Нелсън Демил
Златният бряг (22)

20.

Юли. И най-добрите планове на отрудените хора за лятото често се провалят; и това лято обещаваше да бъде толкова объркано, каквото не съм имал от постъпването си в армията.

Мистър Мелзър се свърза с мен, както Франк Белароса бе казал, че ще стане. По настояване на мистър Мелзър се срещнахме в моята къща. Той пристигна в уречения час, в шест след обяд една сряда и аз го поканих в кабинета си.

Мистър Мелзър беше белокос джентълмен, с доста тих глас, който ме изненада по телефона и който напълно подхождаше на вида му, както виждах сега. Бе облечен в скъп и изненадващо елегантен гълъбовосив костюм. Обувките му бяха не само от истинска кожа, а от кожа на гущер, които струваха около хиляда долара. Ах, ах, мистър Мелзър, ударил си келепира, а? Щеше ми се мистър Новак да види бившия си колега. Седнахме в кабинета ми, но не предложих на мистър Мелзър нищо друго, освен един стол.

Понеже мистър Мелзър беше ренегат, очаквах да видя някаква плахост у него. Но вместо това той изглеждаше съвсем спокоен, а от време на време дори мрачен, като че ли това, което обсъждахме, беше много тежко и следователно много скъпо.

Не намразих този човек веднага, както бях намразил Новак, но имаше нещо мазно в мистър Мелзър и мисля, че беше получил тази смазка, след като е напуснал СВП, която не се славеше със смазване на частите си. Обувките от гущерова кожа изглеждаха подходящ артикул за мистър Мелзър.

След като поговорихме около петнайсет минути, той ме осведоми:

— Искам двайсет хиляди долара като предварителен хонорар.

Това всъщност беше разумно, имайки предвид случая. Щях да поискам повече, ако аз се занимавах с такъв случай. Но тогава той добави:

— Ще взема половината от това, което ще ви спася като данък.

— Половината? Според закона адвокатите имат право да искат до една трета от това, което получават за клиента си в гражданско дело.

— Аз не съм адвокат, мистър Сатър. Моите хонорари не се определят от никакъв закон. А освен това, разбирате, че имам доста големи разходи.

— Нямате дори кантора.

— Имам други разходи. Не е необходимо да знаете за тях.

— Прав сте, не е необходимо. — Погледнах го в очите. — И няма да има никакво обвинение в углавно престъпление за данъчни измами?

— Никакво обвинение в углавно престъпление, мистър Сатър.

— Добре. Наемам ви.

— Между другото — добави той, — според това, което ми казахте, вие действително дължите на държавата по-голямата част от тези пари, а вероятно и всичките. Но аз мога да ги намаля и ще го направя. Имам необходимите подбуди за това. Разбирате ли?

Няма по-усърден работник от бивш държавен служител, който е открил думата „подбуда“.

— Ще се опитам да ви издействам и отсрочка за плащането — продължи той, — но трябва да ви кажа, че като отстъпят за по-малко, ги искат бързо.

— Добре. Но повече не искам нито да видя, нито да чуя Новак.

— Аз ще се оправя със Стив.

(Стив?)

— Как и кога искате да ви бъде изплатен хонорарът? — попитах го аз.

— Чек ще свърши работа и сега ще е най-добре.

— Но не и за мен. Ще ви изпратя чек следващата седмица. Но искам да започнете работа, все едно че съм ви го дал сега.

Когато клиенти ми кажат така, аз повдигам вежди, както правят адвокатите.

Но мистър Мелзър само махна ръка.

— Вие сте приятел на мистър Белароса. Няма проблеми с плащането.

Това можеше да се разбере поне по два начина. Аз станах и мистър Мелзър също стана. Той отиде до прозореца.

— По-лесно се излиза от тази врата — казах му аз. Той меко се разсмя и обясни:

— Възхищавах се на имението ви, докато карах насам. — Посочи навън през прозореца. — Внушителна гледка.

— Беше.

— Да, беше. Невероятно е, нали мистър Сатър, как живееха богатите, преди да се наложи данък общ доход?

— Да, невероятно е.

— Когато работех за правителството, винаги ме е боляло да гледам колко много с труд спечелено лично богатство се изземва чрез данъци.

— Мен също ме боли, мистър Мелзър. Наистина ме боли. И се радвам, че сте преминали на другата страна. — А след това добавих: — Но всички ние трябва да плащаме някакви данъци и аз нямам нищо против да плащам справедливия си дял от тях.

Той се извърна от прозореца и ми се усмихна, но нищо не каза. Отидох до вратата.

— Сигурен ли сте, че не са ви необходими данъчните ми документи?

— Така мисля, мистър Сатър. Аз подхождам към проблема по различен начин. — И добави: — Интересуват ме документите, които те имат за вас.

— Разбирам. А как мога да се свържа с вас, ако се наложи?

— Ще ви се обадя след седмица. — Мистър Мелзър отиде до вратата, поколеба се и каза: — Сигурно се чувствате огорчен от всичко това, мистър Сатър, и вероятно се замисляте за някои хора, които не плащат справедливия си дял от данъците.

— Върху тях лежи този смъртен грях, мистър Мелзър. Аз просто искам да си уредя сметките с моя чичо Сам. Аз съм патриот и бивш скаут.

