „уаспски боклук“ или нещо подобно.

— Това е стара адвокатска фирма — каза той.

— Да.

Реших, че е стигал до това заключение, гледайки старите мебели, но бях подценил интереса му към мен, защото той добави:

— Поразпитах наоколо. Моят адвокат веднага позна името.

— Разбирам.

Хрумна ми странната мисъл, че сигурно ще ми предложи да купи това място, и реших, че два милиона е разумна цена.

— Както и да е — каза той. — Ето за какво съм дошъл. Искам да купя един търговски имот на „Глен Коув Роуд“ и ми е необходим адвокат, който да ме представлява при подписването на договора и прехвърлянето на собствеността.

— Сега по работа ли говорим?

— Да, засечете времето, господин адвокат.

Замислих се за момент и казах:

— Току-що споменахте, че имате адвокат.

— Да. Този, който знаеше за фирмата ви.

— И защо не се обърнете към него за тази сделка?

— Той е в Бруклин.

— Пратете му пари за такси.

Белароса се усмихна:

— Вие може би го познавате — Джак Уейнстейн.

— О! — Мистър Уейнстейн е това, което се нарича адвокат на тълпата, дребна знаменитост в Америка от втората половина на двайсети век. — Той не може ли да се справи с прехвърляне на недвижимо имущество?

— Не. Знаете ли, той е един хитър евреин, но недвижимите имоти не са в неговата специалност.

— А какво — попитах саркастично — е в неговата специалност?

— Малко от това, малко от онова. Но не и недвижимите имоти. За делата си на Лонг Айлънд искам човек от Лонг Айланд, като вас. Някой, който знае как се работи с хората тук. Мисля, че познавате всички необходими хора, мистър Сатър — добави той.

„А вие, мистър Белароса, помислих си аз, познавате всички ненужни хора.“

— Безспорно имате фирма, която представлява търговските ви интереси — казах аз.

— Да. Имам цяла адвокатска фирма в града. „Белъми, Шиф & Ландърс“.

— Не извършиха ли те купуването на Алхамбра?

— Аха. Проверихте ли?

— Това е обществено достояние. И защо не използвате тях?

— Казах ви, за тукашния си бизнес искам местна фирма.

Спомних си разговора, който имах с Лестър Ремсън за имота на Лодърбах, и казах на Белароса:

— Клиентелата ми е твърде ограничена, мистър Белароса, и, да ви кажа откровено, моите клиенти вярват в поговорката „Кажи ми един адвокат с кого дружи, за да ти кажа какъв е“^[2].

— Която означава какво?

— Означава, че вероятно ще загубя част от клиентите си, ако приема вас за клиент.

Не изглеждаше обиден, само като че ли се съмняваше дали знам какво говоря.

— Мистър Сатър — каза той с подчертана твърдост, — „Белъми, Шиф & Ландърс“ е много почтена фирма. Знаете ли?

— Да.

— Те нямат проблеми с моя бизнес.

— Това не е нюйоркското сити. Тук нещата са различни.

— Нима? Не ми изглежда така.

— Е, току-що видяхте, че е така.

— Вижте, мистър Сатър, вие имате кантора в Манхатън, нали? Извършете сделката оттам.

— Не мога да направя това.

— Защо?

— Казах ви, клиентите ми… не, всъщност аз самият не искам да ви представлявам и вие знаете защо.

И двамата замълчахме за момент, докато през главата ми преминаваха все неприятни неща. По принцип не е добра политика да спориш с въоръжени хора и се надявах, че с това сме приключили. Но Франк Белароса не беше свикнал да приема отказа за отговор. И в това отношение не се различаваше особено от повечето американски бизнесмени. Той знаеше какво иска и искаше да постигне положителен отговор, а аз исках да остана на отрицателния.

Той метна крак върху крак и прехапа долната си устна, потънал в мисли. Най-сетне рече:

— Нека да ви обясня за какво става въпрос и ако тогава решите да откажете, ще си стиснем ръцете и ще останем приятели.