Отново мистър Мелзър се усмихна. Явно смяташе, че стоя над средния данъчен измамник.

— Хората, които не плащат никакви данъци — информира ме той, — истинските данъчни мошеници, изглежда, че живеят като барони. Но ви уверявам, че в крайна сметка отиват в затвора. Има справедливост.

Нещо подобно ми беше казал и мистър Манкузо. Тази увереност сигурно се получава, ако си на държавна работа. Те сигурно знаят нещо, което аз не знам.

— И ще съм доволен да съм между съдебните заседатели — отвърнах аз.

Държах вратата отворена заради него.

Той направи още една стъпка към вратата, а след това отново се обърна към мен:

— Може би един ден ще използвам услугите ви. Аз се справям много добре, както разбирате, но нямам никаква юридическа диплома.

— И затова се справяте много добре вместо само добре.

Той се подсмихва.

— Вие сте доста известен в бюрото на СВП в Манхатън. Знаете ли?

Подозирах, че е така, но не го знаех със сигурност.

— Хвърлят ли стрелички по снимката ми? — попитах аз.

— Всъщност, когато работех там, имахме цяла стена в кафетерията, наречена галерия на мошениците. — Той се усмихна, но на мен не ми беше смешно. — Не със снимки, разбира се, а с имена и номера на социалните осигуровки. И не на данъчни мошеници, а на адвокати и ЗПС, които прецакваха СВП в собствената й игра. Те не обичат това. Така че, както разбирате, аз знаех за вас, преди да ме потърсите. — Направи малка пауза, след това каза: — Някак иронично е, нали, че вие се оказвате в положение да търсите помощ за данъците си от мен?

Иронията винаги ми намирисва на скалъпена работа и точно това намекваше той. Затова го попитах:

— Смятате ли, че в случая става въпрос за лично отмъщение срещу мен?

Той замълча многозначително няколко секунди, преди да отговори:

— Кой може да каже със сигурност? Бюрократите понякога са толкова дребнави. Важното е, че дори и да са ви нарочили, те са открили нещо, нали? Пък било то и някаква техническа подробност.

Твърде скъпа техническа подробност. Ако единствената подходяща смърт за един укротител на лъвове е да бъде изяден от лъв, тогава единствената подходяща финансова смърт за човек, занимаващ се с данъци, е да бъде изяден от СВП.

Мистър Мелзър се върна на първоначалната си тема и попита:

— Бих искал да се отбия при вас за един съвет.

Това едва ли беше най-подходящият момент да го пратя по дяволите, затова казах:

— На разположение съм при обичайната такса на час.

— Добре. А ще бъдете ли на разположение за малко по-обширна работа? Какво ще кажете например за едно дружество с ограничена отговорност?

Mamma mia, получавах повече предложения от една проститутка на 12-о авеню. Отвърнах уклончиво:

— Не мисля, че човек, обвинен в данъчни измами, ще ви бъде от полза, мистър Мелзър.

— Твърде скромен сте.

— А вие сте твърде любезен.

— Мистър Сатър, само за една година мога да удвоя сегашните ви приходи.

— Аз също, мистър Мелзър, ако искам. Приятна вечер.

Той разбра дебелия намек, обърна ми гръб и излезе с наведена глава.

Чувствах, че имам нужда да си взема душ, но вместо това си направих едно питие. Разхлабих вратовръзката си и седнах в креслото, като бършех челото си с кърпичка.

В тези стари къщи, целите от камък, климатичната инсталация не върши почти никаква работа и в кабинета ми беше горещо в тази юлска жега. Вероятно можех да си сложа няколко вентилатора на прозорците, но ще разваля фасадата на къщата, а хората тук се интересуват повече от външния вид, отколкото от удобството. И затова ходим с вратовръзки и сака в горещините. Понякога си мисля, че сме луди, а понякога знам, че сме такива.

Пиех джин с тоник, лятното ми питие, направено от истински швепс с хинин, за да прогони маларията, и от истински джин „Будлес“, за да прогони реалността.

„Ще удвоя сегашните ви приходи.“ Мили Боже, винаги съм мислил, че това е един народ, който е произвеждал полезни стоки, строял е железопътни линии и параходи и е покорил един континент. А сега вършим някакви глупави услуги, сключваме някакви сделки на хартия и пилеем огромния капитал, натрупан в продължение на двеста години честен труд.

Ако Мелзър можеше да удвои приходите ми на около шестстотин хиляди долара, тогава той самият сигурно прибира над милион. И какво е направил за този милион? Урежда данъчни проблеми, които до голяма степен са създадени от хора като него. И този шут вероятно е ходил в някой второстепенен държавен университет и е измъкнал някаква диплома по счетоводство. Направих си още едно питие.

Комунизмът беше мъртъв, а американският капитализъм имаше лоша кашлица. Тогава кой ще наследи земята? Не смирените, както проповядваше преподобният мистър Ханингс. Не паразитите, такива като Мелзър, които могат да съществуват само докато организмът е жив. Не Лестър Ремсън, който, макар че е специализирал минни и индустриални акции, не може да различи буца каменни въглища от кравешко лайно. И положително не аз или децата ми, които са възпитавани в много ограничен дух — да бъдат господари на един свят, който вече не съществува.