Не си спомнях момента, в който бяхме станали приятели, и ми беше неприятно да науча, че е имало такъв. Също така не исках да чуя за какво става въпрос, но вече откровеността ми щеше да прозвучи оскърбително. В такива ситуации обикновено съм много податлив, но по някакъв странен начин Франк Белароса сам ме накара да променя стила си. По-точно, обвинявах го, че частично бе виновен за скарването ми със Сюзън, макар че той, разбира се, не знаеше за това. От това скарване последваха едно след друго останалите събития, които доведоха до новия Джон Сатър. Ура! И макар че сега можех да оценя достойнствата на човек като Франк Белароса, аз нямаше да работя за него. Дори ми се стори по-лесно да му намекна да си тръгва. Казах:

— Мога да ви препоръчам една фирма в Глен Коув, която вероятно ще ви свърши работа.

— Окей. Но първо искам вашето мнение за тази сделка. Просто ме посъветвайте като съсед. Без официално споразумение или някакви документи и не ми искайте такса. — Той се усмихна. — Ще купя стария автосалон на „Американ Мотърс“ на „Глен Коув Роуд“. Знаете ли го?

— Да.

— Чудесен имот. Ще стане за нещо. Може би търговска агенция на „Субару“. Или на „Тойота“. На една или друга японска компания. Мислите ли, че ще бъде добре?

Противно на убежденията си му казах какво мисля:

— Аз лично не купувам японски коли, а същото се отнася и за повечето хора, които познавам тук.

— Така ли? Радвам се, че попитах. Нали разбирате какво имам предвид? Вие познавате района, а и сте откровен. Всеки друг би видял само доларите.

— Може би. Ще ви дам още един безплатен съвет, мистър Белароса, — не може просто да купите дадена собственост и да решите за какви коли да откриете търговска агенция там. Тези агенции са под строг контрол, има редица териториални и други изисквания, с които може да не успеете да се справите. Трябва да знаете това.

— Значи вие ме питате дали знам за териториалните изисквания? — Той се разсмя. — Както и да е, мога да открия търговска агенция на която компания искам.

— Така ли?

— Така.

Трябва да запозная мистър Белароса с Лестър, но вероятно няма да си допаднат или няма да си имат доверие един на друг. Имаха обаче нещо общо: и двамата искаха да те накарат да повярваш, че това, което искат от теб, останалите го вършат непрестанно. Аз искрено вярвам, че в тази страна действителната корупция не е толкова голяма, колкото схващането за нея, и точно това схващане използват хора като Франк Белароса, за да покваряват и в крайна сметка да подкупват бизнесмените, адвокатите, полицията, съдиите и политиците. Но аз нямаше да се продам.

— Предлагам шест милиона за земята и постройката — продължи той. — Вие познавате мястото. Струва ли толкова?

— Не знам какъв е пазарът сега — казах аз, — но имам чувството, че вие вече сте сключили сделката и ви е необходим адвокат само за прехвърляне на собствеността.

— И да, и не. Винаги има място за преговори, нали? Собствениците бяха получили някои по-добри предложения, но за мен това е най-изгодното предложение и трябва да им покажа, че това, което е най-изгодно за мен, е най-изгодно и за тях.

— Това е нов подход в бизнеса.

— Н-не. Аз винаги постъпвам така.

Изучавах лицето на Белароса, той ми се усмихна и след това каза:

— Не искам да изиграя собственика, но не искам и да бъда изигран. Значи, да речем, че шест е справедливо. И какво ще получите вие? Един процент? Това са шейсет хиляди, мистър Сатър, само за няколко дни работа.

Това си беше истина. Но доста истини се разкриха през последните няколко седмици. Да откраднеш десет милиона от една старица беше незаконно и непочтено. Да спечелиш шейсет хиляди долара законно от някакъв мошеник беше на границата.

— Мисля, че се разбрахме, че ви давам безплатен съвет като на съсед — казах аз.

— Разбрахме се също, че ще ме изслушате за какво става въпрос.

— Изслушах ви. Разкажете ми как можете да откриете търговска агенция за коли на която компания поискате.

Той махна с ръка, показвайки ми, че не трябва да се притеснявам за такива дребни неща и каза:

— Няма никакви проблеми, що се отнася до недвижимия имот в тази сделка. Всичко е почтено. Може да ми вярвате.