Хора като Станхоуп могат да оцелеят, защото прадедите им са натрупали достатъчно жълъди, за да им стигнат за дълго време. Хора като Белароса могат да оцелеят, ако успеят да се сработят с новите вълци в гората. Еволюция, не революция. Това е същността на Америка. Но трябва да еволюираш бързо.

Взех чашата си и излязох на задната тераса. Сюзън, която това лято бе минала на кампари и сода (вероятно защото това се сервираше в Алхамбра), се присъедини към мен.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да. Но трябва да взема от теб двайсет хиляди назаем.

— Утре ще ти напиша чек.

— Благодаря. Ще ти ги върна веднага щом разпродам малко акции. Колко ти е лихвеният процент?

— Лихвата е един процент на седмица, начислява се дневно и имаш на разположение деветдесет дни да изплатиш главницата, иначе ще ти счупя главата. — Тя се разсмя.

Погледнах я.

— Къде научи, това? При съседите ли?

— Не, не. Чета една книга за мафията.

— Защо?

— Защо ли? Ти четеш книги за местните дървета, а аз за местните диви животни.

После добави:

— Онези, дето се мислят за много хитри, не са хубави хора.

— Без майтап.

— Но печелят от лихвите на инвестициите си много повече, отколкото моите глупави попечители.

— Тогава кажи на Белароса, че искаш да капитализираш заграбените му заеми.

Тя се замисли за момент, след това каза:

— Някак си, мисля, че Франк е различен. Той се опитва да действа сто процента законно.

— Той ли ти каза това?

— Разбира се, че не. Анна ми го каза. Но по заобиколен начин. Тя дори не признава, че той е глава на мафиотска фамилия. Сигурно като мен никога не е виждала това във вестниците.

— Сюзън — отвърнах аз, — Франк Белароса е престъпник №1 в Ню Йорк, а вероятно и в Америка. Той не може да узакони бизнеса си или живота си дори и да иска, а, уверявам те, той не иска.

Тя сви рамене.

— Видя ли онази статия в днешния „Таймс“?

— Да. Нима вече четеш вестници?

— Дадоха ми я да я прочета.

— Разбирам.

Въпросната статия се отнасяше за едно изявление на мистър Алфонс Ферагамо, щатския прокурор за южната част на Ню Йорк. Мистър Ферагамо заявяваше, че ще представи доказателства на федералния предварителен съд, който разглежда подлежащите на доказване твърдения, че мистър Франк Белароса, предполагаема фигура от подземния свят, е замесен в смъртта на мистър Хуан Каранза, колумбийски гражданин и известен наркотрафикант. За случая е потърсена помощта на федералното правителство, заявяваше мистър Ферагамо, тъй като и за жертвата, и за заподозрения се предполага, че са замесени в рекет в страната и в чужбина. Затова правителството ще настоява за подвеждане под отговорност за първостепенно убийство.

Винаги съм харесвал скромния стил на „Ню Йорк Таймс“, където всеки е „мистър“ и твърде често се срещат думи като „предполагаем“ и „предполага се“. Всичко звучи толкова цивилизовано. „Таймс“ трябваше да чуят това, което аз чух в кабинета на Белароса: шибания Ферагамо, шибания Каранза, шибаните ченгета, лайна и malanzane. Сложих си едно наум да си взема утрешния „Ню Йорк Поуст“ или „Дейли Нюз“ и да се осведомя за истинското положение на нещата.

— Каролин и Едуард ще си бъдат вкъщи утре или вдругиден — каза Сюзън. — Но може би само за няколко седмици.

— Разбирам.

И двамата нямаше да се върнат вкъщи направо от училище. Каролин бе ходила на Кейп Код, в лятната вила на родителите на съквартирантката си, а Едуард бе останал в „Св. Пол“ поради някакви съмнителни причини, вероятно във връзка с някое момиче.

— А къде ще заминат след няколко седмици? — попитах Сюзън.

— Каролин заминава за Куба с група студенти на разменни начала, за да подпомага световния мир и да усъвършенства испанския си. Едуард и още няколко завършващи заминават за Кокоу Бийч, където има една къща на тяхно разположение. Не мисля, че възнамеряват да подпомагат световния мир.

— Може би, но това е възхитително, както и да го погледнеш. Световният мир започва с вътрешния мир, с разрешаване първо на проблемите в областта на слабините.

— Много прозорливо, Джон.

Не смятам, че мислеше така. Трябва да ви кажа, че Сюзън финансира тези пътувания на Каролин и Едуард. Всъщност парите на Станхоуп бяха проблем във възпитанието на децата от самото начало. Не казвам, че Каролин и Едуард са разглезени; те са умни и залягат над ученето. Но в ранните им години бяха оставени на бавачки, наети от семейство Станхоуп. А годините, в които се формира характерът, прекараха в пансион, което, макар да е нещо обичайно тук, не е задължително. Но аз се примирих с това. Така че сега, в известен смисъл почти не познавам децата си. Не знам какво мислят, какво чувстват или кои са. И Сюзън не знае. Мисля, че сме пропуснали нещо, а и те също.

Юли засега беше отвратителен.

 

 

Лестър Ремсън ми се обади една сутрин в кантората в Лоукаст Вели. Причината за обаждането беше светска, а не служебна.

— Джон — каза той, — снощи имахме събрание в клуба и темата беше ти.

— Кой присъства на събранието?

— Ами… това не е важно…

— Но за мен, без съмнение, е важно, щом като съм бил тема на събранието.

— По-важно е какво обсъждахме. Обсъждахме…

— Ако е нещо важно, Лестър, ще го разгледаме на следващото редовно събрание на клубния съвет. Няма да позволя да ме обсъждат зад гърба ми на извънредни заседания разни самоназначили се всезнайковци, които искат да останат анонимни. Тази страна е страна на закона, а аз съм адвокат. Capisce?

— Моля?

— Разбираш ли?

— Да, но…

— И докато си на телефона, Лестър, мисис Лодърбах се обади и ми каза, че си я посъветвал да продаде половината си акции на „Америкън Експрес“ и да купи на „Юнайтед Боксит“. Защо?

— Защо ли? Ще ти кажа защо. — И започна да ругае като разлютен търговец.

Прекъснах го и попитах:

— Какво е боксит?

— Това е… това е като… един важен… може да се нарече минерал…

— Това е алуминиева руда. Хората я копаят с ръце от земята, за да се правят после кутии за бира.

— И какво от това? Казах ти, днес бяха на 10.5, най-ниско от две години насам, а се говори и за предложение за поглъщане от „Американ Бискит“. Те са гореща компания. Правят качествени, конкурентно способни стоки.

— Кой прави бисквити? „Ю Ес Стийл“ ли?

— „Ю Ес Екс“. Това сега е „Ю Ес Стийл“. Те правят… стомана.

— Остави на мира сметката на Лодърбах, Лестър, или ще ти отнема правата върху нея.

Той смънка нещо и преди да успея да затворя, каза:

— Слушай, Джон, нека да се върна на другия въпрос за момент. Искам да поговорим за това. Само ние двамата.

— Говори.

— Преди всичко, мисля, че ми дължиш извинение.

— За какво?

— За това, което ми каза в клуба.

— А аз мисля, че ти ми дължиш извинение за това, че имаше безочието да се опиташ да ме въвлечеш в измама.

— Не разбирам за какво говориш. Искам да ми се извиниш за това, че ми каза да вървя по дяволите.

— Извинявам се.

— О… окей… следващото нещо… Тази работа с Белароса. Трябва да ти кажа, Джон, че преди двайсет години щяха да те помолят да си подадеш оставката заради онази малка сензация. Сега всички сме с малко по-свободни възгледи и поведение, но освен това сме и малко по-загрижени заради всички тези нови хора, които прииждат. Не искаме клубът да си спечели репутация на място, където тези хора могат да ходят, пък било то и като гости. И съвсем не искаме да се разчува, че известен шеф на мафията е редовен посетител в „Крийк“.

— Лестър, нямам никакво желание да причинявам на теб или на който и да било член на клуба някакви неприятности. Аз съм толкова голям сноб, колкото и ти. Въпреки това обаче, ако Джон Сатър пожелае да си пие питието с дявола в клуба, това не е твоя работа или на който и да било друг, докато не се нарушават законите на клуба.

— Дявол да го вземе, Джон, аз ти говоря за благоразумие, благовъзпитаност и… да, благоприличие…

— И ако ти или някой друг предложи закон, който да забранява влизането в клуба на предполагаеми фигури от подземния свят или на дявола, аз вероятно ще гласувам „за“. Дните на джентълменските споразумения и тайните протоколи отминаха, приятелю, защото вече не останаха джентълмени, а тайните протоколи са незаконни. Ако искаме да оцелеем, по-добре ще е да се адаптираме, или да загрубеем малко и да направим план за действие. Не можем да продължаваме да си стоим така и да се оплакваме, че е трудно да се танцува на палубата на потъващ кораб. Разбираш ли?

— Не.

— Тогава нека ти го кажа другояче. Мога да ти предрека, че до края на това столетие Франк Белароса ще бъде член на клубния съвет или вероятно въобще няма да съществува извънградският клуб „Крийк“. А когато той се превърне в градски парк или в търговски център, всеки ще може да ходи там и тогава ще се оплакваме, че трудно се намират места за паркиране и че децата вдигат много врява.

— Може и да си прав — каза Лестър неочаквано. — Но дотогава, Джон, ще ти бъдем благодарни, ако не водиш мистър Белароса в клуба като гост.

— Ще помисля върху това.

— Моля те, помисли — каза Лестър. — Поздрави Сюзън.

— И ти Джуди. И Лестър…

— Да?

— Върви по дяволите.

 

 

Бях решил да избягвам „Крийк“ за известно време отчасти заради разговора ми с Лестър, но предимно, защото предпочитам да прекарвам юли месец в яхтклуба „Сиуанака Къринтиън“.

Така че една петъчна вечер, на следващия ден след като Едуард се върна вкъщи и два дни след като Каролин се бе върнала, със Сюзън заведохме децата в яхтклуба за ранна вечеря, която щеше да бъде последвана от тридневна екскурзия с яхта.