— Окей, вярвам ви. — Наведох се към него. — Но може би източникът на парите за тази сделка не е толкова почтен.

Той ме погледна и разбрах, че малко съм прекалил.

— Оставете тези грижи на правителството — отвърна хладно той.

Не можех да оспорвам такова изявление, защото едва вчера бях изтъкнал подобен аргумент на мистър Манкузо. Станах.

— Високо оценявам това, че ми се доверихте, мистър Белароса, но ще ви посъветвам да използвате услугите на „Купър и Стайлс“ в Глен Коув. Те няма да имат никакви проблеми със сделката или с цената на услугата.

Белароса също стана и си взе мушамата и шапката.

— Попрочетох някои неща за почвите тук — каза той без никаква връзка. — Има ледникови наноси, както бяхте ми казали.

— Добре.

— Насадих малко лози. Конкордско десертно грозде. В книгата пише, че тук виреело добре.

— Правилно пише в книгата.

— Но искам да имам и винени сортове. Някой тук отглежда ли грозде за вино?

— Повече на изток. Но „Банфи Витнърс“ в Олд Бруквил преуспяват с шардоне. Трябва да говорите с тях.

— Аха? Нали разбирате какво имам предвид? — Той потупа с пръст по челото си. — Умен мъж сте вие, мистър Сатър. Знаех си. Никакви японски коли, грозде шардоне.

— И никаква такса.

— Ще ви дам едно кашонче от първото си вино.

— Благодаря ви, мистър Белароса. Само не продавайте каквото и да е вино, без да сте му платили данъка.

— Разбира се. Какво ще кажете за „Саабс“?

— Добър избор.

— А „Casa Bianca“? Бял дом. Вместо Алхамбра.

— Малко банално. Звучи като пицария. Помислете още малко върху това.

Той се усмихна.

— Поздравете мисис Сатър.

— Разбира се. И много поздрави на жена ви, надявам се, че вече се е успокоила.

— Да, знаете какви са жените. Ще поговорите с нея, нали?

Отворих вратата на мистър Белароса и си стиснахме ръцете. Той си тръгна с две думи за довиждане:

— До скоро.

Затворих вратата след него.

— Аха.

Отидох до прозореца и го наблюдавах как прекосява „Бърч Хил Роуд“ в дъжда.

В Лоукаст Вели не живее само едра буржоазия, има и от другото съсловие. И когато бях на тринайсет години, преди да отида да уча в „Свети Пол“, имах възможността да познавам няколко хулигани. Най-странното беше, както си спомням, че много от тях смятаха, че ставам за мухльо. Един от тях, Джими Курсио, убиец стажант, ако някога въобще е имало такъв, имаше навика да се ръкува с мен винаги, когато ме срещне. Това малко чудовище беше неудържимо в приятелските си чувства и веднъж, сега си спомням, стоеше в двора на училището, заобиколен от копоите и пехотинците си, и докато минавах покрай тях, той почука с пръст то челото си и им каза:

— Е това е умно момче.

Наблюдавах как Франк Белароса приближаваше към кадилака си и с изненада видях един шофьор — може би трябва да кажа телохранител, — който изскочи от колата и му отвори задната врата.

В наши дни един Вандербилт или Рузвелт може сам да си кара колата, но не и дон Белароса или такива като него.

Отвърнах се от прозореца, отидох при огъня и го разрових. Аз наистина съм умно момче. А Франк Белароса, все повече се убеждавах в това, бе по-умен, отколкото си мислех. Трябваше да се досетя, че в неговия бранш глупаците не отиваха толкова далеч и не живееха толкова дълго.

„Сделката с недвижимия имот, помислих си аз, може и да беше истинска, но беше също и уловка.“ Знаех това и той знаеше, че го знам. И двамата сме умни типове. Но защо е избрал мен?

Е, ако се размислите върху това, както той очевидно бе направил, ще видите, че имаше доста голям практически смисъл. Искам да кажа, каква комбина бихме били: с моите светски маниери и неговото огромно влияние, с моята честност и неговата безскрупулност, с моето умение да боравя с пари и неговото умение да ги краде, с моята юридическа диплома и с неговия пистолет.

Заслужаваше си да се помисли върху това, нали?