Качихме се в мустанга, натоварен догоре с бира, храна и риболовни принадлежности. Беше съвсем както някога, с тази разлика, че Каролин караше, а Едуард не обикаляше навсякъде, подскачайки от възторг. Вместо това той се държеше като юноша, който си има свои грижи на главата; вероятно се тревожеше за момичето, което бе оставил в училище. А Каролин, ами тя беше вече жена и някой, не аз, я бе научил да борави със скоростния лост. Как отминаха годините!…

Навлязохме в територията на яхтклуба „Сиуанака Къринтиън“. Този клуб, основан от Уилям К. Вандербилт, се намира на Сентър Айлънд, което е по-скоро полуостров, заобиколен от Ойстър Бей, пристанището Колд Стринг, пролива Лонг Айлънд и атмосферата на старите пари. Излишно е да се поставя знак „забранено за външни лица“.

Наближихме зданието на клуба по една чакълеста алея. Къщата представлява триетажна постройка от сиви кедрови шинди с бяла украса, със странична веранда и фронтонен покрив. Сградата е още от 1880 година и е построена в уникален архитектурен стил, който по източното крайбрежие се нарича американски шиндов стил. Това е един вид хибрид, комбинации между местни кедрови шинди и класическа декорация, макар че класическите орнаменти не са от мрамор, а от боядисано в бяло дърво. Всъщност по цялата къща имаше дървени пиластри, имитиращи мрамор, с капители в коринтски стил, откъдето, предполагам, е дошло и второто име на клуба. Сиуанака е едно изчезнало индианско племе, живяло по земите на Лонг Айлънд. Така името на клуба, макар странно и хибридно като архитектурата му, има за обединяваща тема пресъздаването на изчезнали цивилизации, което може да се окаже подходящо.

Във всеки случай това е една хубава, семпла сграда, непретенциозна, но достойна, една комбинация от грубо изсечена американа и съвсем малко лекомислие, като някоя от първите заселнички с домашно предена рокля и вносни панделки в косата.

Каролин паркира мустанга и ние се заизкачвахме към зданието на клуба.

Трапезарията гледа към Ойстър Бей и ние избрахме маса близо до широкия прозорец. Виждах в далечината нашата яхта, единайсетметров „Морган“, завързана на пристана. Яхтата носи старото индианско име на Лонг Айлънд — „Поманок“.

Поръчах бутилка местно вино „Банфи шардоне“, което се произвежда в едно бивше имение на семейство Вандербилт, почти превърнало се в жилищен квартал. Вероятно, помислих си, можем да спасим имението Станхоуп, като насадим някакви скъпи култури, например маслини и смокини, но ще ми трябват доста нагревателни лампи. Налях вино на всички и вдигнахме тост за това, че сме заедно.

Смятам, че децата трябва да започнат да пият от ранна възраст. Така свикват с алкохола и той престава да бъде загадка и табу. Искам да кажа, че не се стремиш към него, ако мама и татко те карат да пиеш вино на вечеря. Този метод даде резултати при мен, а и при Сюзън, защото и двамата не сме злоупотребявали с алкохол в младостта си. Средната възраст е друго нещо.

Говорихме за училище, за пътуването на Каролин до Кейп Код и за нежеланието на Едуард да напусне „Св. Пол“, което действително беше свързано с момиче, по-специално една по-голяма от него девойка, която била второкурсничка в близкия „Дартмаут Колидж“. Опасявам се, че много от жизненоважните си решения Едуард ще взема под влияние на либидото си. Предполагам, че това е нормално. Аз съм същият и съм нормален.

Говорихме също и за местните събития, и за летните ни планове. Едуард, след като изпи три чаши вино, се поотпусна още малко. Каролин винаги е плътно затворена в себе си, независимо дали е пияна или трезва, и не можеш да изкопчиш много от нея, докато сама не е готова да говори. Освен това тя усеща нещата като майка си и ме попита:

— Тук всичко ли е наред?

Вместо да се преструвам, че е или да избягна въпроса, аз отговорих:

— Имаме някои проблеми тук. Сигурно и двамата сте чули за новите ни съседи?

Едуард се изправи на стола и отбеляза:

— Аха. Франк Белароса Епископа. Заплашва ли ви? Ще отидем да го пречукаме. — Той се разсмя.

— Всъщност — отвърна Сюзън, — проблемът е точно в обратното. Той е много любезен, а жена му е безкрайно мила.

Не бях сигурен за нито едно от тези неща, но добавих:

— Той определено ни харесва и ние не знаем как да реагираме. И другите хора не знаят. Така че може да чуете някои неща за това, докато сте тук.

Едуард не отговори веднага, защото когато си е съставил собствен план, не обича да го отклоняват от него.

— Как изглежда? — попита той ентусиазирано. — Мога ли да се запозная с него? Искам да кажа в училище, че съм се запознал с него. Става ли?

Едуард си е едно обикновено момче въпреки цялото му образование в частни училища и въпреки факта, че повечето от роднините му и от двете страни са надути пуяци. Той е едно слабичко момче с червеникава коса, която постоянно има нужда от сресване. Също така ризата му е все незапасана, училищната му вратовръзка и сако са обикновено изпръскани с нещо, а обувките му „Доксайд“ имат вид на дъвкани и изплюти. Част от това се прави нарочно, разбира се; заради вида на бездомен новак, който беше на мода още когато аз учех в „Св. Пол“. Но основно Едуард е неориентирано, добродушно момче с нехайно отношение към живота.

— Ако искаш да се запознаеш с новия си съсед — казах му аз, — просто почукай на вратата му.

— А ако биячите му ме подгонят?

Каролин извърна очи. Тя винаги е смятала по-малкия си брат за малко смахнат, без обаче да го казва. Но в общи линии добре се спогаждат въпреки или може би поради това, че са били толкова много разделени. Отговорих на въпроса за биячите:

— Ти можеш да се справиш с тях, шкипер.

Той се усмихна на стария си прякор.

Каролин се обърна към мен и към майка си:

— Аз не бих позволила някой да ми казва с кого да общувам и с кого не.

— И ние не позволяваме — отвърна Сюзън. — Но някои от старите ни приятели са разочаровани. Дори имаше един инцидент в „Крийк“ преди няколко седмици.

Сюзън разказа в общи линии за вечерта със семейство Белароса.

— На баща ви са му позвънили по този повод — завърши тя. — А на мен ми позвъниха два пъти.

Каролин се замисли върху това. Тя е, както вече посочих, сериозна млада жена, самоуверена, целенасочена и амбициозна. От нея ще стане юрист. Тя е привлекателна по един строг начин и си представям как ще изглежда с очила, макар че не ги носи, облечена в черен костюм, с високи токчета и адвокатско куфарче в ръка. Една лейди адвокат, както ние, старите кучета на закона, казваме. Тя ни даде компетентното си мнение:

— По конституция имате право да общувате с когото поискате.

— Знаем, Каролин — отвърнах аз.

Децата от колежите понякога си мислят, че научават нови неща. Докато бях в Йейл, години наред смятах, че получавам нова информация.

Приятелите ни също имат това право и някои от тях го упражняват, като избират да не общуват с нас.

— И по същия начин моят клуб има право на дискриминация.

Тук малко се поколеба, защото Каролин е това, което наричаме либерал.

— Защо и двамата просто не заминете оттук? — попита тя. — Това място е само анахронизъм и дискриминация.

— И затова ни харесва — казах аз, но получих едно свиване на веждите. Каролин в много отношения ми напомня майка ми, от която тя се възхищава заради обществената й активност. Каролин е член на няколко училищни организации, които намирам доста подозрителни, но аз не споря за политика с хора под четирийсет години.

— И къде смяташ, че трябва да отидем? — попитах аз.

— В Галвестън например, да живеете на брега с леля Емили.

— Не е лоша идея.

Каролин харесва и Емили, защото тя има смелостта да разруши оковите на брака и сега се шляе по южните острови. Макар че Каролин не би направила това. Нейното поколение на иконокласти е по-малко диво от моето, по-добре облечено, без съмнение, и не би напуснало дома си без кредитните си карти. Все пак мисля, че е искрена.

— А може да дойдем с теб в Куба — казах аз, — да се погрижим за световния мир.

— Защо не поръчаме? — попита Сюзън, която винаги ме подозира, че се заяждам с дъщеря й.

— Не смятам, че Куба е хубава страна, ако това имаш предвид — отвърна ми Каролин. — Но мисля, че като отида там, ще я опозная по-добре.

— Какво толкова има в Куба, Кари? — каза Едуард. — Ела на Кокоу Бийч и ще те запозная с приятелите си. — Той й се ухили.

— Нямам намерение да се отегчавам до смърт с тъпите ти приятели — отвърна с леден глас тя.

— Така ли? А защо като доведох Джефри вкъщи за Коледа, ти се мъкна с нас цяла седмица?

— Не съм се мъкнала.

— Мъкна се.

Погледнах Сюзън, която също ме погледна и се усмихна. Казах й:

— А защо все не запомняш, че колата ти трябва да мине на сервиз?

— А ти защо не се научиш да си прибираш чорапите?

Каролин и Едуард разбраха намека, както винаги са го разбирали, усмихнаха се и млъкнаха.

Побъбрихме за Джордж и Етел Алърд, за Янки и Занзибар, за преместването на конюшнята и за други промени в живота ни от Коледа насам. Поръчахме вечеря и още една бутилка вино, макар че преди да плавам не пия повече от две чаши.

Докато вечеряхме, Каролин отново повдигна въпроса за Франк Белароса.

— Той знае ли с какво се занимаваш, татко? — попита тя. — Поиска ли от теб данъчен съвет?

— Точно обратното, аз му поисках съвет за данъците си. Това е дълга история. Но сега иска да го представлявам, ако го подведат под отговорност за убийство.

На Едуард това пак му изглеждаше безпроблемно.

— Убийство? Уоу! Без майтап? Убил ли е някого? Ще го измъкнеш ли?

— Всъщност аз не смятам, че той е извършил убийството, в което вероятно ще го обвинят.

— Защо иска ти да го защитаваш, татко? — попита ме Каролин. — Ти не се занимаваш с криминални дела.

— Мисля, че ми има доверие и вероятно смята, че ще направя добро впечатление в негова полза. Не мисля, че би ме помолил да го защитавам, ако наистина е виновен. Той смята, че ако аз повярвам в невинността му, тогава съдебните заседатели ще повярват на мен.

Каролин кимна.

— Изглежда, е умен човек.

— И аз също.

Тя ми се усмихна.

— Всички сме убедени в това, татко.

Едуард също се ухили.

— Заеми се с делото. Разкажи им играта. Ще се прочуеш. Ще го направиш ли?

— Не знам.

— Никога не се бъркам в бизнеса на баща ви — каза Сюзън неочаквано, — но ако той се заеме с това дело, аз съм с него.

Сюзън рядко прави публични изявления, че подкрепя мъжа си, затова доста се зачудих на току-що направеното.

Както и да е, вечеряхме заедно, поотпуснахме се още малко и всичко изглеждаше почти както някога, но за последен път.

В действителност отношенията ми с Каролин и Едуард са от времето, когато можех да ги коткам, да им се карам и да ги прегръщам. Сега те са пораснали, а също и ние със Сюзън, и всички си имаме други проблеми и други грижи. Аз се отдалечих от баща си приблизително на същата възраст, на която са Каролин и Едуард сега, и никога не се сближихме отново. Но си спомням как държеше ръката ми онази вечер на лодката.

Вероятно тази раздяла е естествен биологичен процес. И може би един ден със Сюзън ще имаме добри отношения с децата си като с възрастни. Винаги съм вярвал, че животните в дивия свят, които напускат родните си гнезда, един ден отново откриват родителите си и ги познават и вероятно дори показват, че са ги познали. Даже може би казват: „Благодаря ви.“

Докато напъхваше едно парче пай в устата си, Едуард обяви:

— Искам през август да дойда с вас в Ийст Хамптън. За една-две седмици, докато започнем училище.

Хвърлих бърз поглед на Сюзън, след това осведомих Едуард и Каролин:

— Може би ще се наложи да продадем къщата в Ийст Хамптън, и то сигурно преди август месец.

Едуард вдигна очи от пая си, като че ли не беше ме чул добре.

— Да я продадете ли? Да продадете лятната къща? Защо?

— Данъчни проблеми — обясних му аз.

— О… с такова нетърпение очаквах да отида там.

— Ще трябва да промениш плановете си, шкипер.

— О.

Едуард изглеждаше съвсем слабо засегнат, обичайната реакция на децата, когато възрастните обявят парични проблеми. Каролин, забелязах, гледаше изпитателно мен и Сюзън, като че ли се опитваше да разбере какво се крие под това. При целия й интерес към онеправданите, едва ли можеше да проумее паричните проблеми. Може би си мислеше, че родителите й се развеждат.

Свършихме с вечерята и аз и Каролин заслизахме по кея към пристана, където стоеше „Поманок“. Сюзън и Едуард отидоха на паркинга, за да преместят мустанга по-близо до пристана.

Докато вървяхме, обгърнах с ръка раменете на Каролин, а тя обви ръка около кръста ми.

— Вече не разговаряме много, татко — каза тя.

— Ти не си много вкъщи.

— Можем да говорим по телефона.

— Можем. И ще го направим.

След няколко секунди тя каза:

— Доста неща са се случили тук.

— Да, но нищо, за което да се тревожиш.

След няколко секунди попита:

— Между теб и мама всичка наред ли е?

Предчувствах подобен въпрос и отвърнах без колебание:

— Отношенията между мъжа и жената в семейството не е ничия работа, Кари, нито дори на децата им. Не забравяй това, когато се омъжиш.

— Не смятам, че е така. Имам пряко отношение към вашето щастие и благополучие. Аз ви обичам и двамата.

Каролин, събрала в себе си добрите черти на Станхоуп и Сатър, не казва лесно подобни неща.

— И ние ви обичаме, теб и шкипера — отвърнах аз. — Но щастието и благополучието ни не е задължително да са свързани с брака ни.

— Значи наистина имате проблеми?

— Да, но не един с друг. Вече ти казахме за другите неща. Край на темата.

Стигнахме до пристана и застанахме с лице един към друг.

— Мама не е на себе си — каза Каролин. — Познавам я.

Не отговорих.

— А и ти също — добави тя.

— Тази вечер съм на себе си. — Целунах я по бузата.

Мустанга пристигна и всички се заехме да разтоварим провизиите на пристанището. Сюзън отново паркира мустанга, докато Каролин подаваше разни неща на Едуард, който ги подаваше на мен на яхтата. Вършехме всичко това, без да се наложи да кажа нито дума, защото това беше моят екипаж и сме го правили стотици пъти през всичките тези години.

Сюзън скочи на борда и започна да подрежда нещата по местата им в камбуза, на палубата и в каютата. Децата също се качиха на борда и се заеха да ми помагат да приготвим яхтата за отплаване.

Тъй като оставаше около час докато залезе слънцето, отвързахме лодката и аз пуснах двигателя, за да се отдалечим по-бързо от пристана и закотвените лодки, а след това го изключих и останахме само на платна. Едуард вдигна грота, Каролин стаксела, а Сюзън спинакера.

Имаше лек южен вятър, който, след като се измъкнахме от Плам Пойнт, ни понесе на север към откритата водна шир на Пролива.

Яхтите „Морган“ са идеални за пролива Лонг Айланд и за екскурзии нагоре до Нантъкет, Мартас Винярд, Блок Айланд и дори до Провинстаун. Най-главният недостатък на „Моргана“ в заливите е дълбокият му кил, но това пък го прави безопасна семейна лодка в открито море. Всъщност първата „Морган“ била построена от Дж. П. Морган, който я е проектирал за децата си и е поставил на първо място безопасността. Тя е нещо като идеална клубна лодка; красива и престижна, без да бъде претенциозна.

Ще мога да направя презокеанско пътешествие с тази лодка, но не е за препоръчване. А и сега, след като децата ми са големи, може би тежката и бавна „Морган“ не е това, от което имам нужда. Това, което наистина ми трябва, е една леко плъзгаща се, шестнайсетметрова яхта „Алайд“, с която бих могъл да отида навсякъде по света. Ще ми трябва и екипаж, разбира се, може би двама души, а най-добре трима или четирима.

Представих си как стоя на щурвала на „Айланд“, насочвайки се на изток, към Европа, на фона на изгряващото слънце на хоризонта, а високият нос на лодката пори вълните. Видях екипажа си, зает с работа: Сали Грейс да лъска палубата, Берил Карлайл да ми носи кафето, а сладката Тери да ми прави масаж на врата. Долу в камбуза е Сали Ан от „Стардъст Дайнър“, която приготвя закуската, а на бушприта е забучена препарираната глава на Занзибар.

Насочих „Моргана“ на запад, покрай Бейвил, където можах да различа светлините на отвратителния „Ръждясал Клюз“. Продължих на запад към залязващото слънце, покрай Матинекок Пойнт, а след това на юг, плавайки срещу вятъра към залива Хемпстед. Заобиколих западния бряг на залива, минавайки покрай Касъл Гоулд и Фелис, а след това се насочих към центъра му, където дадох заповед за смъкване на платната. Каролин и Едуард извадиха котвата и ние бързо я спуснахме, докато лодката леко се поклащаше от вятъра и настъпващия прилив.

В далечината, залепено върху стръмните скали на източния бряг, се намираше градчето Си Клиф, чиито викториански къщи едва се забелязваха в падащия здрач. На неколкостотин метра на север от Си Клиф беше Гарвис Пойнт, където със Сюзън се бяхме любили на плажа.

Слънцето бе потънало зад стръвните скали на Сандс Пойнт и по небето на изток вече се забелязваха звезди. Наблюдавах ги как проблясват от изток на запад на фона на небесния пурпур.

Не говорехме, само отворихме няколко кутии бира и отпихме, наблюдавайки най-великото представление на земята, морския залез: розовите облаци, пелената от звезден мрак, задаваща се откъм хоризонта, изгряващата луна и чайките, които леко се плъзват над тъмните води.

Трябва внимателно да наблюдавате морския залез, иначе ще изпуснете тънкостите на това, което става. И затова ние дълго седяхме безмълвни — аз, Сюзън, Каролин и Едуард, докато най-накрая, по негласно споразумение, решихме, че вече е настъпила нощта.

— Кари, ела да направим чай — каза Сюзън и двете слязоха долу.

Качих се на палубата над каютата и се подпрях на мачтата. Едуард ме последва. И двамата се загледахме в тъмната водна шир.

— Очакваш ли с нетърпение първата си година в колежа? — попитах го аз.

— Не.

— Това ще са най-хубавите години в живота ти.

— Всеки така ми казва.

— Всеки е прав.

Той сви рамене. След малко попита:

— Какви са данъчните проблеми?

— Просто не съм платил някои данъци.

— А… и трябва да продадеш къщата?

— Така мисля.

— Не може ли да изчакаш?

Усмихна се.

— За какво? Докато я използваш през август?

— Не… докато стана на 21. Мога да ти дам парите от попечителския си фонд, когато стана на 21 години.

Не отговорих, защото просто нямах думи.

— Не са ми необходими всичките — каза той.

Прокашлях се:

— Виж, баба и дядо Станхоуп са определили тези пари за теб.

(И ще получат удар, ако ги дадеш на мен.)

— Те ще бъдат мои пари. Но искам да ти ги дам, ако имаш нужда от тях.

— Ще ти съобщя.

— Окей.

Слушахме вълните, които се разбиваха в далечния бряг. Погледнах на изток. Още по̀ на север от Гарвис Пойнт, на около петдесет метра от мястото, където стояхме на котва, се виждаха на малкия нос светлините на голямата бяла колониална къща. Посочих към тях.

— Виждаш ли онази голяма къща там?

— Да.

— Някога там е имало дълъг кей, който е започвал между онези два високи кедъра. Виждаш ли ги?

— Да.

— Представи си къде е свършвал кеят. Виждаш ли нещо там?

Той се взря в тъмната вода, после каза:

— Не.

— Гледай по-добре, шкипер. Присвий очи. Концентрирай се.

Той се вгледа, после каза:

— Може би… нещо…

— Какво?

— Не знам. Когато се взирам, мисля, че виждам… Как се казва това нещо… Онези морски водорасли, които растат във водата и излъчват някаква призрачна зелена светлина? Биолуминесцентни?… Аха. Виждам ги.

— Наистина ли? Добре.

— И защо трябваше да ги видя?

— Това е твоята зелена светлина, шкипер. Мисля, че тя означава „тръгни“.

— Да тръгне накъде?

Не умея да разговарям по бащински със сина си, но исках да му го кажа и затова малко смутено отвърнах:

— Тръгни накъдето искаш. Бъди какъвто искаш. За мен онази зелена светлина е миналото, за теб тя е бъдещето. — Хванах ръката му. — Не я изгубвай от погледа си.